Възхищението си от Тенеси Уилямс, Харолд Пинтър и Кристо изразява Уди Алън в автобиографичната си книга „Само да вметна“. Режисьорът издаде мемоарите си през 2020 г. и в тях споделя своята гледна точка за обвиненията в сексуален тормоз, отправени от Дилън Фароу, осиновената дъщеря на бившата му партньорка Миа Фароу. У нас „Само да вметна“ излиза под знака на издателство „Кръг“ – без перипетиите, които обграждаха публикуването в САЩ. В Америка първоначално книгата трябваше да се появи от „Grand Central Publishing“, собственост на „Ашет“, но след бунт на служителите издателството се отказа от проекта.
Преводът на български е на Василена Мирчева и Мартин Петров, консултант по книгата е киноведът Владимир Трифонов, програматор на „Киномания“, редактор е Георги Неделчев, главен редактор на сп. „Биограф“. Книгата вече е налична за предварителни поръчки онлайн и до края на седмицата ще бъде в книжарниците.
В изданието Алън разказва живота си – от детството в Бруклин през успешната кариера във филмовата, телевизионната и стендъп индустрия до взаимоотношенията си със семейството и приятелите. Книгата е посветена на Сун-И Превин, осиновена дъщеря на Миа Фароу, днес негова спътница в живота.
Биографията предизвика голям интерес в чужбина, но предимно в контекста на обвиненията срещу режисьора. В една от главите обаче Уди Алън разказва за примерите в изкуството, които движат кариерата му – за писането например го вдъхновява Тенеси Уилямс, чийто „Трамвай „Желание“ режисьорът определя като „художествено съвършенство“.
На едно място в книгата Алън разказва за епизод от живота си, който го среща с идола му. Уилямс го забелязал в ресторант и го спрял, за да му каже, че е истински творец.
„Огледах се да не би да има истински творец зад мен, но не, на мен говореше – пише режисьорът. – Зачудих се с кого ме бърка. Пинтър? Кристо? Изчервих се като домат, промърморих няколко несвързани раболепни бръщолевеници и отстъпих към вратата, кланяйки се пак и пак като китайски евнух.“
Предлагаме ви откъс от „Само да вметна“, предоставен от изд. „Кръг“ ексклузивно на „Площад Славейков“.
Окей, сега ще ви споделя една тайна. Очевидна тайна. Винаги съм искал да бъда Тенеси Уилямс. Другият голям американски драматург на моята младост, Артър Милър, все беше много социален, много намесен в политиката, етиката и моралния избор, въпреки че „Смъртта на търговския пътник“ не беше само това, а във „Всички мои синове“ имаше малко от онази поезия, която харесвам. „Поглед от моста“ беше страхотна, но само когато Лийв Шрайбър игра главната роля, а Скарлет беше топката на прицел, а бях гледал четири различни постановки, включително първоначалната. Филмът също беше доста солиден, но там играеше Морийн Стейпълтън и беше режисиран от любим мой режисьор, Сидни Лъмет.
Тенеси Уилямс обаче. Нека поспрем за миг, за да може еуфорията хубаво да ме обхване. Израснах в обожание на Тенеси Уилямс. Когато бях на осемнайсет, Ейб Бъроуз ме попита дали има някого, с когото бих искал да се запозная, за да обсъдя с него интереса си към писането. Казах Тенеси Уилямс. Той каза, че Тенеси Уилямс не бил човек, с когото можеш с лекота да седиш и да си бъбриш. Прочетох всичките му пиеси, всичките му книги. Две от вещите, с които най-много се гордеех на тази възраст, бяха хубави издания с твърди корици на „Една ръка“ и „Бонбони за смучене“. Гледал съм пиесите му много пъти. Имам си любими пиеси и постановки. Както превъзбудено споделих по-горе, филмът „Трамвай „Желание“ за мен е пълното художествено съвършенство. С изключение на малоумния край, който е поклон пред това, което Д. Х. Лорънс нарече „цензорът дебил“. Това е най-съвършеното съчетаване на сценарий, изпълнение и режисура, което някога съм гледал. Съгласен съм с Ричард Шикъл, който нарича пиесата „съвършена“. Героите са толкова съвършено разработени, всеки нюанс, всеки инстинкт, всеки ред е най-доброто решение от всички налични в познатата ни Вселена. Всички изпълнения са невероятни. Вивиан Лий е несравнима, по-истинска и жива от хората, които познавам в живота. А Марлон Брандо беше жива поема. Той бе актьор, който излезе на сцената и промени историята на актьорската игра. Вълшебството, сценографията, Ню Орлийнс, френският квартал, дъждовните влажни следобеди, нощта, прекарана в игра на покер. Художествен гений, без ограничения.
Окей, следваща сцена – аз, доставчик на хилеж, на смешки за паркоместа, второразреден изпълнител, необяснимо издигнал се до ранга на филмов режисьор, резултат от здрав труд, невероятен късмет и попадане на правилното място в правилния момент. Радвах се на достатъчно успех. Какво е да копнееш да твориш редом с Есхил, О’Нийл, Стриндберг, Тенеси Уилямс. Първият ми драматургичен опит беше повлиян от Бергман. Той е кинематографичният ми идол. Копнея да направя „Седмият печат“ и „Поляната с дивите ягоди“. Вместо това се тътрузя с „Поспаланко“, „Любов и смърт“ и „Ани Хол“. Може би забавни, но не това, което искам да постигна. „Интериори“. Хубаво, добър опит. Не постигна кой знае какви приходи, но аз така или иначе явно не съм готов за праймтайма. Все този безплоден опит да творя в пълна противоположност на естествения си усет. „Септември“, „Друга жена“… И всеки път, когато се настаня пред „Търнър класик мувис“ и пуснат „Трамвай „Желание“, си казвам: „Ей, аз това мога да го направя!“. И се опитвам, обаче не мога, с което стигаме до „Син жасмин“. Добър опит, само дето нямаше пура. Благословен с много велика актриса, Кейт Бланшет, давам абсолютно най-доброто от себе си, за да ѝ създам ситуация, която да има драматична мощ. Идеята дойде от жена ми и се оказа добра. Но твърде много се опира на Тенеси Уилямс. Вижда се по-късно и във „Въртележка“, най-добрия ми досега, но трябва да се измъкна от това южняшко влияние.
Както и да е, „Син жасмин“ беше успех и Кейт получи „Оскар“ за най-добра актриса. Кейт Уинслет също бе толкова силна във „Въртележка“, но пострада от това, че попадна във вихъра на втората вълна на отвратителните измислени обвинения в блудство, чийто ред идва. Междувременно достатъчно е да кажа, че не съм Тенеси Уилямс, никога не успях дори да се доближа и макар да съм сигурен, че сте забелязали, просто исках да си го призная и да ви уверя, че не сте грешили.
Вметка: една вечер съм в „Илейнс“, плащам си сметката и се каня да си ходя, когато ме спира кой? Да, Тенеси Уилямс. Хапва там с приятели. Малко си е пийнал и ме спира, както съм тръгнал да си ходя, за да ми каже, че съм бил творец. Огледах се да не би да има истински творец зад мен, но не, на мен говореше. Зачудих се с кого ме бърка. Пинтър? Кристо? Изчервих се като домат, промърморих няколко несвързани раболепни бръщолевеници и отстъпих към вратата, кланяйки се пак и пак като китайски евнух. Отдадох комплимента му на твърде многото менти, на това, че ме е сбъркал с някого, или на обичайната в шоубизнеса неискреност. Следващата сцена е години по-късно, когато някой писа книга за него и живя с него месеци наред, водейки си подробни бележки на разговорите им. След смъртта на въпросния писател беше невероятно мил да ми прати бележките за това какво Тенеси Уилямс е казал за мен. Твърде скромен съм, за да ги цитирам, а и си мисля, че писателят ги е измислил, за да се пошегува, но подобно на човек, който вярва, че брачният му партньор му е верен, предпочитам да не задълбавам прекалено. Пазя бележките вкъщи. Прочетох ги, както направил Мос Харт с рецензиите на „Веднъж в живота“, прибрах ги и повече не съм ги поглеждал.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение