Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Умберто Еко и кулинарните приключения

Италианският писател е автор на предговора към „Храната – италианското щастие“ на Елена Костюкович

Умберто Еко открива потайностите на италианската кухня чрез преводачката си на руски език. - Умберто Еко и кулинарните приключения

Умберто Еко открива потайностите на италианската кухня чрез преводачката си на руски език.

Последната поява на Умберто Еко на български език е в донякъде непривично за него амплоа. Писателят и философ, който си отиде преди седмица, е автор на предговора към кулинарна книга – „Храната – италианското щастие“ на рускинята Елена Костюкович (в превод на Румен Шомов). Странно? Може би, докато самият той не ни напомни, че всъщност много от неговите герои – от най-известните му романи, всъщност доста често… ядат.

Книгата на Елена Костюкович не прилича на повечето гастрономични трудове. Тя изследва кулинарните особености на отделните 20 области на Италия – къде се произвежда най-качественият италиански зехтин, каква е ключовата дума на прочутата средиземноморска диета, кои са най-добрите готвачи в света и защо… Но също и че пицата далеч не е флагманът на италианската кухня.

Наситена с цитати от Гьоте, Стендал и Иполит Тен с техни впечатления от храната на Ботуша, книгата представя и специално приложение с разновидностите на пастата, а също е и мащабен справочник за всеки готвач, професионален или аматьор, който се кани да приготви нещо италианско.

Самата Елена Костюкович живее в страната от 30 години. Тя е и преводачът на Умберто Еко на родния ѝ руски език. Писателят заявява, че веднага след като видял ръкописа предложил да напише предговора. А след това се запитал дава ли си сметка дали изобщо е гастроном…

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Представяме ви откъс от предисловието на Еко към „Храната – италианското щастие“.

Универсалният език на Италия

 Защо да пиша предговор към книга за кулинария? Това се запитах, когато Елена Костюкович ми даде да прочета този ръкопис и аз незабавно й предложих сам да съчиня предисловието. Отначало подозирах, че мигновената ми готовност е обоснована от това, че Костюкович е моят преводач на руски и изпитвам възхищение не само от любовта и усърдието, които тя проявява в работата си над книгите ми, но и от нейния ум и висока образованост. Но това достатъчно ли е? – питах се аз. Давам ли си сметка, че изобщо не съм гастроном?

Прочие, за гастрономите.

В моите очи гастроном съвсем не е онзи, който пред една изумителна canard à l’orange [1] или пред обилна порция волжски черен или червен хайвер с блини ликува от радост. Така описаното лице е просто един съвсем нормален човек със съхранен вкус, а не банален клиент на „Макдоналдс”. Под гастроном, под истински любител на гурме, под страстен почитател на добрата кухня с тънък гастрономически вкус, аз разбирам човек, готов да пропътува стотици километри, за да стигне до ресторанта, където тази същата canard à l’orange се приготвя по нов уникален начин. Явно не мога да бъда причислен към категорията на този вид гастрономи, тъй като измежду вариантите: а) да хапнеш набързо една пица в заведението отсреща или б) да пропътуваш – изобщо вече не говоря да споменатите километри, а само за някакви си нищо и никакви десет минутки с такси до съответната там нова губивремна дестинация – винаги ще избера варианта с бързата пица.

…Така ли?! Осъзнах какво ми се е случило, след като изминах на колела стотици километри из областта Ланг (моите родни места), за да закарам един френски приятел (истински любител на гурме), там където се отглеждат най-добрите трюфели в цяла Алба. При друг случай пропътувах множество километри, тъй като ме бяха поканили да опитам „баня кауда”[2]. В Ница Монферато обядът започна в дванайсет на обяд и завърши в пет вечерта и всичко, като изключим кафето накрая, беше придружено от обилно количество чесън. Замъквал съм се в едно далечно предградие на Брюксел, само и само да опитам тяхната прочута местна бира Gueuse, която не можеш да пробваш никъде другаде, тъй като не понася превозване. Впрочем, имайте предвид, че можете да си спестите това пътуване: напитката им изобщо не става за сравнение с добрата английска Ел [3].

И така, какво става? Интересува ли ме кулинарията като основна тема на една книга, или не ме интересува? Нека да се върнем към вече споменатия пример. В единия от случите аз се затътрих през девет земи в десета, за да разбера каква бира харесват белгийците, при втория – за да продемонстрирам особеностите на пиемонтската култура пред един чужденец, а в третия – да преживея отново онзи забравен ритуал, възкресяващ в моята памет вълшебни асоциации от детството. И в трите случая се обръщах към храната не в името на стомаха си, а в името на културата. Не само за да усетя в устата си определен вкус, а за да достигна озарение, да възстановя спомена, да разбера (или да позволя на другите да разберат) същностното в едно традиционно действие, а следователно типичното за една цивилизация. И тук аз осъзнах, че – да, естествено, удома в Милано или в Болоня, особено когато съм сам, без компания, за да не си усложнявам живота, се задоволявам да изям набързо една пица в съседната сграда, без да мисля за някакви кулинарни претенции. Но отида ли в чужбина, още преди да поема към музеите и катедралите, още когато в самото начало просто се мотая по улиците, опитвайки се да се загубя, гледам като в сън надълго и надалеч, оглеждам хората, витрините, цветовете на сградите – в тези минути аз вдишвам ароматите на местната кухня, които се носят от домовете и ресторантчетата. След това неизбежно настъпва моментът на запознанство с местната храна, защото ако не вкуся тамошните ястия, не съм в състояние да разбера тамошния живот, да си представя как мислят и на какво държат местните хора.

Нещо повече – осъзнах, че във всичките ми романи (може би най-малко в „Махалото на Фуко“) – в „Баудолино”, „Островът от предишния ден”, както и в последните – „Тайнственият пламък на кралица Лоана” и „Пражкото гробище” – моите персонажи постоянно ядат… Защото онзи, който търси приключения на островите в южните морета или във византийския Изток, онзи, който поема към вече загубени, забравени – дали преди стотици години, дали само преди няколко десетилетия – светове, той просто е длъжен да опише на читателите храната, за да могат те да разберат светоусещането и начина на мислене на персонажите.

Следователно, аз имам изключително важни причини да напиша този предговор към книгата на Елена. Защото Елена, която на всичкото отгоре се оказва поразително дълбок познавач на италианската кухня във всевъзможните ѝ сложни нюанси и потайни дълбини, сякаш ни води за ръка и заедно с нея ние се впускаме в това кулинарно пътешествие – не само за да узнаем всичко за италианските ястия, а по-скоро за да научим всичко за самата Италия…


[1] Прочута френска рецепта за печена патица с портокал – бел. прев.

[2] Италиански сос за зеленчуци с аншоа, чесън, стрити печени лешници, масло, зехтин и черен пипер – бел.прев.

[3] Бира с кехлибарен цвят и връхна утайка, вкусът ѝ варира от горчиво до сладко – бел. прев.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах