Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Убийство отвъд Голямата гора. Не е замесен Мечо Пух

Детективският роман на Алън Милн излезе на български език

След първото издание на „Тайната на „Ред Хауз“, написана през 1922 г. за бащата на Алън Милн, книгата постига рекордни за времето си продажби и до 1948 година претърпява 23 издания само във Великобритания.  - Убийство отвъд Голямата гора. Не е замесен Мечо Пух

След първото издание на „Тайната на „Ред Хауз“, написана през 1922 г. за бащата на Алън Милн, книгата постига рекордни за времето си продажби и до 1948 година претърпява 23 издания само във Великобритания.

Първият и единствен детективски роман на създателя на Мечо Пух Алън Милн вече е на родния книжен пазар – близо 100 години след първото си издание. „Тайната на „Ред Хауз“ писателят създава няколко години преди изпод перото му да се появят историите от Голямата гора.

PrintКриминалният роман на Милн ни среща с обикновен аматьор, увлечен от детективската работа. В предговора на издание от 1926-а авторът пише, че в реалността най-добрите детективи и престъпници са професионалисти с голямо его и мегаломански амбиции, но той е държал неговият да не е такъв.

Въоръжен единствено с авантюристичен дух и забележителни дедуктивни способности, той разплита убийството на заможен домакин на парти в имението „Ред Хауз“. В компанията на симпатичен Уотсънов типаж, детективът накрая се оказва срещу също толкова неопитен злодей, движен от съмнителни подбуди…

След първото издание на „Тайната на „Ред Хауз“, написана през 1922 г. за бащата на Милн, книгата постига рекордни за времето си продажби и до 1948 година претърпява 23 издания само във Великобритания. У нас романът е в превод на Маргарита Терзиева и излиза с логото на „Милениум“.

Представяме ви откъс от „Тайната на „Ред Хауз“ на Алън Милн.

3. Двама мъже и един труп

Кейли се обърна по посока на гласа.

– Мога ли да помогна? – учтиво попита Антъни.

– Стана нещо – рече задъхано Кейли. – Проехтя из­стрел… поне така ми се стори… Бях в библиотеката и чух силен трясък… не разбрах точно какво е. И вратата е заключена.

Той отново задърпа бравата и се развика:

– Отвори вратата! Марк, какво става? Отвори вратата!

– Сигурно човекът се е заключил нарочно – отбеляза Антъни. – Може би не желае да я отваря само защото вие го карате?

Кейли го погледна объркано. После отново насочи вниманието си към вратата.

– Трябва да я разбием – отсече той и я подпря с рамо. – Помогнете ми.

– Няма ли прозорец?

Кейли се слиса.

– Прозорец? Прозорец?

– Много по-лесно е да счупим прозореца – усмихна се Антъни. Застанал в коридора, облегнат на бастуна си и видимо убеден, че се вдига много шум за нищо, той изглеждаше спокоен и уверен, че няма причина за притеснение. Но може би се дължеше на това, че не бе чул изстрела.

– Разбира се, прозорецът! Какъв идиот съм!

Кейли профуча покрай Антъни, излезе навън и се зати­ча по алеята. Антъни го последва. Двамата хукнаха око­ло къщата, после завиха вляво и още веднъж наляво през тревата, Кейли водеше, следван плътно от другия мъж. Неочаквано Кейли спря и го погледна през рамо:

– Тези са.

Бяха стигнали до френските прозорци на заключена­та стая. Обикновено те стояха отворени и гледаха към поляната в задната част на къщата. Сега бяха затворе­ни. Антъни усети тръпка на вълнение, когато последва примера на Кейли и доближи лице до стъклото. За пръв път се запита дали наистина не се е стреляло в тази за­гадъчна стая. От другата страна на вратата всичко му се беше струвало толкова абсурдно и мелодраматично. Но ако тук се е стреляло веднъж, защо да не се стреля още два пъти – в залепените за стъклото глупави лица, които като че ли си го просеха?

– Боже мой! Виждате ли? – попита Кейли. – Там, на пода. Погледнете.

В следващия момент Антъни го забеляза. Един мъж лежеше на земята в далечния ъгъл на стаята с гръб към тях. Човек ли беше? Или труп?

– Кой е той? – попита Антъни.

– Не знам – прошепна Кейли.

– Трябва да влезем и да разберем. – Огледа прозорците и продължи: – Мисля, че ако натиснете точно там, където рамките се съединяват, ще се отворят. Иначе ще трябва да счупим стъклата.

Без да каже нещо, Кейли натисна с ръце свръзката. Прозорецът поддаде и след миг двамата се озоваха в стаята. Кейли бързо отиде при тялото и се отпусна на колене. В първия момент се поколеба, после сложи ръка на рамото на падналия на пода мъж и с усилие го обърна по гръб.

– Слава Богу! – въздъхна и остави тялото да се върне в предишната си позиция.

– Кой е този човек? – попита Антъни.

– Робърт Аблет.

– О – погледна го Антъни и продума по-скоро на себе си. – Мислех, че се казва Марк.

– Да, Марк живее тук. Робърт е негов брат. – Кейли потръпна и добави: – Боях се, че може да е Марк.

– И Марк ли беше в стаята?

– Да – отвърна разсеяно Кейли, но изведнъж осъзна, че отговаря на въпросите на непознат, и попита: – Всъщност кой сте вие?

Антъни вече беше до заключената врата и завърташе бравата.

– Предполагам, че е сложил ключа в джоба си – каза той, когато се върна при тялото.

– Кой?

– Който е направил това – рече той и посочи мъжа на пода. – Мъртъв ли е?

– Помогнете ми да разбера – помоли Кейли.

Те обърнаха тялото по гръб и втренчиха нервни по­гледи в лицето му. Робърт Аблет беше застрелян между очите. Не беше приятна гледка и в ужаса си Антъни не­надейно усети жал към мъжа до себе си и угризения за нехайния начин, по който се бе отнесъл към цялата ситу­ация. Човек винаги си мисли, че такива неща се случват само на другите, никога на него. Затова е трудно да по­вярва, когато се сблъска очи в очи с тях.

– Добре ли го познавахте? – тихо попита той. Искаше да разбере дали двамата са били близки.

– Съвсем слабо. Марк ми е братовчед. Искам да кажа, че от двамата братя Марк е този, когото познавам добре.

– Ваш братовчед?

– Да. – Кейли се поколеба за момент, после попита: – Мъртъв ли е? На мен ми изглежда така. Вие… запознат ли сте с подобен род инциденти? Може би трябва да до­неса малко вода?

Срещу заключената врата имаше друга, от която, как­то Антъни щеше скоро да открие, се излизаше в малко коридорче, водещо към две други стаи. Кейли влезе в коридорчето и отвори вратата вдясно. Тази на кабинета, от която бе излязъл, остана отворена. Вратата в дъното беше затворена. Коленичил до тялото, Антъни проследи с поглед Кейли и след изчезването му спря очи на голата стена, но всъщност не виждаше нищо, защото мислите му бяха при мъжа на пода, а умът му бе изпълнен със съчувствие към него.

Водата няма как да помогне на един труп, каза сам на себе си, но чувството, че правиш нещо, когато нищо не може да се направи, е някаква утеха.

Кейли се върна в стаята. В едната си ръка държеше гъба, а в другата – носна кърпичка. Погледна Антъни и Антъни му кимна. Кейли измърмори, коленичи до тялото и изми лицето му. После го покри с носната кърпичка. Антъни изпусна една лека въздишка на облекчение.

Двамата станаха и се спогледаха.

– Ако мога да помогна с нещо – каза Антъни, – моля ви, не се притеснявайте да ме попитате.

– Много мило от ваша страна. Ще трябва да свършим някои неща. Полиция, лекар… не знам. Но не ме оста­вяйте да злоупотребявам с вашата отзивчивост. Дължа ви извинение, че вече се възползвах от нея.

– Не се притеснявайте. Аз всъщност дойдох да се видя с Бевърли. С него сме стари приятели.

– Той е на голф игрището. Ще дойде направо тук – обясни Кейли, но на мига осъзна грешката си и се попра­ви. – Те ще се върнат директно тук.

– Ще остана и ще се опитам да помогна с каквото мога.

– Моля ви, наистина ще имам нужда от вас. Тук има много жени. Ще е доста мъчително. Ако мога да разчитам на… – той се поколеба и по устните му се появи колебли­ва усмивка. Тя изглеждаше жалка и някак трогателна на лицето на този едър и наглед самоуверен мъж.

– Разбира се – изрази готовност Антъни и му върна усмивката. – Добре тогава, предлагам да се обадим в по­лицията.

– В полицията ли? Да… предполагам, че сте прав – погледна го несигурно домакинът.

Антъни заговори направо.

– Вижте, господин…

– Кейли. Аз съм братовчед на Марк Аблет. Живея тук.

– Аз съм Антъни Гилингам. Извинете, трябваше да се представя по-рано. Е, господин Кейли, няма да помогнем на никого, ако просто си затворим очите за истината. Този мъж е бил застрелян. Тоест някой го е убил.

– Може сам да се е застрелял – смотолеви Кейли.

– Да, може, но не го е направил. Или ако го е направил, някой друг е бил в стаята по това време и този някой вече не е тук. Изчезнал е, като е взел и пистолета със себе си. Полицията ще иска да разбере кой е бил той.

Кейли замълча и сведе поглед към краката си.

– Повярвайте ми, знам какво си мислите и ви съчувст­вам, но не бива да се държим като деца, нали? Ако бра­товчед ви Марк е бил в стаята с този мъж, то…

– Кой казва, че е бил с него? – попита Кейли и нервно вирна брадичка към Антъни.

– Аз го казвам.

– Бях в библиотеката. Марк влезе… може да е излязъл пак… Не знам нищо. Но може и друг да е дошъл…

– Да, така е – поде бавно Антъни, сякаш говореше на малко дете. – Вие познавате братовчед си, аз не. Затова нека засега да приемем, че той няма нищо общо със слу­чилото се. Но някой е бил в стаята, когато този мъж е бил застрелян, и полицията трябва да знае кой. Не мислите ли… – той погледна към телефона и попита: – Или пред­почитате аз да им се обадя?

Кейли сви рамене и тръгна към телефона.

– Може ли, хм… да разгледам малко? – кимна Антъни към отворената врата.

– Да, разбира се – отвърна Кейли. Седна и придърпа телефона към себе си. – Моля да ме извините, господин Гилингам. Познавам Марк от толкова време. Но, разбира се, вие сте прав и аз реагирам прибързано.

Той вдигна слушалката.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах