В името на аматьора

Баба ми беше актриса самодейка. Всяка вечер развиваше нечовешка скорост в свършването на всякаква домакинска работа, слагаше ни под строй да вечеряме в шест и половина и към седем без десет даваше нареждане кой какво да прибере, грабваше си чантичката и запрашваше към профсъюзния дом в града на репетиции. Беше в състава на трупата с още двайсетина хора с различни професии – имаше счетоводители, пощаджии, хора от общинската администрация, учителки, моряшки съпруги, студенти. Според възрастта си, а и според прослужените години на сцена баба беше най-старата актриса на трупата и този факт й беше донесъл обръщението „Мамето“.

Та Мамето, което всъщност си беше мойто бабе, имаше зад гърба си десетки роли, половината от които централни, в най-играните и обичани български пиеси. Беше играла в спектакли по текстове на Йордан Радичков, на Станислав Стратиев, на Валери Петров, беше изръшкала, както обичаше да казва, цялата българска театрална класика, написана от Иван Вазов, Петко Тодоров, Ст.Л.Костов, Сава Доброплодни. Знаеше наизуст поеми на Шекспир и Пушкин и ги рецитираше, когато беше в добро настроение, за да учи внуците си на „култура и възпитание“.

Като всяка уважаваща себе си актриса, пък макар и самодейна, баба си имаше и лични участия. Не минаваше осми март, ден на шегата или производствен или градски празник, в чиято програма тя да не участва. Едно лято почти ме докара до лудост, защото за празнично честване на девети септември трябваше да научи и издекламира с чувство стихотворение на Дамян Дамянов. И понеже все пак беше на около седемдесет и пет, паметта й често й изневеряваше и наизустяването на кратката поема й отне три месеца почти непрекъснато повтаряне. Моята задача в този процес беше да коригирам грешките, да подсказвам, когато запецваше и да давам някои “по-младежки“ режисьорски бележки относно декламацията.

„Лека нощ, обична моя малка…“ почваше да рецитира баба, а аз след стотното повтаряне вече си знаех къде точно ще се появи бялото петно в паметта й. „Лека нощ, повтарям аз… ииии…“, продължава баба и започва втренчено да ме гледа в опит да се сети за продължението на изречението. „…целувам…“, тихичко подзказвам аз. „Аааа, така, така! Да, не ми казвай, не ми казвай! – крещи баба и затваря очи. Целувам черната слушалка!“ След това доволно отваря очи, а в погледа й се чете такава победа, че чак ти иде да й изръкопляскаш. Точно заради този поглед й прощавам другите дразнещи, макар и малки грешчици. Като това, че всичките и Л-та са по старчески меки („малька“, „вятъра е льош“), както и фактът, че думата „целувам“ винаги излиза от устата й като „цАлувам“.

Рецитира баба и това си е. Изскача от кухнята с някой нож и полуобелен лук в ръка, декламирайки. Появява се с пълен кош с пране за простиране и докато закача гащите и чорапите с щипки на въжето, примрънква „Лека нощ, обична моя малка. Моя тиха радост, лека нощ!“ Докато бързо изпива кафето си рано сутрин, разработва говорния си апарат със скороговорки, защото така й е казал главният режисьор на трупата. Задължително прави петминутна гимнастика всеки ден, за да тренира диафрагмено-ребреното си дишане, защото така я посъветвала испициентката на кукления театър преди години. След като е актриса, баба се държи като такава и хич не я интересуват нито дядовите капризи около вечерните й отсъствия, нито разхайтената команда от внуци, които вилнеят из къщата й, докато я няма. Защото баба не просто знае, че изкуството иска жертви. Баба има истинска, жизнена нужда от него и си го доставя със страстта, с която гладният се храни.

Разказвам тази история заради всички тези хора, за които театърът никога не се е превърнал в професия. Останал е мечтата, която се опитваш да осъществиш на всяка цена. Независимо какво и как ти поднася животът, какво изисква от теб семейството, мястото и средата. За тези хора, които в три четвърти от деня си са счетоводители, пощальони, администратори, учители, продавачи, полицаи, пожарникари, но в останалата една единствена четвърт са това, което винаги са мечтаели да бъдат.

Мъчно ми е за тези хора, защото в последните години те някак се стопиха. Във времето на социализма самодейното изкуство беше толерирано и обгрижвано, независимо, че беше и начин да се упражнява известна пропаганда. То все пак даваше различен хоризонт на много хора, иначе обречени да тънат в обичайната посредственост. Истината е, че дори и в онова време на самодейността се гледаше с присмешка и отдадеността на аматьорските трупи откровено се осмиваше от професионалните „колективи“. Наричаха работата им „художествена самонадеяност“ и не обичаха да си мерят капите с недипломирани актьори, независимо, че често някои от тях бяха далеч по-интересни като творци от т.нар. професионалисти. Цялата система на функциониране на театъра в онези години видимо даваше свобода на самодейците да се изявяват, но в съвсем отделни пространства – други фестивали, други сцени, друга публика и други критерии.

И все пак самодейците играеха. Качваха се на сцената с хъса на ловуващи лъвове и играеха като за последно. Може би преиграваха, може би не стигаха до гигантския дълбок смисъл на текстовете, може би не използваха най-модерните методики на интерпретация, но това не беше важното. Защото консумираха изкуството с целите си същества. Радваха се на сценичния прах, обличаха костюмите си с ритуалността на вълшебници, пътуваха по фестивали с любопитството на хлапета и хвърляха на сцената цялата енергия, която душите им събираха. И най-важното – работеха върху текстовете, импровизираха и влизаха в световете на въображението както силно вярващите в храма – тихо, с любов и споделеност.

Ако баба беше жива днес, нямаше къде да играе. Седемдесет и пет годишният й театрален мерак трябваше да се сгъне по ръбчетата под старческото й тяло и да се самоостави да изсъхне. Самодейният й театър към профсъюзния дом на културата в града й отдавна не функционира. С него измряха и последните му мохикани, официално пенсионирани като счетоводители, учители, пожарникари и администратори. Залата, както многото изоставени през последните двайсет години читалища из страната, се превърна в свърталище на миши смейства, прах и разхвърляни остатъци от афиши и реквизит. Вътрешостта й е най-добрата метафора за това, което днес е театралната самодейност – тъжна сянка от миналото, в която се въргалят никому неизвестни и ненужни остатъци от някогашни малки, лични театрални триумфи.

Намирам това за много, много тъжно. Защото вярвам, че театърът не е изкуство за отбрана публика, а за избрани от съдбата хора. И защото това, което прави театъра театър не е дипломата, залата или техниката, а актьорите, за които той е просто присъщата им реалност.

Колко е жалко, че времето, в което живеем, засега успява да го задуши.