„В България има една партия – тия що са министри и тия, които искат да станат такива“

Предстои ни поредно служебно правителство. През последните 3 години броят на министрите в България почти се изравни с броя на депутатите. Истинско народовластие – с малко преувеличение всеки от народа ще има шанс да опита мекотата на министерското кресло, ако правителствената криза продължи.

През 1879 г. Константин Иречек написал в дневника си: „Доколкото зная, в България има само една партия – тия що са министри и тия, които искат да станат такива“. За почти 150 години като че ли нищо не се е променило.

Предлагаме ви да прочетете извадки от дневника на чешкия историк и общественик, пристигнал в новосъздадената България през 1879 г. Разбира се, днес имаме много повече европейско лустро, години сме трупали политически опит, но все пак някои от наблюденията на Иречек звучат неочаквано актуално.

10 ноемврий, понеделник

Първи впечатления от София: крива улица с дървета, отстрани отворени ориенталски дюкянчета, ужасен неравен тротоар и страшна кал. Голямо село! Най-после открит площад. Наляво едноетажна къща с 16 прозореца на фасадата и стража при входа. Това трябва да е дворецът. Влязох. Попитах за Стоилова; да, тук живее, но още спи; беше около 8 часът. Момчето слуга не искаше да ме пусне вътре, щял да се сърди. Казах му да съобщи, че приятелят, когото очаква, е тук. Излязох вън. Пред двореца заградени заченките на някаква си градина, с кьошк за музикантите и кафене. Навсякъде се виждат само едноетажни турски къщи от кирпич и дърво, с много прозорци, отвън хубави, но като че от книга. По улиците огромни гьолища — българска Венеция.

Двореца в София през 1879 г. Това е видял Константин Иречек, пристигайки в столицата след Освобождението. Снимка: Държавна агенция „Архиви“

Влязох в една улица, в която наляво се издига голяма дървена сграда, каквито се строят у нас за изложба на добитък, цяла с малки знамена. Това ще да е навярно Народното събрание. Пред вратата млад, висок човек, с козя брада, говореше с двама французи. Познах, че това е инженер Прошек, който е вече много години в България (с Хирш и напоследък с русите) — от гр. Бероун. Веднага му се обадих. Влязохме в стенографската канцелария: там беше проф. А. Безеншек, стенограф от Загреб, млад словинец; Прошек зарязал инженерството и се заловил за стенография. Голяма радост, хърватски и чешки разговори. Описаха ми какъв е парламентът. Преди една седмица, миналата неделя, след тронната реч, партиите веднага едва ли не се сбили.

Народното събрание, множество полуобразовани простаци или селяни; всеки говори колкото си иска — цели заседания минават в празни приказки. Един стане и говори нещо, друг веднага се обажда и му възразява, и така се кара. Каравелов е председател, с бозово палто, с ръка подпира главата си, невчесан. Единствени са министрите, които говорят умно; имат духовно надмощие над цялото Народно събрание.

Тукашните условия, администрация, съобщения — хаос и примитивност. На 10 ч. отидох у Стоилова. Тъкмо се връщаше по стълбите долу от княза; затлъстял; от сутришното съобщение веднага се сетил, че съм аз. Влязохме в неговата стая, гдето има малко европейски мебели (в партера наляво), мръсен под, желязна печка; неговото жилище е същевременно и княжеска канцелария. Там заварих Горбанова, учител на княза и началник в министерството на правосъдието, по-рано преподавател в Робертколеж (от Елена), Давидова, руски агент, ген. Паренсова, военен министър; между хората, които се мяркаха в тази antichambre, беше и Сава Груич, полковник, сръбски представител (нему бях представен). Стоилов ми каза, че в четвъртък телеграфирал на началника в Лом да ми укаже, по особената заповед на княза, всякакво съдействие за понататъшното ми пътуване, телеграмата изглежда, че е дошла след моето отпътуване от Лом!

Със Стоилова и Горбанова потеглихме във файтон за Горбановата къща, хубава турска къща по посока за Лом, далече от центъра; седях в стая с миндерлъци, сладко, български разговор, стана дума и за Народното събрание. В партера има голяма празна стая, ще се приготви за мене след два дни; временно ще бъда настанен горе.

После със Стоилова отидох с файтон в министерството. По пътя разговаряхме за договора и службата ми; аз много сърдит и дегутиран казах, че след няколкодневно престояване бих предпочел да продължа пътя си понататък; първите ми впечатления са от най-неприятно естество — виждам пред себе си див хаос, безредие и непослушност, големи неудобства и загуба на здраве. Всички министерства са близо до Народното събрание в голяма бялосиня (дървена) къща. Големи коридори, високи тавани и прозорци европейски. Вътре нечистота, писарите из коридорите.

Отидох в министерството на просветата — цялото е в една стая. При една масичка седи министърът като турски паша, а отстрани около две дълги маси писарите. Министър е д-р Георги Атанасович (от Свищов), по-рано професор на медицинския факултет в Букурещ, стар господин с черни и побелели коси, бакенбарди и мустаци, дребен на ръст, с остър поглед и присторено важна външност. Първото впечатление – много несимпатичен. По-късно разбрах, че е чист характер, истински патриот, елинист от старата школа, напуснал доброто си и сигурно място и го заменил с несигурна кариера, като изгубил по тоя начин и пенсията си — немалко самопожертвуване. Много е непопулярен; препоръчал го Давидов. Стоилов ми разправи, че след дохождането на княза искали мене да поканят за министър на просветата (Дринов заминал), ала Стоилов от мое име ги разубедил; Атанасович за неспособност щял да бъде скоро отстранен; той създал кариерата си в България с няколко умни думи в Търновското народно събрание (дошли там към края заедно с Атанасович, Протич и Емануил Богориди). Първото нещо беше да ме попита — зная ли френски. Понататъшният разговор се води на френски. Говори за нуждата да се поканят чешки колонисти, особено занаятчии. Комплименти, служенето в България — всичко това ми звучеше днес като горчива ирония; разбрах, че съм се впуснал в нещо непознато с несигурен фон, „salto mortale“ в Левант, както вече по-рано веднаж бях писал на Стоилова.

Неприятно впечатление: молещ се учител и към всички свои чиновници се обръща по ориенталски с „ти“. Простащина, която не би трябвало да се среща dans une chancellerie, rédigée à l’européenne (в една канцелария, наречена по европейски).

С Атанасович отидох в Народното събрание. По пътя срещнах Горанова, началник на отделение в министерството на народното просвещение. Беше около 1 ч. В Народното събрание отидох в бюрото, гдето бяха народните представители — старият Славейков, червен, нечистият Каравелов, младият Станчев и др. Блъскаха се около мене, наивно детинско учудване, чудеха се, че говоря български. „Как си го представяхте? Сега го имаме у нас! Мислихте ли, че е по-възрастен?“ (Атанасович). „Представяхме си го като стар професор с очила и т. н.“. Един по един дойдоха и министрите: Гpеков, голямо приветливо лице с черна брада и мустаци, много интелигентен, остър левантински профил с ясни изразителни очи (Стоилов ми каза, че е най-даровитият в целия кабинет); Буpмов, стар трътлест господин с кривогледи очи, козя брада и жълти лунички и следи от шарка по лицето, усмихнато добродушно лице; Балабанов, малък, с късо подстригана гъста брада и мустаци, жив и буен, физиономия à la Gindely. Младият гимназиален учител Xpанов.

Заседание. Продълговата зала, червени драперии и килими, кресла върху наклонна площ за около 120 души, между които 15 турци, повечето селяни. Прозорците са надясно, отзад е галерия (за стоене), надясно като прозорец-галерия за жени. Подиумът е издигнат, маса за председателя и за бюрото, надясно масата на министрите, наляво дипломатическата ложа (пред нея червена трибуна), в задните ъгли от двете страни на трона в резба дворцовата ложа и ложата за чиновниците. Аз бях в тази последната. Бурмов прочете писмото, изпратено му от Народното събрание, незабавно да произведе избори в Севлиево, гдето населението не искало да гласува (6 представители), ако не се освободят няколко затворени граждани. Той ясно изложи правата на Народното събрание и правата на изпълнителната власт, на министерството; Народното събрание не може, каза той, да даде каквато и да е заповед ни на един губернатор, началник или пристав. Князът е, който с „указ“ назначава изборите, а не Народното събрание. Бурмов говори полека, спокойно, но ясно; без риторика. Говори и Греков, и Славейков и други, Стамболов и т. н. Изцяло взето много спокойно (представлявах си разискванията като някое диво крещене и псуване) и нар. представители седяха тихо и спокойно по местата си. Ала грозна безплодност, минаха 4 часа и нищо.

Der Eindruck ganz jämmerlich (много тъжно впечатление).