Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Уди Алън: За дъщерите ми съм стар, те обожават Лейди Гага

Сред най-любимите ми филми няма нито един американски

Уди Алън готви премиера на нов филм - "Магия на лунна светлина".  - Уди Алън: За дъщерите ми съм стар, те обожават Лейди Гага

Уди Алън готви премиера на нов филм - "Магия на лунна светлина".

Уди Алън е класик на 78, който продължава да вади по един филм на година. Все още не са утихнали аплодисментите за „Син жасмин“, а вече се задава „Магия на лунна светлина“ – романтична комедия с Колин Фърт и Ема Стоун в главните роли. Алън не бърза да разкрива подробности за новия си проект, но за вечните теми говори с удоволствие…, ако разбира се думата „удоволствие“ е подходяща за човека избрал маска на циник, намиращ се в непрекъсната депресия.

– Г-н Алън, с вас обикновено се срещаме в родния ви Ню Йорк, но ако помните предишното ни интервю беше в Сан Франциско… Защо избрахте за снимките на „Син жасмин“ точно този град? 

– Надявах се, че в Сан Франциско ще има облаци и дъжд. Но не ни провървя – по време на снимките имаше удивително много слънчеви дни. В последните години ми харесва да сменям градовете и да снимам повече на открито. Какво е това павилион – четири стени, маса, диван: затворен кръг. А по време на снимките на открито могат да се случат неочаквани неща.

– Кейт Бланшет казва, че Сан Франциско й напомня Сидни… Какво означава този град за вас?

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

– Не познавам достатъчно добре Сан Франциско, но градът винаги е живописен: хълмовете, залива, уникалната светлина в любимия ми район около пристанището… Мога да го сравня само с Монако или Южна Франция.

– За снимките на новия ви филм вие точно натам се отправихте – «Магия на лунна светлина» се развива на Лазурния бряг. Трябваха ли ви слънчеви дни за новата ви история?

– Всичко започва през 20-те години – кратък период на относително спокойствие в Европа. Но може и да го поукрасим.

– Как измисляте историите си? В „Син жасмин“ бяха търсени аналогии с „Трамвай „Желание“ на Тенеси Уилямс. Изборът на Кейт Бланшет за главната роля, която игра Бланш в спектакъла на Лив Улман, ги потвърждава.

– Не мисля, че точно в онзи момент съм си спомнил за Кейт Бланшет в тази роля. Обикновено взаимствам сюжети от живота на моите приятели. Самият аз, както бихте могли да забележите, живея вече порядъчно, на много съм се нагледал, знам колко похотливи могат да бъдат човешките взаимоотношения. Понякога използвам истории не „от първа ръка“. Идеята за „Син жасмин“ ми беше подарена от от жена ми. Сун-И (бел. ред. – съпругата му, която е осиновена дъщеря на бившата му жена Миа Фароу) ми разказа история за жена, която се развела с банкрутирал финансист и заминала за друг град – не Сан Франциско, което не е важно, – за да започне живота си отначало. Интересно, си помислих. А и Кейт Бланшет се оказа свободна. Гледал съм я в „Авиаторът“ на Скорсезе, където тя игра Катрин Хепбърн, и в „Талантливият мистър Рипли“. Гледах я и в „Елизабет“ – така че да ходя на театър, дори поставен от Лив Улман, не беше нужно, тези филми бяха достатъчни, за да разбера колко забележителна актриса е Кейт.

Преди това ние никога не се бяхме срещали. И си казах: „Прекрасна е. Я, ако обичаш, напиши сценарий и й предложи да се снима в него! Тя ще играе така, че аз ще изпъкна добре като режисьор“.

kate blanchet

Играта на Кейт Бланшет в „Син жасмин“ бе оценена с Оскар.

– Е, при вас и без Кейт обикновено ви се получава. Любимият ми ваш филм е „Знаменитости“. В него вие изследвахте звездоманията още преди появата на риалити шоуто, след което всички заболяха от нея.

– Винаги ме е интересувал американската представа за известност. Защо свещеник, който проси пари по телевизията, смята, че има право да върши това? Защо младите хора се държат като герои на Леонардо ди Каприо? Да бъдеш звезда, си има и лоши, и добри страни. Добрите преобладават, ако сме честни. От една страна нямаш никакво лично пространство. Навсякъде фотографи, и най-голямата дреболия става достояние на пресата. Въобще – да си известен вече е опасно – бедният Джон Ленън даже го застреляха. Но известността носи и някои привилегии: най-добрите места в киносалона, най-добрите маси в ресторанта, полицаите не те глобяват: „О, мистър Алън! Обичам филмите ви. На добър път!“

– Значи не съжалявате, че сте известен?

– Понякога съжалявам…, когато детайли от моя личен живот се появяват във вестниците. Дразни ме стълпотворението на пресата около къщи, когато снимам филм. Снимат, цитират, пишат. Понякога ми се иска просто да мина по улицата и никой да не ме познае, но това е възможно, колкото и да станеш отново девственица. Ето това получавам в замяна на възможността да звънна в събота призори на доктора и да му кажа: „Ръката нещо ме наболява. Ела да ме прегледаш веднага!“ Сун-И приема двойствено известността. Ако отиде в магазина и й обърнат голямо внимание, на нея разбира се й е приятно. Но когато узнае от вестника, че е бременна, а всъщност няма нищо такова, се разстройва.

– Щастливи ли сте в брака?

– Приятно ми е да бъда женен. Бракът със Сун-И ми е третият. Всеки път съм бил щастлив. Обичам да си спомням за първата си женитба с Луиз Лесер – тогава ние бяхме съвсем млади и успяхме да останем приятели. Аз, както при всички хора впрочем, съм имал редица неудачни връзки. Но сега съм много щастлив и гарантирам, че това е моят последен брак, защото той е изграден на позитивни и силни отношения между зрели хора. Сун-И знае какво иска и добре знае как да се отнася към мен. В някакъв вестник бяха написали, че благодарение на нея аз не съм си изгубил ума. Може и така да се каже.

woody-allen-and-soon-yi

Уди Алън с третата си съпруга Сун-И

– Отношението ви към брака не се ли промени след някои неуспешни опити?

– Е, до един определен момент опитите ми се оказаха напълно удачни. Имам за пример семейството на моите родители, което не се разпадна. Разводът за тях е бил смъртен грях. Но днес обществото вече е твърде либерално и вече можеш да се разведеш, без да те осъждат. Ако погледнете, много двойки от поколението на родителите ми не бяха длъжни да остават заедно. Правейки го, те са си причинявали много злини – и един на друг, и на децата си. Това е неразрешим проблем… и тема от романите на Толстой, Пруст, Джойс – намери любовта, която е само на крачка от теб. Но родителите ми не се справят добре с ориентирането. Моите, например, бяха убедени, че съм длъжен да стана аптекар, а не режисьор. Фармацията е стабилна професия, а режисурата нещо ненадеждно…

– Що е то филм на Уди Алън?

– И сам не знам. В центъра на моите филми почти винаги е заложен някакъв семеен проблем, взаимоотношенията между жените и мъжете. Действието часто се развива в Ню Йорк, но в последно време там ми стана скучно. Преди години обичах да снимам черно-бели филми, но отдавна не съм го правил. Хората се променят и даже сами не забелязват това. И тъй като аз постоянно снимам кино, пораствам и снимам по-добре, или остарявам и снимам по-лошо. Зависи от гледната точка. Отстрани по-добре ще го видите…

– Приятно е да знаеш, че всяка година излиза филм с Уди алън. Обикновено работите с един и същи екип. Не възниква ли у вас желание да експериментирате?

– Много рядко. Ето във вашия любим филм „Знаменитости“ се опитах да работя с огромен актьорски състав, а обикновено едва се оправям с двама-трима едновременно. Но реших да експериментирам, да разгърна една частна история с развод и нова любов на фона на модни ревюта, нощни клубове, места, на които се събират звезди. Признавам си, бързо съжалих за това.

– Винаги съм искала да ви питам, защо във филма „Знаменитости“ героинята на Мелани Грифит заявява, что тя е вярна до шия, а онова, което е над шията, принадлежи само на нея и тя има право да се разпорежда с това съкровище по свое усмотрение. Как ви хрумна това?

– Това е въплъщение на цялата ни американска култура. Само в Америка хората изнамират хитри измишльотини, за да си намерят някакво оправдание. Девойките се омъжват „девствени“, независимо че са практикували орален секс с не един партньор. А президентът на Америки заявява, че оралният секс – това не е секс.

– Всички ваши филми са много целомъдрени. Трудно ли заснехте „Голота“?

– За цялата си кариера аз съм снимал интимни сцени само два-три пъти. Първият път беше „Радио епоха“, когато учениците виждат през прозореца своята учителка как танцува гола. Вторият – в „Мъже и жени“, с Джуди Дейвис в леглото. И малко Пенелопе Круз в „Римски приключения“. Не устоях.

– Никога ли не сте мислили да използвате чужд сценарий?

– Изключено! Аз пиша от ранно детство. Това не означава, че пиша добре, а че пиша постоянно. Понякога съм работил даже за телевизията. Какво означава това? В понеделник сутринта, като отида в студиото, аз знам, че трябва да напиша нещо за събота. Не е важно, че то може на никого да не потрябва, аз се прибирам вкъщи и пиша. Правя го, защото в главата ми непрекъснато се появяват някакви истории.

– Какви филми обичате да гледате?

– Старите. Не, аз по принцип обичам да гледам филми, но сега, ако съм честен, не гледам нищо особено, затова се завръщам към класиката. В неделя например трябва да прегледам най-малко един филм на Реноар, Бергман, Фелини, Куросава или Антониони. А също и много чета, въпреки че не обичам особено четенето. Моите автори – Артър Милър и Антон Чехов означават много за мен. Но аз чета, защото без това не мога да живея. Както и без храна.

– В „Полунощ в Париж“ вие съживихте всички свои идоли. Кой от тях ви е особено близък?

– Не знам. Не мисля, че бих искал да се срещна с някой от тези хора. В течение на живота си аз всячески съм избягвал своите идоли. Осъзнах това, след като се запознах лично с Граучо Маркс и той се оказа обикновен досадник, какъвто ще срещнеш на всяка сватба. Не искам да знам какво обичат да ядат моите идоли, че и тях може да ги боли глава или да им бъде скучно…

– А кой е любимият ви филм?

– Мога да съставя отделен списък от американски филми: „Гражданинът Кейн“, втора част от „Кръстникът“… Но ако трябва да избера десет от най-добрите въобще, сред тях няма да има нито един американски. Американските на едно и също място с „Рашомон“ (реж. Акира Куросава), „Крадци на велосипеди“ (реж. Виторио де Сика), „Великата илюзия“ (реж. Жан Реноар), „Правилата на играта“ (реж. Жан Реноар)? Немислимо.

– Успявате ли да заразите дъщерите си с любов към класиката?

– Не особено. Опитах се да ги запозная д музиката на Коул Портър и Чарли Паркър. Не искат и да слушат. За тях съществуват само Лейди Гага и Джъстин Бийбър. Смятат ме за остарял и се срамуват.

– А пеете ли под душа?

– Да, само там мога да пея. Не знам защо. Може би защото от теракотните плочки гласът силно резонира. А водата плющи толкова силно, че сам не чувам какво пея.

– Оперни арии ли пеете?

– Не, джаз и поп.

