„Умно село“, най-умното в тв ефира

Ние присъстваме в България от 15 години насам и за много кратко време успяхме да увеличим портфолиото си. Убедени сме, че броят на феновете ни в страната ви ще нарасне.

Представям си как Антоанета Бачурова и Владимир Люцканов, авторите на поредицата „Умно село“, помпозно изричат тия думи, които с някои съкращения са казани от някакъв вицепрезидент на някаква от Мърдокоизираните мрежи за документални и научнопопулярни поредици. Създателите на „Умно село“ са извън тенденциите в маркетинга – нямат си портфолио, а пък имат фенове, нийде не присъстват, а пък са съставна част от живота на телевизията у нас, не се разрастват, а пък ги гледат вече 15 години. Историята на местните ни телевизии показва, че един от най-големите проблеми е не откриването на автори, а самосъхранението на авторите като създатели на произведение, което е уникално.

И то уникално, уникално, ама в телевизията тая уникалност трябва да е всеки месец. У нас автори могат да се намерят, даже и звезди могат да станат, но като станат звезди, почват да се местят и да пълнят калъпите. Заизчезна онзи вид автори, които сами си слагат границите, за да опазят и себе си, и следващия си герой от мултиплицирането във всички часови пояси. Сега Стоянка Мутафова може да разкаже на финала на предаването „120 минути“ по bTV на един дъх браковете си, изборите си, жестовете в живота си. И да, тя винаги ще бъде забавна и „разчупена“, както казват в телевизиите, като не знаят какво да кажат. Но са закъснели да открият „нещо ново“ за личността й. Вземат я наготово от онзи образ, който само „Умно село“ успя да изгради за човек с толкова много образи. Ако изгледате записите в интернет на всички предавания през годините, ще чуете гласовете на героите, които говорят помежду си, без да подозират. „Умно село“ е поредица за общуването между хора в края на една епоха.

Докато риалити игрите се кичеха със скалповете на изловени из нищото „обикновени хора“, „Умно село“ по БНТ търсеше забележителното, но незабелязано дотогава в забележителните личности. Правят го хора, които през тия 15 години ги изяждаше не съвестта нечия биография да не бъде забравена, да не бъде пропуснат важен елемент от историята ни, а ги изяжда интересът да разговарят с хората-събития.

За поредицата „Умно село“, излъчвана по БНТ, е казано почти всичко. Остава само да напишат историята й. И май стана време създателите й да станат нейни герои. Казано е много за документалистиката, за необичайните истории и различните похвати, за кинематографичния стил. Но в това авторско произведение на Антоанета Бачурова и Владимир Люцканов, излъчвано по БНТ, има журналистика и за нея е думата тук.

През 90-те години на миналия век програма „Христо Ботев“ на БНР запазва радиотеатъра, радиодокументалистиката и развива една от съвременните форми между журналистическото и художественото в медиите, която така и остана без превод – „фичър“. Наблюденията на Георги Савчев във в. „Култура“ са запазената история на тази радиоформа в българските радиа. В телевизията никой не говори за фичър. В частните телевизии викат на разширените репортажи „документален филм“, а на репортажа, в който са си свършили журналистическата работа и са задали всички въпроси в един материал, му викат „разследване“. И накрая – ни документалистика, ни журналистика. По всички правила на комерсиализирането на телевизиите „Умно село“ не трябва да съществува.

В началото на века непрекъснато ни се повтаряше, че зрителите обичат кратките форми, уморени са от дълги разкази. Устойчивостта във времето на една планетарна телевизия доказва, че клиповете са идеалните парчетии за щракащото с пръсти зрителско търпение. Илюзия е обаче. Сателитните канали са променили отношението към времето на зрителите и борбата е за всеки часови пояс, играейки с още една илюзия – сезонната продажба на образи. Като имитация на житейския цикъл, телевизията създава своите ритуали на гледане, така че наесен уж всичко започва отначало. Всъщност, и краткостта е илюзия. Никога предаванията не са били по-дълги. В началото на новия век и по излъчваните в България канали започват да пъплят час след час „живите ефири“ и препарираните чрез монтажа риалити игри, появява се с дублаж „риалити телевизията“, която създава усещането, че можеш 24 часа да следиш без прекъсване случващото се пред теб. Така от тв програми изчезват портретите, пътеписите, коментарите, изчезват разговорите, изчезва историята. Изчезва вторият план в телевизионната журналистика, изчезва играта със звука, играта с образите. Понякога емисиите новини изглеждат като бележки на забравящ човек, който не помни за какво е говорил до вчера и си подсказва с бележки, но после забравя, че има бележка. Добре, че не всички вярват на илюзиите за телевизията.

„Умно село“ е на границата между журналистическия фичър и документалния филм като телевизионна форма. А в гранични форми най-трудното е всеки следващ епизод от поредицата да бъде различен. Хем да използва серийността, хем да избяга от калъпа на сериалността. Хем зрителите да очакват следващата серия, хем да знаят, че тя няма номер, а носи името на някого, за когото авторите са изследвали всички архиви, свидетелства, знаци. Така, както се прави професионално журналистика.

Източник: в. „Култура“. Заглавието е на „Площад Славейков“, оригиналното е „Преведени в загубите“.