Успехът в културата = качество + свобода

Дълбока криза изживяват държавните културни институти в областта на сценичните изкуства. Много от театрите, оперите и оркестрите имат огромен финансов дефицит и изпитват сериозни затруднения да функционират нормално. Преди дни Министерството на културата оповести нови правила за финансиране на сценичните изкуства, при които базата за определяне на субсидията ще бъде 1 лв. приходи.

Постановлението ще влезе в сила от 1 юли. Новите правила предвиждат за всеки лев, спечелен в драматичните и драматично-куклените театри, държавата да превежда на института по 2,50 лв.; куклените театри ще получават по 3 лв. за 1 лв. приходи; филхармониите, опери, музикално-балетни центрове и фолклорни ансамбли – по 6 лв.; Софийска опера и балет, музикално-драматични театри, театрално-музикални центрове и експериментални институти по 4 лв.; симфониети по 8 лв. (Вижте в ОЩЕ ПО ТЕМАТА).

Междувременно в столичните общински театри се радват на добри години. Нещо повече – Малък градски театър „Зад канала“ е шампион със своите 44% от бюджета си спечелени приходи и то без компромиси в качеството. Затова поканихме зам.-кмета на София д-р Тодор Чобанов да обясни каква е философията на функционирането на столичните културни институти и възможно ли е да бъде приложена в държавните.

Формулата на успеха 

– Министерството на културата обяви нови правила за финансиране на сценичните изкуства, базирани на приход от 1 лв. Ще подобрят ли ситуацията в държавната култура, която е в състояние на криза, г-н Чобанов?

– Кризата е по-скоро във финансовия модел, изкуството като творчески процес и по-жизнено от всякога – виждате колко наши творци спечелиха напоследък големи награди по света – кино, визуални изкуства… Ние смятаме, че за Столична община сме намерили добрия модел – пълна свобода за нашите директори, всички приходи си остават за тях, насърчаваме качеството – на този принцип от години работят общинските театри, а отскоро – и нашите оркестри. На оркестрите – и на трите – в последната година повишихме възнагражденията, даваме им възможност за участие във външни проекти, могат да задържат приходите си като театрите. Убеден съм, че държавните културни институти в София могат да работят също толкова успешно по нашия модел, който бе първоначално въведен още от г-н Борисов като кмет и ние развихме през годините.

– Приложима ли е формулата за финансиране на общинските театри в държавните културни институти?

– Нашата рамка е изработена в резултат на сериозен анализ, направен през 2006 г. На практика от следващата година четирите столични общински театри заработиха по система, която им гарантира пълна самостоятелност и задържане на всички приходи. В началната фаза на тази реформа, която бе проведена още 2006-2007 г., общината гарантира 80% от техния миналогодишен бюджет спрямо този период, след което те реално започнаха да увеличават дела на своя принос в собствения си бюджет – в момента той при повечето от тях е над 30% и расте постоянно. Имаме театър – шампион с 44% от бюджета си, генерирани от приходи и около 75% средна запълняемост на салона, при това при изключително високо качество на постановките – „Зад канала“.

– Какви са реално обстоятелствата, за да се случва това – в държавните театри публиката е спаднала последната година с 25-30%?

– При нас успехът се дължи на няколко основни фактора. Първият, разбира се, е високото качество на предлаганата театрална продукция, привличането на добри актьори, които се издирват още на скамейките в НАТФИЗ. Работим с български и европейски произведения, търси се най-доброто творчество, което може да се предложи на театралната сцена. Основният стимул за творците е, че те получават възнаграждения, които са съобразени със степента на тяхното ангажиране в творческия процес, от броя на участията им. Сценичният персонал също е обхванат в тази система и получава допълнителни възнаграждения. Билетите, които продават нашите театри, са сред най-скъпите – което е индикатор за високото качество на онова, което се случва на сцената. Творците са с ясното съзнание, че всяко тяхно усилие ще бъде възнаградено. Същевременно по т. нар. „Интегриран план“ сме предвидили сериозни инвестиции в културната инфраструктура, което допълнително насърчава творците. Съвсем скоро те ще могат да се трудят във възможно най-съвременната и качествена среда.

– Основният проблем при държавните театри се оказва ниският билет, в общинските институти задали ли сте минимален праг на цената му?

– Не, нашите театри имат стопроцентова свобода и за ценовата политика. Моето лично убеждение е, че трябва да бъде поставена минимална цена – нещо, което и колегите от Министерството на културата са го разбрали. Свалянето надолу на цената играе лоша услуга на театралните ни среди и въобще на културата. При нас дори с намаления и с отстъпки билетът не пада под 8-10 лева. Интересно е, че театърът с най-високи цени има и най-голяма средна запълняемост и най-голям дял от бюджета от собствени приходи! Мисля, че публиката купува тези билети с убеждението, че зад тази сравнително по-висока цена се крие много високо качество. Създадени са постоянни публики, което е важен елемент от успеха.

Аз самият при всяка възможност ходя на театър или концерт, макар че съм млад татко и в момента семейството се нуждае от моето присъствие. В кулоарите на спектакъла „Антигона“, например, който неслучайно събра толкова много номинации, слушах две млади момичета, които си говореха колко им е харесало. Едната каза, че гледа представлението за четвърти път и ще идва и още. Защото сюжетът, който е модернизиран по един великолепен начин, докосва вълненията на съвременния човек. Защото актьорите се раздават за публиката си всеки път.

– Рестрикции налагате ли?

– Никакви. Както ви казах, премахнахме дори щатните разписания. Те вече имат свободата всеки сезон да решават с колко артисти, с колко щатен персонал ще работят. Защото истината е, че щатът е вид ограничение. Някои постановки изискват голям брой актьори, сценични работници. Други – не. Нашите директори, разбира се, имат норма от 200 до 300 представления годишно, в зависимост от театъра. Но те не само, че я изпълняват, а я надминават, защото имат стимул да играят още и още. Системата е така направена, че им се отплаща усилието да играят, да поставят отново и повече заглавия.

Насърчаваме ги да пътуват в страната и в чужбина. Подпомагаме, макар и ограничено, те да отидат например на „Аполония“. Често ги изпращаме при българските общности в близката чужбина. Регулярно наши трупи играят в Западните покрайнини, работим с Македония, с Румъния…

– Бил сте заместник-министър на културата и прекрасно знаете дали тази система може да се приложи в държавните институти, кажете реално възможно ли е?

– Приложима е, да, с някои уговорки. Възможна е за държавните културни институти в София, защото нейното успешно функциониране е в пряка връзка с обема на публиката. За да съществува подобна система успешно и да не се генерират дефицити, трябва да има един критичен минимум публика, който в столицата е наличен. Софиянци и гостите на града обичат да ходят на театър и да слушат класическа музика. Затова се случва някои вечери да се провеждат три-четири концерта едновременно. Ние инвестираме много в това още учениците да започнат да посещават културни събития, за да се изгради у тях нагласата да бъдат публика на елитната култура.

Според мен културата трябва да се финансира чрез гъвкав модел – дейността на столичните структури да е направена по един маниер, на тези в страната – по друг. Например в страната би могъл да се търси френския опит, чрез който се субсидират брой продукции, а не „на седалка“.

Това обаче извън големите градове като Пловдив, Варна, Бургас, едва ли е възможно. Критичната маса зрители – за такъв финансов модел с високи приходи – не навсякъде може да бъде достигната. Дълбоко вярвам, че в културата не бива да има уравниловки, общи правила за всички. Просто защото всеки творец е уникален и различен. Според мен културата трябва да се финансира чрез гъвкав модел – дейността на столичните структури да е направена по един маниер, на тези в страната – по друг. Например в страната би могъл да се търси френския опит, чрез който се субсидират брой продукции, а не „на седалка“. Това е един модел, който би компенсирал недостига на публика – или покупателната способност – в страната. Министерството на културата може да се опита да гарантира достъп до конкретни сцени в страната и в чужбина за състави, които нямат достатъчно възможност да играят на домашна сцена с голям финансов резултат. Не можем да лишим никоя общност, особено областните центрове, от тези базови културни услуги.

Европеецът не може без театър и класическа музика

– Театралните салони на някои места може би е необходимо да бъдат оборудвани и за кино, защото по време на прехода кината бяха закрити?

– Достъпът до кино също е сериозен проблем. Мисля, че ако трябва да класираме дефицитите в културата, достъпът до некомерсиално европейско кино, както и до стойностно българско кино, е особено затруднен.

Връщайки се към театъра – да имаш театър и достъп до класическа музика е част от това да бъдеш европеец. Онова, което различава Европа от останалия свят, е именно този уникален културен живот. Това ни прави българи, това ни прави европейци. Не можем да лишим местните общности от култура, тъй като нашата идентичност зависи от това.