– Суеверен ли сте?

– Не много. Например, когато режа банан на закуска – моята закуска не се променя в продължение на десетки години, винаги го разделям на пет парчета. Струва ми се, че ако го разрежа на например на осем части, ще се случи нещо лошо.

– Защо толкова рядко се появявате на наградите „Златен глобус“ или „Оскар“?

– Защото не обичам самолети. Обичам да си стоя вкъи и да гледам телевизия без звук. Самата идея да прелетя, да облека смокинг, да участвам в това струпване на толкова много хора на едно място – брррр, това не е за мен.

– И в ЛосАнджелис не ходите…

– В Лос Анджелис имам много приятели, затова ходя за по два дни. Но никога не бих могъл да живея в този град, защото без автомобил е невъзможно. Когато на 50 години пристигнах в Лос Анджелис, там нямаше нито един добър ресторант. Сега има и страхотни ресторанти, пълно е и с музеи, но накрая на тези два дни пак ми се приисква да се върна у дома. Не обичам като се събудя да видя слънцето. Обичам дъжда. Харесва ми да се разхождам по улиците пеша. Както в Ню Йорк, така и в Париж, в Лондон… Приятно ми е да знам, че ако изведнъж ми се прияде китайска супа в четири часа посред нощ, има къде да я получа.

– Кое може да ви подразни?

– Аз съм клаустрофоб. Не обичам тунели. Често ме наричат хипохондрик, но това не е истина. Аз просто се паникьосвам. Ако говоря, че ме боли палец, това означава, че той наистина ме боли. Постоянно ме обвиняват, че съм циник. Струва ми се Марк Твен е казал, че „цинизмът е име, с което наричаме истината…“ Да, аз съм циник, и героите ми са цинични. Животът е трагичен опит и всичките ми герои споделят това мнение. Още от времено на „Ани Хол“, където детето заявява, че един ден няма да има нищо. На мен много ми провървя – роден съм в Америка, живея в Ню Йорк, не мога да се оплача от здравето си… Помните ли финала на „Спомени от звезден прах“? Богаташ, актриса, политик, доктор, философ, бездомник и просяк – всички свършват по един и същи начин.

– Не можете ли да научите на това дъщерите си?

– С тях не обсъждаме теми за смисъла на живота и безсмъртието на душата, с жена ми просто се стараем да растат честни и добри и да уважават околните. Често им обяснявам, че църквата печели на Господ много пари. Сега те са на 13 и 14. Или на 14 и 15? Всеки път бъркам…

– А за момчета говорите ли си с тях?

– Секс? Да. Те знаят какво е това секс и смятат, че е нещо отвратително.

– Опишете, ако обичате, идеалната жена.

– Имам много повърхностни изисквания. Харесвам жена, която гледа утринната светлина през чаша с портокалов сок, привлекателна, добра и умна. Накратко – идеална. Новата Ева – това е Пенелопе Крус! Всичко останало – добавете от себе си.

– И все пак – опишете своята муза.

– Никога не съм имал муза. Журналистите ми приписват за муза всяка актриса, с която в момента работя. В действителност аз работя сам. Седя сам вкъщи с хартия и молив или с хартия и химикал. С часове. С дни .Би ли било интересно това на някоя от актрисите, с които съм работил – Даян Кийтън, Миа Фароу, Скарлет Йохансон, Наоми Уотс. Потя се от работа в пълна самота… След това звъня на актрисите.

– Ако трябваше да си търсите отново партньорка в живота, как би изглеждала?

– Както ви казах – това е изключено. Щастлив съм в брака, и най-малките ми потребности са напълно удовлетворени. Но ако много настоявате, ще ви кажа, че ме възбужда семплата привлекателност. Не търся елегантността на Мерилин Монро или Одри Хепбърн. Бих довел вкъщи жена от второразряден филм – измамничка от филм ноар, например.

Източник: Сноб.ру

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах