И заживели честито без брак

Не знам защо, ама на сватби все рева. И то не в църквите, където церемониите обикновено само ме уморяват, ами в общините. Там, дето властта се представлява от служителка с рецитаторски умения, а изключителността на момента се поддържа от институционализирана бутафория с кожени папки, трикольори, бюра с дърворезби и всякакъв подобен театрален реквизит. Като се изправи там тази достолепна жена, като запее леко отегченото тричленно хорче, като се подредят близките на младоженците отстрани, и в очите ми вече са заплували гемии. Момента със заветното „да“ преживявам с усмихнато подсмърчане, а онова обръщение, в което се казва как „в радостта си не забравяйте и вашите родители…“ е повратната точка, в която съвсем откровено си хлипам. От там нататък колко качествено и дълго ще съм публично разплакана зависи най-вече от актьорските умния на водещата церемонията.

В София имаше една много известна, през която се бракуваха стотици двойки и десетки мои приятели. Боядисваше си сивата коса в синьо и така придобиваше някакъв магичен, леко стряскащ, но много запомнящ се вид. Е, ако тези служителки от тогавашните съвети, днес общини, имаха право на творчески звания, дамата със синята коса със сигурност щеше да е народна артистка! Владееше церемонията от край до край, наблягаше на по-съкровените моменти с леко притихнал глас, отчетливо и бавно искаше съгласието на младоженците да встъпят в брак, а като извисеше над главите им бутафорните венчета с думите „венчавам ви!“, имах чувството, че небесата се отварят и посипват косите й с още синьо! Истински професионалист, чието представяне след това не можеше да бъде засенчено и от най-артистичния диджей, постарал се да разкърши с пиперливи закачки и патешки танц леко опиянчената сватба.

Сетих се за тези умилителни сватбени моменти, защото наскоро си дадох сметка, че отдавна не съм била сватбар. И не защото хората около мен не изпадат в любовни отношения и съжителствени конфигурации, ами защото просто не искат да ги скрепяват с брачни подписи. Тази тенденция не само, че не е нова, но и в последните години се забелязва дори леко връщане към узаконените връзки. Това, което определено наблюдавам от дълго време обаче е, че тези, които предпочитат да не сключват брак, са или сравнително стабилни като доходи (но не и богати), или наскоро преживели огнени раздели и разводи, или просто твърде свободолюбиви. При това добрата новина е, че това се отнася и за мъжете, и за жените, т.е. онази стара българска поговорка, че мъжът спирал да живее, когато се ожени, а жената започвала да живее, когато се омъжи, все повече не важи. Или да, важи, но най-вече за едни чалга общества, където принципът „мъжко-женско“ се налага като шаблон върху всичко в отношенията и начина на живот с една почти войнствена патриархално просташка категоричност. И където момичетата очакват от момчетата да им осигуряват възможността да не работят, като за сметка на това са склонни да се превръщат в мрънкащи и вечно недоволни домакини, които от време на време се награждават с някоя направена уста, спа уикенд от сайт с намаления или чалготека с подобни приятелки.

Омъжих се за първи път, когато бях на двайсет и три. Ужасно млада, както отчитам днес от висотата на годините и опита си. По онова време всички правеха така, защото все още преживявахме комунистическата инерция „като се обичат младите – да се вземат“. Само няколко години преди това съществуваше т. Нар. разпределение след завършено висше образование, според което като млад специалист те пращат за работиш там, където има работни места по специалността ти. Така можеше варненец да се озове инженер във видинско село, а софиянка – даскалица в Родопите. И ако между тези двамата беше пламнала любов, тя можеше съвсем спокойно да прегори по пътищата помежду им, някъде по трасето видинско – Родопи. Затова и сформираните през студентството двойки масово се женеха в последната година от следването си, за да могат да бъдат пращани по разпределение заедно. В средата на деветдесетте все още и обществото не гледаше с кой знае колко добро око на съвместните съжителства без брак – моята иначе доста разкрепостена майка така и никога не ми позволи да остана да преспя някъде извън дома си, камо ли да се съгласи да си заживея на семейни начала.

Моето поколение наистина беляза границата на тази традиция на ранното сключване на брак. Само няколко години по-късно, когато половината от приятелите ни започнаха да се развеждат, тези, които не бяха сколасали да се задомят законно, категорично отказваха да го правят. Живееха с половинките си свободно, раждаха деца, ходеха на семейни почивки, контактуваха с пълна сила с роднините си и от двете страни, но инатливо отстояваха на атаките от типа „айде, оправете си положението“ и пропускаха покрай ушите си закачки като „играе ми се на сватбата ви“. Някои от тези мои приятели и до днес си живеят честито точно по този модел. Вярват, че разковничето е в усещането, че можеш да си тръгнеш във всеки момент, без излишните, грозни и скъпи бракоразводни подробности. Което всъщност далеч не е точно така, особено, ако връзката е скрепена с най-отговорния печат – общите деца. Въпреки това обаче поставянето на подпис за този тип хора е равносилно на принуда, на някакъв вид узаконено насилие, което ги кара изначално да се съпротивляват и съмняват в смисъла и стойността на брака.

Познавам и хора, които живяха без брак дълги години и в крайна сметка го скрепиха и с подпис. По-скоро като за освежаване на връзката, избягване на някои административни досадни задължения или заради купона. В интерес на истината само една от тези двойки се разведе сравнително скоро след сватбата, защото суеверно повярва, че „преди си бяхме по-добре“. Колко „по-добре“ не знам, защото днес и двамата спят под един покрив, но живеят два съвсем различни живота, допиращи се от време на време само по оста „детето“.

По не толкова скромните ми лични наблюдения тези, които се кълнат, че никога няма да сключат повече брак след вече преживян развод, са мъжете. Чувала съм речи за мъжката свобода, за жените вампирки, за брака като доброволно помонашване, от които ми е ставало ясно, че за ужасно много мъже да узакониш съжителството си с любимата е някакъв вид тежка жертва, отказване от досегашния живот, предаване в плен. И най-смешното е, че точно тези, дълбоко убедени в безсмислието на брака, яростно защитаващи „върнатата“ си свобода мъже, няколко години по-късно се оказват отново задомени. Най-често за по-младите си любовници, които пък вярват, че бракът и скоростно след това придобитото детенце ще им дадат сигурност. А в какво точно се състои тази сигурност, така и не мога все още да разбера!

Разводът, точно както и бракът, си е скъпо събитие. Освен таксите, адвокатите и съпътстващите публични простотии след него не остава нищо кой знае какво. В България съпругата, дори и когато е стояла у дома, за да се грижи за децата си, няма право на никакво финансово обезщетение или издръжка от бившия си съпруг. За издръжката на децата е направо смешно да говорим – тя следва да се определя според доходите на таткото, който винаги успява да докаже, че почти мизерства. Всъщност каквато и да е сумата, най-важното е, че почти няма механизми, с които бащата да бъде накаран да я плаща. Познавам ужасно много жени, които отгледаха децата си без нито стотинка от бащите им. На една дори бившият мъж „забрави“ да предаде на детето си петдесетте лева, пратени по него от бабата и дядото за Коледа.

Разбира се, съвсем не всички бивши съпрузи са такива. Но дори и доброволно да дава повече от определената му от закона грижа за бившата си съпруга, един ден този така раздаващ се мъж винаги намира начин да натякне този факт. Ако не той, то със сигурност новата му съпруга, удобно настанила се в това звание след дългите години „под прикритие“ във вид на любовница.

Точно тези малки и грозни семейни сюжети пък са причината все повече жени да не искат да сключват брак с любимите си. За една жена, която сама изкарва прехраната си, има професия, образование и желание да се развива, типичната балканска представа за брак няма как да я вдъхнови да стане нечия съпруга. Докато мъжете се страхуват от брака, защото го приемат като вид компромис със себе си и робство, за този тип справящи се момичета той няма никаква стойност, ако не е равностойно партньорство. А за равностойно партньорство много от тези супер готини, адски отворени, много забавни, артистични и свободни на думи момчета никак не са готови. Само им кажете, че смятате да не раждате дете в близките еди колко си години, защото ще пишете дисертация или, че искате да се преместите всички дружно в чужбина, защото там вие (не той) ще имате сигурна работа, и ще разберете, че това с главата на семейството съвсем не е остатък от българска народна приказка.

Като истински либерал по убеждения не мога да отсъдя „за“ или „против“ брака като цяло. В живота си се разделих с един, защото се беше изопачил, но това не ме превърна в ожесточен борец срещу брачни подписи. В момента спокойно живея във втория си брачен опит и не е имало ден, в който да съжалявам за този си избор. Поне засега. Убедена съм, че бракът сам по себе си не нито лош, нито опасен, нито прекрасен. Той е такъв, какъвто си го направим. Важно е просто идеите ни за него да съвпаднат. Защото няма нищо лошо в романтичното хлипане на сватбените церемонии, когато жени със сини коси и заучени слова си вършат платената работа церемониално да узаконяват любови. Лошото е, ако след това романтичният плач се превърне в истински, защото на любовта по принцип нещо й е липсвало.

Всичко от Мария Касимова