Ура! Най-сетне Джойс за простосмъртни

Всички знаем, че Джойс е съвършеният писател… и почти никога не го четем. Разбира се, опитвали сме с по-голям или по-малък успех да завършим „Дъблинчани“ и „Портрет на художника като млад“, „Бдение над Финеган“ и особено „Одисей“ обаче не са за всекиго. Но ирландецът е автор и на едни съвсем малки съкровища, които дори най-непретенциозният читател може да вземе, да прибави към тях детето или внука си (книгата на едното коляно, хлапето – на другото), а домашното животно, за предпочитане котарак, да подслушва отблизо.

„Котаракът и Дяволът“ включва два детски разказа: този, на който е наречена книгата, и „Котките на Копенхаген“. Историите са посветени на внука на Джойс, малкия Стивън, който ги е получавал в Париж. Преводът на двата разказа е от Иглика Василева, а илюстрациите са от прекрасния ни карикатурист Чавдар Николов. Всъщност, те правят книжката още по-привлекателна, защото носят точно този закачлив, дяволит дух, с който пише Джойс.

Котките и Дяволът имат много общо, поне в литературата. Тевилдо, принцът на котките у ранния Толкин и добре познатият Бегемот на Булгаков са резултат от все същото същото писателско усещане, че симпатичният домашен любимец е изпълнен с коварни замисли и кръвожадни планове. Всяка котка е внучка на злия, куц Киплингов тигър Шир Хан, само че Джойс е оставил тези неща за друг път. Неговият котарак и неговият Дявол са много подходящи за съвсем малко дете и историята им може да забавлява възрастния, който чете книгата на глас за наследниците си, като само тук-там имаме повод да се подсмихнем на нарочно включените вицови фрази за дъблинския акцент, дебелите датски пури и наливането с мътеница („мътеница“, каква прекрасна дума и колко отдавна никой не я употребява! Преводът е на нивото на илюстрациите). Ако още си спомняте с топло чувство небивалиците на Доналд Бисет, тази книжка е точно за вас. И за децата ви, разбира се.

„Котаракът и Дяволът“ от Джеймс Джойс е издание на „Лист“.