VivaPay

„В България няма геноцид, а колосална корупция и тотална безнаказаност“

Художникът Онник Каранфилян: Не искам от никого да ми помага, защото е криза. Държавата трябва да прави откупки за музеите - това се връща стократно

„Вярвам, че по някакъв магичен начин Земята ще ни върне към онова състояние, което е по-хуманно и нормално. Сигурно и чрез доста катаклизми и „наказания“, казва художникът Онник Каранфилян. Снимка: Личен архив - „В България няма геноцид, а колосална корупция и тотална безнаказаност“

„Вярвам, че по някакъв магичен начин Земята ще ни върне към онова състояние, което е по-хуманно и нормално. Сигурно и чрез доста катаклизми и „наказания“, казва художникът Онник Каранфилян. Снимка: Личен архив

За Онник Каранфилян арменското пожелание „С името си да живееш“ се е сбъднало в пълна мяра. Търсенията му в изкуството предизвикват знаменитости като Стинг и Ерик Богосян да купуват негови творби, а жестовете в подкрепа на непознати нему хора са сложили печат в сърцата на мнозина. От години Каранфилян е сред най-активните художници в благотворителни инициативи. Така е и сега – заедно със свои колеги предлага свои творби за продажба във Фейсбук, средствата от които са предназначени за лекарите и сестрите от „Бърза помощ“.

Какво се случва с тази акция? Как живее под карантина един свободен артист? Ще се възползва ли от мерките, които правителството предлага в подкрепа за хората от гилдията? На какво трябва да научим децата си? Отговорите на тези въпроси, четете от Онник Каранфилян сега.

– Г-н Каранфилян, най-новите ви произведения са дигитални графики, обединени в цикъл „Изолация“. Как живее един художник в извънредно положение и режим „карантина“?

– В началото на карантината публикувах един пост в във Фейсбук „Сега разбрах – художниците работим все под карантина“. Не съм спрял да рисувам, както и да си пописвам, докато не са изсивели няколко кратки разказчета от пребиваването ми в Париж преди 17 години. Сядам на пианото отвреме-навреме и си подрънквам. Аз съм свикнал така да живея извън досадните задължения. Случайно попаднах на едни фотографии, които съм направил преди 6-7 години на моята съпруга, която също е художник – Нина. Като ги видях в порядъка, в който съм я накарал да направи различни състояния, усетих, че мога да ги поставя в едно условно пространство, като стая, и да си поиграя. В последната ясно се вижда, че нещата отиват към 4-и километър, който е тук, до колелото на „Цариградско шосе“ – само на 800 метра.

Фантастико: Смелостта да бъдеш различен

– В началото на годината подредихте изложбата „Танцуващият по въже Homo Ludens“ – какви най-важни качества трябва да притежава човек, за да продължи да бъде играещ, а не въжето да се озове на врата му?

– За мен играта е едно от най-важните условия, когато се занимавам с изкуство, независимо в коя област или жанр. Това е истинско удоволствие и, слава богу, от теб самия зависи въжето да не се озове на врата ти или да се скъса. Най-много да скъсаш и изхвърлиш някой лист хартия и да започнеш отначало. За мен качествата, за да си артист, са няколко: трябва да си вярваш, както децата си вярват. Това е и за актьора, може би в още по-голяма степен. Детето като нарисува едно слънце зелено или синьо, го рисува така, защото вярва, че то е такова. Това е в неговото съзнание, в сърцето му. То го обича синьо, защото в този момент то иска да се изрази чрез синия цвят. А идват възрастните и казват – небето е синьо, а не слънцето и то постепенно влиза в релсите. След време, ако е решило като порасне да стане художник, ще поеме по пътя и ако му стигнат силите, ще нарисува отново синьо слънце. Вижте Хуан Миро през какво минава, за да стигне до абстрактния сюрреализъм.

– Свободните артисти са сред най-засегнатите от кризата с коронавируса. Как ще коментирате мерките на правителството за подпомагане на творците и организациите в областта на културата? Какво друго е необходимо да се направи?

– Не искам от никого да ми помага, защото сега е криза. Сигурен съм, че има много, които мислят като мен. Държавата трябва да помага постоянно на културата, в случая с изобразителното изкуство – трябва да се откупуват и попълват постоянно музеите в страната с това, което се създава сега. Това е истинска помощ, която се връща стократно. Трябва да се отпуска много по-голям бюджет за културата на тоя народ. Изобразителното изкуство е най-старото, възникнало преди всички останали. То се е появило, защото още древният човек е пожелал да се заяви във времето, да се докосне до демиурга. Мисля, държавата трябва да осъзнава, че една нация може да се заявява в света и времето, само когато към изкуството се отнасят подобаващо и с уважение. Няма да навлизам в подробности за механизмите как. Но помощта сега няма да оправи нещата. Свободните артисти, какъвто съм аз, са избрали да бъдат свободни. Никога не съм разчитал на държавата.

– Активно участвате в благотворителната инициатива в подкрепа на лекарите и сестрите от „Бърза помощ“, какъв е резултатът към момента?

– До момента има 4600 лева – от четири мои графики за 1500 лева и една живописна картина на Панчо Малезанов за 3100 лева. Средствата ще ги раздадем по равно на заразените лекари и сестри от „Бърза помощ“. Такава е волята ни.

„Разпятие“

– През годините неведнъж сте се включвали в инициативи на милосърдието. Коя беше първата кауза, на която откликна сърцето Ви? Реакция на момента ли беше, или така сте възпитан?

– По-скоро така съм възпитан, почувствал съм го чрез примерите на майка ми и баща ми. А когато го чувстваш, значи е истинско. Първата реакция да помогна беше през 1988 г. – бях студент, когато се случи ужасяващото земетресение в Армения. Помагал съм и за бедстващите от земетресенията в Кобе, Япония, в Измит, Турция. Помагал съм и на Международния Червен кръст и много още, но няма да ги разказвам.

– Кой е най-важният урок, който един баща трябва да предаде на децата си, независимо от времето, в което живеем?

– Не знам кой е най-важният урок, който трябва да предам на сина си, но във всички случаи съм гледал да го възпитам така, че да не се срамува от името си. На именни дни арменското пожелание е „С името си да живееш“. Ако го загубиш, е все едно дали си жив, или мъртъв. Другото, което съм искал да му предам, е да осъзнае божията любов. Ако осъзнае, че тя е и наказваща, така както родителите наказват децата си – най-скъпото на света за тях, ще може да се преборва в живота, защото не всичко в него е захарен памук, даже напротив.

– Какво означава „Онник“ на арменски?

– Произходът е от Ованнесиг, умалителна форма на Ованнес – поне аз имам такова обяснение за себе си. Ованнес – от Йоханес. Изчезват „ва“ и „ес“ от двете страни на двойното „н“. Онник става, както Пешо от Петърчо – самостоятелно име. На български е Иван.

– Геноцид. В най-тежките години на прехода българските управници чуваха обвинението, че подлагат народа си на геноцид. Вашият род е оцелял от арменския геноцид, каква е историята на спасението му? Използвате ли тази дума в контекста на БГ прехода?

– Моят род от страна на баща ми е пострадал по време на геноцида. Пак добре, че седемгодишният ми дядо се е спасил, като го е взел един турчин, прекръстил го на Зия и после го върнал на случайно появил се роднина, който го дава в американски колеж за сираци в Кония. Загубва родния си град Кютахия, загубва детството си… А там е и древната арменска керамична школа, на която и до днес се радват туристите в „Капалъ чарши“, Истанбул, наследена от турците, когато завоюват Византия. Такава керамика може да се види във Варненския исторически музей. А колкото до думата „геноцид“, не съм посмявал да я използвам за нашия преход, защото за мен тя толкова тежи и потиска, че бих искал да не съществува. Това е термин за политици, социолози, антрополози, историци, но иначе изтреблението на арменците си е лудост в най-яростното ѝ проявление. В България няма геноцид, а колосална корупция и тотална безнаказаност. На такава държава не ѝ трябва геноцид, защото демографският срив (а той е поради по-горе посочените явления), който е по-опасен от всички пандемии, ще нанася непоправими щети и го виждаме всеки ден.

– Какво би могло да разколебае любовта Ви към човека? Изобщо може ли художникът да бъде мизантроп?

– Интересен въпрос, защото на мен Мишел Уелбек ми е един от любимите писатели, който си е абсолютен мизантроп. Но като че ли при него прозира по-скоро отчаяният вик от факта, че никой не проявява любов в съвременния свят и тя е доста условна. Всичките му книги, които съм изчел, ме карат да търся още повече доброто, чрез което всички оцеляваме, затова си мисля, че художникът също може да бъде мизантроп, тогава когато показва всичко онова, което наричаме объркан свят. Свят, в който са се настанили други правила, които нямат общо с нормалните човешки взаимоотношения. По-ранните ми гравюри са доста мизантропски, но интересно, хората са ги купували, може би за да съпреживеят собственото си негодувание, което се покрива с моето. Иначе вярвам, че по някакъв магичен начин Земята ще ни върне към онова състояние, което е по-хуманно и нормално. Сигурно и чрез доста катаклизми и „наказания“.

„Състояние“

– Вие сте сред майсторите на графиката не само у нас, но и по света. Наред с традиционните техники използвате и дигитални технологии, освен възможност за експерименти и време, какво още ви дават те?

– Технологията е без значение за мен. Различните изразни средства ти дават различни възможности. Компютърът е средство, както е и моливът, боите. А чрез различните възможности ти можеш да разкриеш много по-голям диапазон на идеята си. Много малко хора знаят, че фотографията е открита от художници. Единият е в приложните изкуства – Луи Дагер от Франция, а другият от Бразилия – Еркюл Флоранс. И той с френски произход. Радостен съм с едно – че когато бях млад, имах куража да разбия представата за самия мен. Правех всякакви гравюри, които се продаваха винаги, а това в един момент ме накара да се замисля дали не съм влязъл в някаква матрица, в каквато не обичам да влизам. Обичам винаги различното и нестандартното, обичам импровизацията в изкуството, затова и сухата игла като техника в гравирането ми допада повече. Там рисуваш като с молив, но без да можеш да изтриеш нещо. Концентрацията е друга. И затова любовта ми към експеримента и различното ме доведе до дигиталната графика. Когато започнах да изучавам компютъра през 1992-а, не съм мислел наистина, че само година по-късно ще бъда вече напред с различни програми за рисуване и дори ще направя и дипломата си с помощта на дигиталните технологии. Беше приключение тогава, защото нямаше интернет и трябваше да проведа доста срещи и разговори със специалисти, за да отпечатам накрая върху ръчна хартия изображението, което исках. За радост, една от тези графики бе приета през 1993-та на триеналето в Осака, което ме окуражи да продължа в тази посока. Вече знаех, че ако не друго, то поне съм направил първата дигитална графика България.

– През 1996 г. Стинг посети ваша изложба и купи Ваш екслибрис, драматургът Ерик Богосян също ви е почитател. Кой още подпечатва книгите си с Ваше произведение? Вие самият използвате ли екслибрис за собствената си библиотека?

– Направил съм си проект за мой екслибрис, но все не стига времето. Максимата, че обущарят ходи без обувки, важи в пълна сила за мен. Иначе има много екслибриси, които съм създал като печат върху книга за българи и чужденци, защото екслибрисът може да е печат, може и да е изображение на малък формат хартия, която се залепя върху вътрешната страна на корицата. Имам такъв на Цар Фердинанд. А колекционерите пък събират така наречените екслибриси-графики, което е нищо повече от малкоформатна графика с текст на титуляра и някакъв девиз. Но това е девиация, защото тези малки графики са предмет на колекциониране и размяна, както монетите и марките, и нямат пряка утилитарна функция. Последният истински екслибрис-печат, който съм правил е на проф. Георги Каприев.

– В началото на този век бяхте двигател на Международното биенале на екслибриса в София, какво се случи с него?

– Спрях го, защото не можех да продължавам сам. Четиричленното ми семейство имаше повече отвсякога нужда от мен. Въпреки всички обещания от страна на колеги и съмишленици, никой не искаше да ми помага, още повече за списанието, което е уникално, единственото двуезично списание за екслибрис в света, което разпространяваше българската култура по всички краища на планетата. Правех всичко сам. Има го по всички световни библиотеки, както и двете издания на биеналето на екслибриса. Това го правех с една единствена цел „In commune bonum“. Тогава още не беше толкова лесно да се пише и кандидатства с проект за финансиране и тъй като всичко беше доброволно, без заплащане, нямаше кой да ми помага освен моята съпруга.

„Двама са малко, трима са много“

– Член сте на Съюза на българските художници, преди девет години организацията предложи да направи почетен член премиера Бойко Борисов. Как ви се стори тази идея тогава?

– Стори ми се напълно нормална. И на моята организация „Международен екслибрис център-София“ някой да помогне значимо с нещо голямо, каквото направи правителството за СБХ, ще го поканя за почетен член. Това е вид уважение и благодарност към дадена личност. Другото е чесане на езици и стремеж някой да трупа дивиденти. България, за съжаление, е далеч от онова, за което лично аз, а сигурно и много мои приятели и съмишленици мечтаем – да виждаме и чуваме навсякъде възпитано нормално говорене и познаване на нормите в обществото, без изкривяване и подмяна, без перфидни тълкувания на даден казус. Вижте речта на Кралица Елизабет II за COVOD-19, която ме накара да изпитам съжаление, че тук не чувам подобно възпитано и искрено отношение от хора, които трябва да обединяват нацията.

– Пишете и разкази. Какво провокира смяната на изразните средства и по-лесен ли е контактът Ви с публиката чрез литература?

– Написах няколко разкази през 2014-а, после един-два, през 2016. Сега 2020 написах осем разказа и мисля, че това се случва единствено, когато изпитам вътрешна необходимост. Нито се замислям, нито ми е някаква прищявка. Просто сядам и записвам мои истински случки, в които има размисли за това и онова, и се чувствам удовлетворен. Не съм търсил различен контакт с публиката ми, защото съм художник, а това, което словото дава, е най-великото нещо на света. Словото е феномен, с който сме свикнали и не се замисляме. За мен Словото е едно от човешките проявления на Бог.

„Зима за всички“

Подкрепете ни!

Скъпи читатели, „Площад Славейков“ има нужда от вас.

Никога до днес не сме разказвали за трудностите, които има нашата медия сред конкуренцията на сензационната журналистика и паразитирането на редица популярни сайтове с авторски текстове от нашия онлайн площад. Истината е, че съществуването ни е възможно благодарение основно на културните институции, които ни ценят като истинския културен портал на България.

Сега се намираме в извънредна ситуация. Колапсът на родния културен живот ще се отрази фатално на „Площад Славейков“. А точно днес, когато изолацията става начин на живот, ние осигуряваме достъп до културата във вашия дом, даваме ви това, от което карантината ви лишава.

Затова се надяваме да ни подкрепите и да минем през критичните времена заедно. С вашата помощ „Площад Славейков“ ще продължи да бъде прозорец към културата и към света.

Ако цените нашето присъствие в интернет, ако държите на нашата позиция, независимо дали сме на едно мнение с вас, ако желаете и занапред да бъдем част от вашето ежедневие, подкрепете ни!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg