Урок по кино с 40 години давност

Четиридесет години назад се върна публиката в Дома на киното в неделя вечерта. Машината на времето беше филмът „Урок“ на режисьорите Кристина Грозева и Петър Вълчанов.

Историята е интересна – помним как учителка по български и английски език от Славяново обра банка с пистолет-играчка преди пет години и това развълнува много хора. Сценаристите не са променили много детайлите от криминалната сводка – героинята им е също учителка в малък град, преподава английски, затъва в дългове и решава да атакува клон на банка. Дори прибраната сума е същата – 21 хиляди лева. Филмът разказва и предисторията на нападението – дава смислена версия какво може да доведе една учителка до подобна отчаяна постъпка, преплита я с принципната решеност на героинята да намери детето от нейния клас, което обира съучениците си.

Добрата новина за българското кино е, че някой е успял да разкаже история добре и свързано. Лошата е, че „Урок“ изглежда така, сякаш е сниман преди 40 години. Нетърпението да излезеш от залата започва да те притиска още в петата минута. Началото е мудно и нищо не се случва. Ако издържиш на скучната и банална картина, после може дори да се засмееш на някои остроумни фрази и ситуации. Но това е поне час след началото на филма. Дотогава не ти става ясно с какво щурането на учителката между малкия и по-големия провинциални градове помага на действието. По-късно това също не се обяснява, но поне става по-интересно.

Актрисата в главната роля толкова се е престарала в желанието си героинята й да изглежда принципна до крайност учителка, че е създала гротескно скучен образ. Маргита Гошева не променя изражението си дори в най-напрегнатите моменти на действието, а гласът й така и не налучква подходяща за ситуацията модулация. Иван Бърнев както обикновено е на висота, въпреки че няма много възможности за изява като смотания, склонен към алкохолизъм съпруг на учителката. Стефан Денолюбов е автентичен злодей простак, с какъвто всеки е имал нещастието да се сблъска в един или друг момент от живота си в България. Другото е просто масовка, фон, запълнен с хора, които са били под ръка.

За съжаление филмът е заснет с похватите, с които са си служили родните режисьори преди десетки години. Действието е линейно, камерата следи героинята през цялото време, дори когато тича през някакво поле в продължение на минути. А сцената изглежда като огряна от обикновена гола крушка. Това би могло да изглежда като търсен ефект и чуждата публика вероятно го вижда точно така. Нас обаче са ни облъчвали с прекалено много филми с този специфичен арт на соцреализма със сива плоска картина, „Урок“ изглежда именно като филм от онова време.

След подобна творба отново си задаваме въпроса дали проблемите на българското кино са само заради липсата на достатъчно пари. Дали не произвеждаме само „фестивално кино“, за да се презастраховаме, ако не излезе нещо читаво. „Урок“ вече бере овации по цял свят. По фестивали. У нас също дебютира на кинофорум. Да видим ще се престрашат ли да го пуснат по кината.