В началото бе финалът

Лесно е да се подведем, когато попаднем на роман от и за Балканите. Можем да решим, че става дума за елементарно опоетизиране на региона, особено когато авторът е от западната му част. Наследството на Иво Андрич не е леко за носене. Можем да допуснем, че става дума за нещата, които вече сме свикнали да издигаме на предвидим, лесен пиедестал, просто защото са от полуострова ни. Но не такъв е случаят с „Орехови двори“ на Миленко Йергович (изд. „Летера“, Пловдив, 2015, превод от сърбохърватски Рада Шарланджиева).

Това е четвъртата книга на Милено Йергович, излизаща на български език, след романа „Буик ривера” и сборниците с разкази „Сараевско марлборо” и „Мама Леоне”. Заглавието може да ни заблуди с нарочния архаизъм, запазен (или избран) от преводача, но това не е книга, която просто сладкодумства над орехови дървета в идилични дворове. Това е роман за сложен век в сложен град (и в много повече от един град, но Дубровник е място със своя магия, особено в разказа на Йергович). Книгата е подредена около на пръв поглед безредния живот на Регина Сикирич, необикновена, „луда“ жена, чийто дълъг живот започва сякаш във вечната идилия на Австро-Унгария и завършва в съвсем друг свят по особено страшен начин.

Това е наистина амбициозен роман. Той разказва голяма история по грандиозен начин, който малцина писатели биха избрали. Епическият мащаб на книгата обаче не я прави недостъпна: детайлите (които понякога наистина напомнят за Андрич, а и за Казандзакис) държат окото на въображението ни отворено, така че оставаме винаги в картината, а тази книга наистина прилича на огромно маслено платно. Плътността на езика и качеството на превода позволяват усещането за почти физически контакт с многото персонажи, с дрехите, дъха и заниманията им. Отделните епизоди (като този със смъртта по време на месенето на хляб) са едновременно много филмови, защото позволяват създаването на визуална идея и литературни в най-добрия смисъл на думата, защото привличат и детайли, които няма как да бъдат представени зрително, а все пак са почти осезаеми (мъжете плътно стискат устни, за да прикрият ракиения си дъх).

Така може би отдавна не се пише. На фона на камерно разказани истории като „Един прекрасен недостатък“ от Артюр Жапен или „Седмоцърквие“ на Милош Урбан, „Орехови двори“ изглежда несъразмерно голяма книга. И това се дължи не на впечатляващия обем (578 страници), а на чистия размах, с който тече текстът. Историята на едно семейство, лееща се на фона на историята на целия ХХ в., минава пред нас: а може би векът със своите войни и превратности отминава покрай героите. Това е роман в класическата традиция, която авторът преобръща със структурата на разказа си, защото действието се разкрива в постоянна ретроспекция, обратно спрямо посоката на времето. Ефектът от постепенното оттласкване от далечното, привлекателно минало, създава нещо като хепиенд наобратно, назад, към оптимистичния свят отпреди Първата световна война и от смъртта към раждането на Регина. Може би дори Толстой със своите претенции за сериозност в изкуството би приел „Орехови двори“.

В малко излишния спор между жанровата и предполагаемо високата литература може би все пак печели читателят. Исторически романи като тези на Мишел Фейбър, Артуро Перес-Реверте, Милен Русков и, да, разбира се, на Миленко Йергович, далеч не са само исторически. Прочетете „Орехови двори”. Книгата е вълнуваща.