„Няма спасение на земята,
докато на палачите се прощава вината.”
Пол Елюар, „Продавачи на индулгенции”
Разпространена и от българските медии, новината начаса ме развълнува: бившият комендант на трудов наказателен лагер в Румъния, 88-годишният Йон Фичор, е осъден на 20 години затвор. Преминало през всички съдебни инстанции, решението е вече окончателно. Показателно е и друго едно обстоятелство: Йон Фичор е осъден за престъпления срещу човечеството. Това е вторият подобен случай в северната ни съседка – през февруари миналата година бившият комендант на затвора в Ръмнику Сърат, Александру Вишинеску на 90 г. бе осъден отново на 20 години и отново за престъпления срещу човечеството.
Ето – рекох си – нещо, което никога не се е случвало и никога няма да се случи на родна земя. Макар че единствено и само така се преработва минало, така се приключва с довчерашната диктатура и така се тръгва към днешната демокрация, така се цивилизова нация, така се европеизира държава, така се култивира граждански морал. Вместо да преработваме обаче, ние, българите, предпочитаме да загърбваме, да премълчаваме, да недовиждаме, да замитаме под килима. Не се поучихме, не се поучихме и не се поучихме ние от така поучителния опит и на следвоенна Западна Германия, която, за разлика от ГДР, изправи цели батальони нацисти на подсъдимата скамейка и разработи цели генерални държавни програми за денацификация – и от ставащото под носа ни и пред очите ни отвъд Дунава не се поучихме.
Няма що: неученолюбив народ сме си ние открай време, народ, страдащ хронически от недостиг на съзнание за историчност. Докато други народи се учат от чуждия исторически опит, ние и от собствения си опит отказваме да се поучим – колкото и скъпо платен да е той, колкото и обилно да е напоен с кръвта и сълзите на цели поколения. А тази ни неученолюбивост вещае нови, предстоящи страдания, нови катаклизми, нови кръвопролития. Те няма да ни се разминат, те ще приключат чак тогава, когато оползотворим подобаващо всичко изживяно и от нас, и от нашите предшественици, чак тогава, когато намерим далновидността и силите да превърнем вчерашния ден в учител на днешния.
Соломон казваше, че само глупакът се учи от собствения си опит – мъдрецът се учи от опита на другите. Така и румънците се поучиха от опита на демократична ГФР в преработването на зловещото националсоциалистическо наследство, което им завещаха Хитлер и хитлеризмът; така, както най-пострадалият от господството на кафявата чума над Стария континент народ – израелският – осмисли смъртта и болката на Холокоста. Веднага след Втората световна война западногерманската държава тръгна на една безпощадна саморазправа с кошмарното наследство на стария режим. Докато източногерманците от съветската зона превърнаха националсоциализма в социализъм и просто преетикираха хитлеристкия деспотизъм в комунистически, съхранявайки човеконенавистническия характер на тоталитаризма, ръководителите на новата западногерманска държава осъзнаха своевременно, че са необходими радикални промени, че преобразяването на системата трябва да тръгне от конкретния човек; че за да бъде победен държавнически, нацизмът трябва преди това да бъде победен в съзнанието на всеки гражданин. Така по всички учебни заведения бяха спуснати антинацистки учебни пограми. Конкретните извършители на конкретни престъпления бяха скоропостижно подкарани към следствените килии и съдилищата, а за онези членове и симпатизанти на националсоциалистическата партия, чиито ръце не бяха окървавени с невинна кръв, бяха създадени превъзпитателни центрове. С активното съдействие на нововъзникналите демократични медии, на политици, общественици, педагози и психолози започна един широк, общонароден дебат за разобличаване на злодейската същност на хитлеризма. В хода на процеса на онези апаратчици на нацисткия тоталитаризъм, които активно са участвали физически или дори само идеологически в издевателствата на стария режим, бе забранено да заемат каквито и да било държавни и обществени длъжности.
Резултатът не закъсня. Докато ГДР затъна в един нов, подобен на кафявата чума комунистически тоталитаризъм, зад смъртоносните заграждения на Берлинската стена ГФР се разрастна като модерна плуаристична държава с процъфтяваща култура и икономика и с най-висок жизнен стандарт в света. Наред с това, рамо до рамо с Мосад и с Центъра Визентал, Западна (отново за разлика от Източна) Германия участва активно в международното издирване на многото крупни нацистки престъпници, успели да се изплъзнат на съюзническите войски, да избягнат правосъдието след разгрома на Третия райх и да се укрият в държави и държавици от Третия свят. Много от тях бяха заловени и подобаващо наказани и това е една несъмнена победа на цивилизоваността над идеологизираното варварство. Хиляди са осъдените и в Западна Германия, и в Израел, и във Франция, и в Полша, и в Украйна, и в редица други страни нацистки престъпници. Всички те бяха пратени в затвора с обвинението срещу бившите комунистически злодеи на днешна Румъния – престъпления срещу човечеството. Престъпления, за които няма и не бива да има давност и възраст. За да няма давност и възраст и за справедливостта, за да не я превърнем от непреходен фундаментален принцип на битието в политическа конюнктура и във временно явление, трябва да няма давност и възраст и за престъпността на престъпниците – едното предполага другото.
Ето защо и произнесените сега присъди в северната ни съседка са не както ни внушават родните неокомунисти – отмъщение и гавра с безпомощни старци – а знак за морал и справедливост, гражданска превенция, предупреждение към всеки, че щом издевателства над съчовеците си, възмездието рано или късно ще го застигне. А с подобно съзнание се живее по-нравствено, подобно съзнание възпира, по-трудно се посяга към насилието под надзора на подобно съзнание.
А у нас? У нас нещата са съвсем различни, чудовищно различни са нещата у нас. На родна земя и най-високопоставени функционери на репресивния апарат, и техни подопечни, и редови делнични убийци и палачи по изтребителните концлагери на Белене, на Слънчев бряг, на Куциян, които собственоръчно са къртили ченета и са кършили ребра, са и до днес на свобода. Свободни и от съдебна, и от морална отговорност са както теоретиците, така и практиците на насилието – физическите извършители на разстрелите, на побоищата и инквизициите. Имената им са известни и на органите на сигурността, и на широката българска общественост, чиято търпимост към престъпността на комунизма се допълва хармонично от търпимостта на институциите. Днес злодеите, дискриминирали и тероризирали цели поколения, не се боят от държава, съд и общество – държава, съд и общество се боят от тях. Всичко това говори за закърняло морално съзнание в общонароден мащаб – от една страна – и за престъпна ведомствена безотговорност – от друга. А всичко това прави демократичността на демократичната ни държава неубедителна.
Резултатът от тази сериозно разстроена ценностна скала е налице. Докато нацистките и комунистическите злодеи в другите европейски страни гният по затворите, нашите комунистически злодеи са конюнктура. Днес всички те са на гребена на вълната: уважавани общественици, депутати, мастити партийни лидери, търсени от медиите и кичени с най-престижните отличия на републиката псевдокултуртрегери, депутати, пристойни граждани и добри съседи, наслаждаващи се на максимални пенсии и заобиколени от образовани и добре възпитани деца, внуци, че и правнуци, учили, разбира се, не в Москва, а в най-реномираните западни училища и университети.
Върху плещите на всички онези държавници, политици и правителства, законотворци, магистрати и полицаи, които вече десетилетия наред дават своя принос в прикриването и оневиняването на злодеите и злодействата, белязали най-кошмарната епоха в цялата ни хилядолетна история, лежи тежката морална отговорност на съучастници в престъпността. Съучастници, които участват чрез безучастието си. Същата отговорност носим и ние, милионите редови граждани – и ние участваме чрез безучастието си в дехуманизирането на една демокрация, на която само допреди четвърт век възлагахме толкова светли надежди. Надежди, чието крушение мандат след мандат ни доведе в блатото на безнадеждността. Безнадеждността е всеобща – всеобщ е и грехът. Защото всички ние – пише Молиер – сме виновни не само за онова, което сме извършили, а и за онова, което от корист и цинизъм или от малодушие и страх не сме извършили. Няма що: по силата на християнския морален принцип както безучастието е участие, така и бездействието е действие. От тази безпощадна диалектика не се е скрила още никоя епоха и никоя нация. Да си играеш на сляпа баба със собствената си история не е изход – безизходица е. Така че, колкото и изпечени балкански хитреци да сме си по потекло, колкото и да ни идват отръки андрешковските тарикатщини, няма да се скрием, няма къде и как да избягаме и ние.
Да си затвориш очите си пред злото, значи да обслужваш една национална безнравственост, значи да узаконяваш беззаконието, да прогонваш доброто и да въдворяваш злото в съдбата на една нация с хилядолетно минало. Така цяла една държава се превръща от родина на комунистическата престъпност в родина на демократичната толерантност, на демократична благоразположеност към престъпността, в родина на повсеместното обезчовечаване, на общонародното нехайство към фундаменталните нравствени норми на лъжехристиянската (християнска по име и по хералдика, но не и по духовно съдържание) ни цивилизация. Една цивилизация, която, пришпорена от собствената ни морална безотговорност към нас самите, необуздано галопира към предстоящото варварство.
Всичко от Димитър БОЧЕВ в „Площад Славейков“
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение