Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Тялото е време, което тече, портретът – време, което е спряно

Имало едно време... Българската фотография в носталгични сюжети, изследвана от проф. Валери Стефанов

Кодът на благочестието – неизвестна дама с книга в ръце - Тялото е време, което тече, портретът – време, което е спряно

Кодът на благочестието – неизвестна дама с книга в ръце

Фотографията като философска система изучава в книгата си „Имало едно време в България. Фотографски кодове и носталгични сюжети“ проф. Валери Стефанов, професор по история на българската литература в Софийския университет. Изданието, дело на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“, е своеобразен диалог с други мислители, чужди и български, посветили трудове на философския аспект на фотоизображението. Проф. Стефанов полемизира и допълва Ролан Барт, Цочо Бояджиев, Сюзан Зонтаг…

Богато илюстрирана, книгата разглежда кодовете, които са в основата на произведенията от всички изкуства и благодарение на които посланията разгръщат валентността си към този, който ги възприема. Изследването е фокусирано върху историята и семантиката на българската фотография от Х-Х и началото на ХХ век. Рамкирана е една специфична част от историята на това изкуство у нас, а посланието е съвременно и широкообхватно. Както казва авторът в представянето на книгата:

„Фотографията носи в себе си огромното наследство на сенките, на тревожещите образи, на старите диаболични огледала, на магическите живописни портрети. Всички те създават големия сюжет за колебливата, неясна и податлива на кражби идентичност. Това е нашата вечна привлеченост, но и разтревоженост от присъствията и отсъствията, от подмените и привиденията“.

Предлагаме ви откъс от „Имало едно време в България“, предоставен от Университетско издателство.

Портретът

Заснемането на един човек е предизвикателство.

Заснемането на повече хора – също.

Портретът е синтез на човешкото.

Насреща седи и се гласи за снимка тялото, но фотографът трябва да снима и душата. Ако тялото е способно да разкаже за нея, то и окото на апарата ще я види и улови. Ще я пренесе в изображението.

Тялото не е инертната маса, която душата мъченица влачи със себе си и оплаква земната си участ. Тялото е явление. Нещото, което се явява и поразява в света на видимостите. То фокусира в себе си прелестта и очарованието, но също и упадъка, видимите следи от разхищенията на времето.

Тялото е време, което тече.

Портретът обаче е време, което е спряно.

По ред причини фотографските изображения на хора бързо печелят съперничеството с продукцията на старите портретисти, обслужващи главно аристокрацията и буржоазната класа.

Появата на фотографията през 1839 г. е нещо като стартов изстрел за обявения от Валтер Бенямин упадък на „аурата“. И все пак има места, където тя се удържа.

В цитираното по-горе есе Бенямин разсъждава за това как при фотографията „изложителната стойност“ измества „култовата стойност“. Култовата стойност обаче има едно последно убежище и това е портретът, опазеното човешко лице – „Неслучайно портретът стои в центъра на ранната фотография. В култа на възпоминанието за далечните или починали наши близки култовата стойност на картината намира последното си убежище. В беглия израз на едно човешко лице от някогашните фотографии аурата се проявява за последен път. Тъкмо в това се крие тяхната меланхолична и с нищо несравнима красота“.

Бенямин е наясно, че от старите плаки могат да се копират немалко копия, но тази ранна тиражност е все още някак невинна, амнистирана е от сетнешните упреци и вълнения. Старият фотографски портрет е сантиментален приют на аурата и може успешно да се позиционира в „качеството на исторически свидетел“.

Обект на разбираем интерес е не просто портретната фотография като съвкупност от конструирани визуални наративи, но и носталгиите, които се утаяват в образите и се разгръщат в играта на близкото и далечното. В самото разбиране на Бенямин за аура портретът е тъкмо това – явяване на Отдалеченото и Помнещото в близкото.

В така наречените ателиерни портрети фотографът е подвластен на императива да впише клиента в една обща таксономия на човешкото. Той е мъж или жена, бебе, дете, млад или възрастен. По неизбежен и обективен начин всяка снимка „макетира“ и типологизира, фиксира едрите различия и описания на човешкия свят. Сниман е човекът, но и нещо повече от него, някакво обобщение – Достолепието, Благочестието, Невинността, Храбростта… Портретът индивидуализира, но и обобщава, това е важното му качество.

Кодът на достолепието – доктор Георги Миркович (известен възрожденски деятел, политик, съратник на Петър Дънов)

Фотографията миметира наличното, но и смислотвори, доколкото е ориентирана към създаване на въздействия. С помощта на технологията, чрез реториката на позите и израженията тя се разпорежда с единството на природно даденото и културно кодираното. Превръщайки човека обект в „портрет“, фотографът разполага с различни възможности да го интерпретира, да композира някаква пожелана смислова цялост, да създаде емоционална архитектоника.

И не по-малко важно – да го изучава. Фотографията е специална, но изоставена „наука“ за обследване на човеците.
В изследването си „Психологически концепции за въображение в изкуството и фото- графията през ХХ и ХХI век“ Лиляна Караджова припомня тази нейна роля – „През ХIХ век фотографията се приема като средство за разкриване на „истината“. […] Фотографията се приема за достоверна следа за личната индивидуалност и надеждно емпирично свидетелство. Човешкото лице е карта, чиито черти кодират универсални таксономии на вътрешните състояния, като всеки мускул представя „движение на душата“, а цялостните лицеви изражения са „гимнастика на душата“. Във всеки портрет редом с образа на снимания човек се чете и „подписът“ на фотографа творец. Фотографът снема екзистенциалната пластика на едно човешко същество в проблясъка на психологически натовареното и технологично фиксирано мигновение. Докато работи с камерата, той отчита цял набор от фактори, избира опции, взема решения. Добрият портрет е ефект от професионален опит, от творчески разгърнати интуиции. Самият „молив“ на фотографа следва да бъде мислен именно като сложен компендиум от фактори – окото и интуицията, механичното око и диспозицията, реторичният баланс между обекта (даденото) и ефекта (постигнатото).

Портретът индивидуализира в смисъла на отделя, отграничава, противопоставя точно този човек на другите подобни човеци. Фотографът работи в следите на събитие, което можем да наречем идентификационна индукция. Индивидът е спрян, позициониран, „стресиран“ дори, за да бъде извлечен от собствената си баналност. Да бъде „уголемен“ – подчертан като уникалност, заявен като фигура, притежаваща лична отчетливост, изкушена от възможността за „себепоказване“.

Доктор Марк от Свищов – майстор на портрета

Кадросаният на портрета човек може да разглежда „самия себе си“ и това е голямото удивление на фотографията. Учредява се един уникален комуникативен акт между съзнанието на живия човек и предизвикателството на създадения образ. Аз съм тук, но и „там“, в насрещното на портрета. Запознавам се със себе си по този странен начин, чрез силата на образа, изтласкан от „самия мен“ и застанал насреща ми. Казано образно – Иванчо може да разглежда „Иванчо“ от портрета и да моделира представата за себе си чрез своя неочакван визуален партньор. Ако идентичността на човека е сноп от интериоризирани персони, които обобщеният „Аз“ разиграва и контролира, то към тази компания се присъединява и „фотографският Иванчо“.

В портрета присъстват различни времена. Той е образ на един човек и свидетелство за един настоящ/отминал живот. Насреща ни отново е носталгичният компонент във фотографията, снемащ диалектиката на далечното и близкото, на живото и мъртвото.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg