Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Италианският шваба, вдъхновил Одисей на Джойс

Гениалният ирландец прави популярен Итало Звево и романа му „Съвестта на Дзено”, който излиза на български

Третата книга на Итало Звево – „Съвестта на Дзено”, излиза през 1923-та, само година след като Джойс пуска своя „Одисей”.  - Италианският шваба, вдъхновил Одисей на Джойс

Третата книга на Итало Звево – „Съвестта на Дзено”, излиза през 1923-та, само година след като Джойс пуска своя „Одисей”.

Триест, 1907 г.

В една кръчма на най-голямото пристанище на Австро-Унгария двама мъже кръстосват погледи над очилата си. Единият е на 25 години, другият – на 46. По-младият е Джеймс Джойс, приятелят му се казва Арон Еторе Шмиц. Десетилетия по-късно имената им ще блестят със златни букви в литературата.

По онова време гениалният ирландец Джойс все още не е написал нито „Портрет на художника като млад”, нито „Одисей”. В онзи момент той е просто частен учител по английски, нает от г-н Шмиц. Ученикът иска да напредне с езика. Получава неочаквано повече. При първия урок Джойс му дава работа върху непознат текст. Изумен е от анализа на Еторе Шмиц и му признава, че прочетените откъси са част от бъдещия му сборник с разкази „Дъблинчани”. Ред е Шмиц да направи признания – че на младини е имал литературни амбиции и даже е издал два романа под псевдонима Итало Звево, който означава „италиански шваба“. За негово съжаление нито „Един живот”, нито „Застаряване” срещнали сърцето на читателя.

Ирландецът обаче е впечатлен от романите и при следващата им среща цитира наизуст определени пасажи. Итало Звево – писателят, заключен в тялото на Арон Еторе Шмиц, е на седмото небе.

Доверието им един към друг е безпределно и приятелството помежду им украсява живота им докрай. Джойс споделя на Еторе плановете си за „Одисей”, разпитва го за обичаите и навиците на евреите, а Звево отговаря подробно.

Триест, петнайсет години по-късно

Без да се усети, италианският шваба става прототип на Леополд Блум – главния герой на Джойсовия шедьовър „Одисей”, излязъл от печат през 1922 г.

Леополд Блум, скициран от писателя Джеймс Джойс. Прототип на Блум е Итало Звево.

Леополд Блум, скициран от писателя Джеймс Джойс. Прототип на Блум е Итало Звево.

Звево вдъхновява ирландеца не само по отношение на външния вид на героя, но и като характер и дори като биографични случки. Не въображението подсказва на великия Джойс, че героят му е покръстен евреин, а реалният живот! Евреинът Арон Еторе Шмиц става католик заради жена си и историята на християнизацията му сама по себе си е сюжет за малък разказ. Разиграва се през 1897-а, година след сватбата, която за ужас на цялата фамилия Венециани не станала в църква, а само с подписи в градския съвет. През септември 1897 г. Ливия ражда дъщеря на Еторе, но е изтощена от раждането и месеци наред не може да се съвземе. Все по-често мисли за смъртта, струва ѝ се, че е сторила непростим грях като е станала съпруга на евреин. Дали заради собствен импулс, или по препоръката на семейния лекар, Звево ѝ казва:

„Ти прие идеята да се омъжиш за евреин, нали? Сега в замяна ще ти направя подарък – ще се покръстя!”

Наистина го прави и здравето на Ливия се връща почти мигновено.

Джойс е добре запознат с тази история и искрено се забавлява с нея. Дали е давал семейни съвети на приятеля си, не се знае. Сигурно е обаче, че именно ирландецът прави известен Итало Звево. Той предлага заглавието Senilità (Застаряване) на английски език да бъде преведено като As a Man Grows Older, а след това съдейства чрез свои приятели критици във Франция и Англия за популяризирането и издаването на романите на приятеля си.

Третата книга на Звево – „Съвестта на Дзено”, излиза през 1923-та, само година след като Джойс пуска своя „Одисей”. Главният герой на романа Дзено Козини не е толкова рядка птица в царството на хората. Обсебен от желанието да е в цветущо здраве, той винаги си въобразява, че е болен. Непрекъснато взема твърди решения, за да се убеди колко е слаб характерът му, след като не ги спази. Съвестта го гризе, че изневерява на жена си, но ще се поболее, остане ли без любовницата си. Колкото по-често „уважава” метресата, толкова повече се влюбва в съпругата. От време на време го застигат импулси за усилена работа, за да оцени колко е приятно рентиерството.

Звево изгражда героя със симпатия и едва забележимо намига на читателя с брилянтни „включвания”, поднесени между другото в потока на съзнанието на героя. Книгата е структурирана като дневник, който Дзено Козини води по заръка на своя психоаналитик. Между страниците му всеки неизбежно ще намери истини и за себе си.

Където и да е по света, наши дни…

Днес книгата е на лавицата редом с шедьоври на всевъзможни литературни класации. Сравняват я с образци като „Дон Кихот” на Сервантес и „По следите на изгубеното време” на Пруст, а авторът ѝ е нареждан сред основоположниците на жанра психологически роман в Италия. Споменават ли името на Итало Звево, литературните историци винаги отбелязват влиянието, което са оказали творбите му върху Еудженио Монтале и Томас Ман.

Корицата на „“ е дело на Милена Вълнарова.

Корицата на „Съвестта на Дзено“ е дело на Милена Вълнарова.

Второто издание в България излиза 38 години след първото с емблемата на издателство „Лист” и използва превода на Виолета Даскалова от 1978 г. То също остава вярно на автора и запазва стила му, но държи сметка за настъпилите промени в езика и неизбежната нужда от осъвременяване на изказа.

