Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Уморените герои ги погребват, нали?

Трифон Иванов не устоя на делничното. Окапа пръв от отбора на големите. Като шамар след опиянение, от което не искаш, но се налага да излезеш

Грозното патенце на оня митичен отбор по футбол от Световното първенство в Щатите през 1994-а не трябваше да влиза в сметките на смъртта. Поне така, както ние ги мислим. И не защото е безсмъртен, а защото, оказва се, е точно такъв един позабравен, неиздържал на живота тук и сега безспорен герой. - Уморените герои ги погребват, нали?

Грозното патенце на оня митичен отбор по футбол от Световното първенство в Щатите през 1994-а не трябваше да влиза в сметките на смъртта. Поне така, както ние ги мислим. И не защото е безсмъртен, а защото, оказва се, е точно такъв един позабравен, неиздържал на живота тук и сега безспорен герой.

Отчаяно имаме нужда от герои. От хора, които да следваме – не защото не знаем пътя, а защото не знаем как да го вървим. От личности, в чиито ценности да можем безсъмнено да се кълнем, защото ще сме сигурни, че няма да ги предадат. В последните години на най-отчаяното ни съществуване като нация живеем в постоянния стрес на въпросите, над които като запецнала от ръжда гилотина се извисява един – КОЙ? Уморихме се вече да го задаваме. Когато толкова дълго нямаш отговори, задаването на въпроси е просто режеща, безнадеждна несигурност. Тя няма как да не се превърне в самота. А самотата е притихнала преди взрив истерия.

Погребахме Трифон Иванов. Изпратихме го така, както сме изпращали поети, актьори, музиканти, художници, а в по-отдавнашната ни и по-славна история – и политици. Българите изстрадваме тази загуба по особено личен начин – така, както се прощаваме с героите си. Приехме тази смърт по-болезнено. Не само защото изобщо не я очаквахме – спортист все пак, при това едва на петдесет години. Пък и напоследък нали все чужди рок звезди измират – символи на цели поколения, хора, променили света и мисленето, но… преживели до някакви стабилни житейски години, въпреки лудия живот, килограмите наркотици и постоянното, съсипващо състояние на бунтарство.

Обаче Туньо… Грозното патенце на оня митичен отбор по футбол от Световното първенство в Щатите през 1994-а не трябваше да влиза в сметките на смъртта. Поне така, както ние ги мислим. И не защото е безсмъртен, а защото, оказва се, е точно такъв един позабравен, неиздържал на живота ТУК И СЕГА безспорен герой, в когото българите се разпознават.

Не знам много за него. В последните години на обществената сцена се появяват активно другите от звездния отбор – Боби Михайлов, Йордан Лечков, Наско Сираков и разбира се Стоичков. Влизат в съюзи и политически игри, правят бизнес, пламенно коментират в телевизионните студиа. Вляха се в общата лепкава маса на живота на „важните клечки“ в България и къде по-достолепно, къде не чак толкова, се превърнаха в солидни мъже, част от системата. Героичните победи от футболния терен на 1994-а все още ги държат високо в общественото съзнание и то услужливо подминава малките им грешки и хитрости в новите им социални роли. Прощаваме им като на старогръцки герои – онзи звезден миг отпреди две десетилетия така силно изстреля във висините националното ни самочувствие, че днешните мъглявини около битието им в толкова корумпирана страна като нашата не могат да го притъмнят.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

За Трифон Иванов напоследък нищо не се чуваше. Образът му стоеше встрани от целия някогашен отбор, разяждан публично от междуособици, обвинения и омраза. Чак сега, когато гръмна новината за внезапната му смърт, животът на Трифон от последните години излезе наяве като емблема на един често повтарящ се у нас сюжет. Имал бизнес. Излъгали го. Провалил се. Фалирал. Пропил се. Жена му го напуснала. Ударило го в сърцето. Живеел в изолация на село. Напоследък имал приятелка. Преживял сърдечна операция. Смъртта го покосила неочаквано – същото това чувствително, уморено, геройско сърце не издържало. Пук и край! Няма известни и неизвестни, добри и лоши, герои и полубогове. Всеки от нас познава поне един човек, който напоследък си е отишъл от този свят по точно същия ред и същата причина – сърце, което не е издържало.

