Софийски международен панаир на книгата

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Умиване главата на прадядо ми Христо

 - Умиване главата на прадядо ми Христо

От прадядо ми Христо помня един калпак. Това е, което помня от него. Хубав калпак от бяла овча кожа. Майсторски ушит, здрав, кажи-речи вечен. От дългото носене беше станал златен на цвят. Обичах да го слагам на главата си. Той ми служеше за убежище в големия непонятен свят.

Прадядо ми е починал година, преди да се родя. От него останал този калпак, лозето на Стублата и кошерите с пчелите.

Помня една отдавнашна зима на село, преди петдесет години. Зима с дебел сняг, като сега. С брат ми сме три-четиригодишни. Котките по двора са високи до кръста ни. Вековният орех е напълнил тъмновиолетовото небе с клоните си. Аз съм нахлупил калпака на прадядо ми.

– Дай ми го малко – казва брат ми.

Сетне протяга ръка, грабва калпака и хуква в снега. Веднага пада и си удря челото в един леден ръб.

Скоро сме прибрани на топло в стаята, при бумтящата печка. Калпакът е скрит някъде. Върху челото на брат ми блести алена драскотина.

Прадядо ми Христо е роден малко след Освбождението. В началото на двайсети век заминава за Америка. Там строи железопътни линии с мъже от цял свят. Връща се на село с малко спечелени пари и със снопче лозови пръчки. Купува земята край Стублата и прави най-хубавото лозе в селото. С грозде от сорта афуз.

Аз помня това лозе. Дядо ни водеше там с брат ми да му помагаме. То беше извън селото, надалеч. Ходенето до лозето беше празник. Нищо не сме помагали на дядо, само сме му се пречкали. Но ходенето дотам беше празник. Защото дядо вземаше писаната магарешка каручка на един съсед. Вътре слагаше медната пръскачка и разтвора със син камък. Единия път, когато взе каручката, магарицата беше родила и за стръката отзад беше вързано и малкото магаренце. Миглите на магаренцето бяха дълги и бели.

КАМЕРЕН ОРКЕСТЪР НА ТЕАТЪР ЛА СКАЛА – МИЛАНО (CAMERISTI DELLA SCALA)

„…възседнал на ослица и на младо осле, син на подяремница.” (Зах. 9:9)

Когато срещна в книгите това „ослица и осле, син на подяремница”, винаги си представям магарицата и магаренцето, с които отидохме онзи път до лозето на Стублата.

Тогава, докато се въртяхме край дядо, той ни разправяше за своя баща, за прадядо ми Христо. Как отишъл до Америка. Как полагал траверсите на железопътните линии с мъже от цял свят. Как се върнал на село с малко спечелени пари и със снопче лозови пръчки.

Прадядо ми Христо. От когото помня само един калпак. Само това. Хубав калпак от овча кожа. От дългото носене беше станал златен на цвят.

Една зима, докато отивал до нужника, прадядо ми Христо се подхлъзнал и си счупил ябълката на крака. Залежал се. Кракът му заздравял, но накриво. Вече не можел да ходи. Останал на легло. Когато дошла пролетта, дядо казал на баба:

– Жечке, да умием главата на тате. Ще го занесем горе, на слънце.

Прадядо ми се бил смалил, бил станал лек. Сложили го на една черга, и го занесли горе, на слънчевата полянка до ореха. Умили му главата и го оставили на чергата да го понапече слънцето. Старецът се усмихвал и дишал лекия повей на вятъра. Всеки отишъл да си гледа работата. След някой и друг час дядо ми отишъл при баща си. И после бързо извикал баба.

– Жечке, старецът свършил.

Прадядо ми Христо е починал година, преди да се родя. От него помня само калпака. Хубав калпак от бяла овча кожа. От дългото носене беше станал златен на цвят. Обичах да го слагам на главата си. Той ми служеше за убежище в големия непонятен свят.