Този подход е много близък и на самия Звево. И в трите си романа – „Един живот”, „Застаряване” и „Съвестта на Дзено”, той е буден за пътеките, по които криволичи езикът, и редовно си позволява експерименти. В резултат често търпи забележки за тромавост на фразата. Когато „Съвестта на Дзено” излиза в Италия през 1923 г., един от критиците на Звево казва, че пишел като счетоводител. Тази бележка звучи смешно, като се има предвид, че главният герой на романа Дзено Козини за определен период се занимава точно със счетоводство, а повествованието се води именно от негово име.

Впрочем, италианският език е втори за Итало Звево. У дома семейството му говори на триестинско наречие – живописна смесица на диалекти от областите Венето и Фриулия. Без визов режим в речника на Звево се промъкват и германски, и словенски изрази, защото през детството и съзряването му родният Триест не е в Италия, а в границите на Австро-Унгария. Този цивилизационен микс се оглежда и в избрания с хумор псевдоним на италианския шваба.

Пак Триест, но през втората половина на XIX век

Роден на 19 декември 1861 г., малкият Еторе е едно от седемте деца в семейството на германски евреин и италианска еврейка. Литературата го хипнотизира от най-ранна възраст и в юношеството си той вече е прочел не само задължителните Гьоте и Шилер, но също Шекспир и руските класици.

Заради германския произход Еторе и братята му са изпратени да учат в търговско училище близо до Вюрцбург в германската провинция Бавария. Там бъдещият писател научава отлично немски език, който после години наред използва в работата си.

През 1878-а Еторе Шмиц се връща в Триест и продължава обучението си в Istituto Revoltella. След две години обаче прекъсва, защото някога успешният стъкларски бизнес на баща му запада и старият Шмиц фалира. Налага се Еторе сам да се грижи за издръжката си. Така на 20 години постъпва в офиса на виенската „Юнионбанк“ в Триест. Озовава се там с връзки – директорът на клона го наема, защото сестрата на Шмиц е съпруга на брат му. В следващите двайсет години тъкмо Итало Звево е отговорен за кореспонденцията на финансовата институция на немски и френски език.

Чиновническото му битие може да минава за успешно, но не е щастливо. Отглас от рутината във всекидневието в банката се прокрадва между редовете на първия му роман Una Vita (Един живот), излязъл през 1887 г. За съжаление на 26-годишния Еторе, почти никой не обръща внимание на литературния му дебют и покрусен, той търси утеха в работата, а нощем се скита безцелно из крайните квартали на Триест. Така през зимата на 1891-ва нещастният Шмиц попада в обятията на бедна работничка. Връзката на банковия чиновник и момичето от пролетариата е кратка, но наситена с преживявания, отглас от които срещаме във втория му роман „Застаряване”, излязъл през 1898 г. Авторът Итало Звево пак го публикува със собствени средства и отново за негово неудоволствие творбата му остава без отзвук. Еторе Шмиц е толкова разочарован, че в следващия четвърт век допринася за развитието на литературата само като читател. През това време обаче става… меценат, и то не с чиновническата си заплата, а с парите, изкарани от производството на корабни бои. Попада в този бизнес покрай брака си с Ливия Венециани – негова далечна братовчедка. Тя е наследница на едно от най-влиятелните семейства в Триест, което от поколения държи тайната формула за производството на най-устойчивите корабни бои.

Еторе е поканен в семейния бизнес от тъща си Олга – властна и в същото време чаровна личност. Зад гърба ѝ Шмиц понякога я нарича Дракона, но пък тя става вдъхновението му за образа на г-жа Малфенти в „Съвестта на Дзено”, а нейният съпруг Джоакино е прототип на Джовани Малфенти.

Този роман на Итало Звево до известна степен може да бъде четен и като автобиографичен. Изследователите на писателя откриват много прилики между него и героя му Дзено Козини. И двамата са хипохондрици, и двамата свирят на цигулка (но само в тесен семеен кръг, защото са критични към техниката си), и двамата заобичват съпругите си чак след медения месец, и двамата са болезнено ревниви, и двамата цял живот се заричат да откажат цигарите.

Итало, за разлика от своя Дзено, има и още една слабост – към изобразителното изкуство. Живописецът Умберто Веруда му е близък приятел и го въвлича в бохемските кръгове на Триест. Звево не просто купува картини на познатите си художници Уго Флумиани, Гуидо Гримани и Арджо Орел, но и лансира творчеството им във висшето общество и им помага в продажбите.

Благодарение на Джеймс Джойс, в последните години от живота си Итало Звево познава онова сладко и тръпчиво чувство да си признат и известен. До смъртта си през 1923 г. той е чест гост на литературни салони в Милано, Париж и Лондон, където говори както за своето творчество, така и за това на Джойс. Умира на върха на славата си – след като на 11 септември автомобилът, управляван от личния му шофьор, се забива в крайпътно дърво. Било е през нощта, валяло е, колата минавала по мост, недалеч от Мота ди Ливенца…

Освен Звево и шофьора в купето са още жена му Ливия и 6-годишният им внук Паоло. За щастие те остават невредими. Писателят обаче е сериозно ранен и часове по-късно се прощава с живота. До края остава в съзнание, край смъртното му легло е и дъщеря му Летисия с мъжа си. Има и други посетители. Един от тях пали цигара и Звево моли да дадат и на него. Получава отказ. „Щеше да е наистина последната”, въздъхва той. Няколко часа по-късно умира.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90