Не съм адски футболен фен. Гледам мачовете на големите, защото тази игра там ми харесва. Знам правилата и обичам да споря дали „съдията е п…т“ на чаша бира с приятели. Но онзи изненадващ за цялата световна футболна общественост и за малката ни България футболен възход от 1994-а година е мое много лично преживяване. Бях бременна в деветия месец с първото си дете. На първия победен мач срещу Гърция излязох с корема и приятелите си по улиците, за да съпреживеем радостта. Годините бяха заредени с енергия и вяра – бяхме убедени, че сме свободни и че трудното пред нас е само стъпало към по-хубавото, по-справедливото, по-истинското. Бяхме малки и невидими на световната карта, но изведнъж забихме шамар на големите и скъпи отбори с шеметния си възход. Мачкахме като валяк великите сили и това не просто ни даваше самочувствие – то ни караше да се гордеем и да се обичаме помежду си. Ние, българите, дето вътрешното дърлене и омраза са ни национален спорт, изведнъж се огледахме в победите на националите ни и това, което видяхме, ни окрили. Малки сме, но можем. Подценяват ни, но се доказахме. Пренебрегват ни, но сега няма как да не ни зачитат. Защото играта на терена си е видима битка. И дори на големите играчи от световните футболни организации им беше толкова шашардисано, че постояха дълго с пръст в уста, докато успеят да задвижат механизмите да спрат непредвиденото изстрелване на един доскоро нищо и никакъв отбор. Не знам, може пък и наистина накрая да сме загубили от по-добрите. Но все пак бяхме четвърти. Четвърти в целия свят. Ние, българите от болната, бивша, социалистическа, малка България.

Победният мач с Мексико се случи, когато току-що бях родила. Лежахме в стаята в болницата две пресни родилки и не можехме цяла нощ да мигнем, защото кварталът гледаше мача заедно – с изнесени телевизори по балконите и много викове. Не знаехме какво става – ориентирахме се по крещенето. Малко преди поредния гол внесоха при нас още едно момиче, станало майка преди двайсетина минути. Прехвърлиха я от носилката на леглото, с бавни и уморени движения тя успя да придърпа чаршафа върху тялото си, огледа се, каза си името и попита: „Знаете ли с колко бием?“. Ние, другите две, прихнахме да се смеем, което, като си скоро родила, си е болезнено, ама тя съвсем сериозно си питаше. И понеже бях най-близко до отворения в нечовешката нощна жега прозорец, подпрях се на перваза му и подвикнах към балкона на блока отсреща: „Ей, извинете, какъв е резултатът?“. „Бием, майче, биеееееем!“, се провикнаха оттам, а в отговор от съседните балкони започнаха един през друг да ни доизкрещяват подробностите. „…Дузпи, първо едно на едно…, сега сме… АААААА… гооооооол…….“ Така от този звуков пъзел с излитащи от балконите на квартал „Красна поляна“ парчета сглобихме резултата – 4:2 за България. Осминафинал. Вече си беше огромна победа.

После всичко това продължи. Децата на улиците ритаха топка и се караха кой кой е от националния отбор. Майките в градинките говореха за пюрета и футбол. Бабите – за манджи и футбол. Всички останали – за футбол и футбол. Следяхме мачовете и с наслада научавахме подробности от лагера ни там. На Наско Сираков обицата кръстче се загубила. Илиана Раева му праща нова, защото му носи късмет. Момчетата са в страхотна форма. Светът е занемял пред българската футболна стратегия. Момчетата на Димитър Пенев са готови да станат световни шапмиони.

Тогава Господ наистина беше българин. И нашите момчета седяха от дясната му страна.

Сега първият от тези тогавашни български богове си отиде. Безспорният герой не устоя на делничното. Окапа пръв от отбора на големите. Като шамар след опиянение, от което не искаш, но се налага да излезеш, внезапната му смърт накара хората да усетят физически безпътицата си. В страната на самотно изкрещяваните въпроси, където живееш като троха във вряща тенджера, имаш нужда поне да мечтаеш и да облягаш мечтите си на победи, които помниш. Като онази победа в една уж просто игра с топа на зелен терен, която ни превърна в птици. Защото така правят героите с хората – карат ги да летят. Затова не е лесно да погребваш герои. Особено, когато са ти толкова малко.

Днес отчаяно имаме нужда от своите герои. От хората, които да ни дават увереността, че всичко е възможно. Имаме нужда от техните победи, за да можем да следваме своите. Не ни се задават повече въпроси. Искаме да чуем отговорите и да знаем, че са истинските. Смъртта на Трифон Иванов, на един спортист с неотминала слава и негероично настояще, оголи тази остра нужда от съвременни български подвизи и хора, които да ни вдъхновяват. Сега още по-ясно си даваме сметка, че надеждата ни остана някъде там – по балконите с телевизорите, по улиците с клаксоните, по истеричните прегръдки с непознати в онези полусънни дни на всенародна надежда от 1994-а година.


Всичко от Мария Касимова

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах