В името на народа

Най-големите престъпления в историята на България са извършени „в името на народа”.

Народът е най-удобното и възвишено извинение не само у нас. В името на народа се установяват диктаторски режими, екзекутират се хора, прокуждат се малцинства, приемат се непочтени закони навсякъде по света. Например миналата година в Либия властта в името на народа взе генерал Халифа Хафтар. Човек, чиито милиции нахлуха в парламента и го разпуснаха, обявявайки го за незаконен. В името на народа генералът обяви, че ще се погрижи за въвеждане отново на ред и законност, макар и самият народ да не му е давал такъв мандат. Хафтар действа почти идентично с египетския президент Сиси, който също налага все по-тоталитарен режим в Египет, след като хората там се разочароваха от резултатите от Арабската пролет. Двамата с Хафтар потъпкват демократични принципи и законодателството в страните си, решени да противостоят на ислямизацията. И го правят в името на народа. По-малко „демос“, повече „крация“.

Но да не търсим примери толкова далеч от България. У нас народът е извинение за събития като Народния съд или Възродителния процес, което само по себе си би трябвало да компроментира израза и той да излезе от употреба. Но това далеч не е така.

Народът днес е вълшебната думичка, в името на която се оправдават действия на партии от най-крайния десен до най-крайния ляв спектър. „Народът” е заживял собствен живот в езика ни. Той е задължително беден, измамен, поруган, лъган, обиждан…, абе с една дума съсипан като малка булка в индийски сериал!

Странен начин за възприемане на собствения образ. Дали някой иначе би говорил за себе си така? Наистина ли повечето българи живеят с чувството, че са непрекъсната жертва на външни зли сили? Но кои са тогава тези външни сили? Не са ли и те част от иначе този съсипан народ?

Освен народът, съсипана и непрекъснато мамена е Родината. Тя също е един абсолютно трагичен образ, който разплаква по-чувствителните още с първото произнасяне.

„Народът” и „Родината” като Освалдо и Розамунда. Рев, драма, несправедливости и все другите са виновни.

Но нормално ли е да говорим толкова много за народа пред дведесет и първи век? Не сме ли вече общество от граждани? Хора, които вместо цървули и черешови топчета имат данъчни номера и банкови сметки с всички произтичащи от това права и задължения?

Какви точно искат да бъдат българите? Народ или граждани? Това е въпрос, който повечето нации са си задавали през 19-и век. Ние обаче сме се разкрачили между 19-и и 21-и век и този шпагат ни кара непрекъснато да губим равновесие. Българите от една страна – макар и в много трудно икономическо положение, са европейски хора, които по нищо не се различават от останалите си европейски съграждани. Това, което движи у нас хората напред, е същото, което мотивира и останалите в Европа – желанието им за по-добър индивидуален живот, което включва повече доходи, ред и законност, добро образование, сигурна здравна система. А не идеята за придобиване на нови територии, освобождаване на стари и доказване на превъзходство над други народи.

Тогава откъде този сантимент към битието на народ – общност, в която индивидът е без значение, важно е общото благо? Ако през 19-и век за българите по-важно от редовния доход е свободата и независимостта, то двеста години по-късно не е ли ред да помислим и над въпроса за какво точно са ни свободата и независимостта, които нашите предци са извоювали вече така или иначе, и как да се възползваме от тях, за да живеем наистина по-добре?

Дали Левски днес би написал „Народе????”