Умберто Еко, Тома Аквински и ембрионите извън рая

Човек от време на време трябва и да се отдава на истинските неща в живота, така че седнах да препрочета есетата на наскоро починалия Умберто Еко „Да сътворим врага и други писания по случайни поводи“. Книгата е забавна, по-скоро лековата, от превода има още какво да се желае. Ще ми се да се спра на едно от есетата, „Ембрионите извън рая“. Въпросът е още по-интересен заради сега течащата (и възмутителна) намеса на католическата Църква в политическия диалог относно абортите в Полша.

Ако още беше сред нас, Умберто нямаше да спести някоя от ироничните си забележки на полските прелати. Той припомня какво е смятал Тома Аквински относно възникването на човешката душа. Въпрос, който и днес има известно значение, защото свети Тома е сред най-почитаните католически автори, пък и наистина превъзходен коментатор на Аристотел, без когото не можем (или не би трябвало да можем). Същевременно, казва Еко, днешната католическа позиция по темата е съвсем различна от тази на Тома, който всъщност звучи удивително съвременно, почти еволюционистки.

„Немият вол“ от Аквино следва Аристотел и мъничко го допълва, твърдейки, че човешката душа не се заражда автоматично с появата на ембриона в майчиния организъм. Тома не би искал да твърди, че зараждането на душата има нещо общо с произхода на човешкото тяло, защото тялото е материално и смъртно, а душата – не. Същевременно той не иска и да твърди, че човешките души по принцип вече са сътворени от Бога и се намират „в режим на изчакване“ до момента на зачеването на съответното тяло, защото и това би създало чисто богословски трудности пред него. Но се опитва да разреши въпроса за точния момент на появяване на душата. Прави го наистина ловко и хрумването му може спокойно да послужи в дебата относно абортите като аргумент за смекчаване на съвременната католическа позиция.

Човешкият ембрион, появяващ се в майчиното тяло, първоначално няма разумна душа. Доколкото ембрионът все пак обаче има някакъв живот, той има, както би казал Аристотел, някаква душа (явно предпоставката е, че душата е необходима, за да има изобщо живот). Тази душа обаче първоначално е растителна, а не човешка. Тоест – не е разумна. Постепенно, с нарастване развитието на ембриона, с нарастването на неговите потребности и с увеличаване на приликата му с познато живо същество, растителната душа у него бива заменена от животинска, сиреч сетивна душа. Ембрионът вече не е просто нещо живо и хранещо се, а е и усещащо същество. Но то още не е човек, не е разумно създание. Не е дете, а само ембрион. Едва в последните стадии на бременността животинската или сетивната душа бива заменена от вече напълно разумна човешка такава. Ето го, хоп, честит нов гражданин на света. Плаче силно и иска мляко. И е способен да се научи да ходи, да говори и да чете Аристотел. Прекрасно!

Тома може би направо е предвидил, че някога някой ще се опита да говори за развитието на човека (а може би и на живите видове изобщо) като за непрекъснат процес. Като за еволюция. Затова е направил интересната уговорка, че замяната на една душа с друга не е непрестанно движение. Тоест растителната душа не се превръща в животинска. Нито пък животинската се превръща в човешка (Тома не вярва в количественото натрупване, водещо до качествено изменение). Съвсем не – според Тома тези души биват рязко заменяни на определен етап от ембрионалното развитие. Вероятно – чрез пряка Божия намеса у всеки човек. Няма и как да очакваме последователно еволюционни убеждения у един средновековен автор, но все пак старият католически учител е постигнал много. Надминал е съвременниците си, предвидил е възможността за еволюционистко мислене и се е опитал да го приведе към своите неизбежни верски задръжки. Както често става – физици и биолози се опитват да изкачат висока планина и когато най-сетне с много усилия стигнат върха, заварват там теолога, който вече отдавна яде сандвичи, пие чай и се наслаждава на гледката.

Тома не е можел да вярва в плавната еволюция на каквото и да е явление, тоест в превръщането на една същност в друга. Той е бил твърдо убеден (подобно на Аристотел преди него), че нещата не се превръщат едни в други, а биват рязко заменяни едни с други. По принцип. Всички неща. Защото, смятал е той, ако даден предмет притежава някаква същност, то измененията върху този предмет или ще го унищожат, или няма да успеят да го унищожат, но няма да променят същността му. Тук, разбира се, старият Тома не е бил прав. Понеже не съм биолог, ще дам исторически пример за промяна: в четвърти век съществува просто класическата Римска империя и тя не прекратява съществуването си, но постепенно се реформира и ето че в девети век на нейно място вече съществува Романия (която ние наричаме Византия) с малко по-друго географско положение, с друг официален език, с друга религия, та даже и някои автори от самата империя понякога казват, че това царство вече не е римско, а Христово. Същността се е променила. Душата се е променила. Не рязко, а постепенно. Тук Тома може би би възразил, че тази промяна е рязка и като добър католик може би дори би ни посочил повратния момент в покръстването на Константин. Но ние пък ще му възразим, че те нещата не стават така в един миг, че е имало обмисляне, планиране, дори временна реставрация след Константиновата смърт… изобщо, процес, а не рязка промяна. Както някой беше казал – хората не са си легнали вечерта в Античността и не са се събудили на другата сутрин в Средновековието.

Не се хващайте за това, темата ми не е за Византия. Просто дадох един пример за плавен преход. Как това би повлияло на учението за непроменливите същности на Тома? Може би просто бихме могли да успокоим стария философ, че същностите, изглежда, са по-сложни отколкото ни се струват на пръв поглед и позволяват различни сценарии за развитие. Същността на ембриона е той да премине през „растително“ и „животинско“, за да достигне човешко състояние. Тоест може би и душата му нараства, хайде, да не казвам в зависимост, но поне паралелно с тялото. Кой знае, може би затова и абортът изобщо е физически възможен и относително по-малко опасен за майката само в ранните стадии на ембрионалното развитие? За което днес католическите авторитети се ослушват невинно. Впрочем, не би трябвало да го правят, защото Тома изрично отбелязва, че в рая може да попадне само този, който е бил роден и е живял, дори да е било за кратко. Нероденият, или по-точно неживелият, няма човешка душа, нали така. Има животинска или растителна, зависи до какъв стадий на развитие е достигнал.

Разбира се, Тома Аквински не е бил защитник на абортите. Просто се е опитвал да разсъждава последователно. В резултат е написал дебели и влиятелни книги, върху които Умберто Еко разсъждава, а ние имаме шанса да се насладим на това и може би дори сами да поумуваме.

Всичко от Манол Глишев