„В Русия държавата налага цензура само в масовата култура“

Руската писателка Мария Степанова, главен редактор на културния сайт Colta.ru, пред „Площад Славейков“

„Когато политическата дискусия е невъзможна, спорът се пренася в теми за миналото“, казва Мария Степанова. Снимка: Гергана Димитрова за „Площад Славейков“ - „В Русия държавата налага цензура само в масовата култура“

„Когато политическата дискусия е невъзможна, спорът се пренася в теми за миналото“, казва Мария Степанова. Снимка: Гергана Димитрова за „Площад Славейков“

Историите от книгите понякога намират своето неочаквано продължение, след като бъдат написани и отпечатани. Така се случи с „В памет на Паметта” на руската писателка Мария Степанова, която гостува в България за премиерата на своята книга, издадена у нас от издателство „Жанет-45”. Една от главните героини в нея, прабабата на Степанова – Сарра, е била влюбена в български студент по медицина в Париж. Димитър Хаджигенчев обаче решава да се завърне в родината си – така тази романтична история завършва със сбогуване във Велико Търново.

През последните дни руската писателка научи от поета Марин Бодаков, че той е далечен роднина на същия този Димитър, днес покойник. Тъкмо това изследва книгата на Степанова – миналото и паметта, а публиката на премиерата „видя“ паралелния живот на българския студент в младостта на прабаба ѝ. След събитието писателката пътува до Велико Търново, където посети дома му, гроба му и разбра как е живял след завръщането си в България.

Мария Степанова е поетеса с редица награди, работи като главен редактор на руския сайт за култура Colta.ru.

– Г-жо Степанова, какво от историята на семейството си оставихте в „мрак”?

– Това, за което нищо не знаех. А то е много. В детството си мислех, че нашата история има последователна връзка като в роман. Когато сериозно започнах да се занимавам с нея, количеството на това, което не знам, се оказа доста повече от осветените участъци. Някаква част успях да разследвам, успях да намеря информация – факти, документи, дори легенди. Но някои неща така и си останаха неизвестни.

– Не е ли рисковано да се заровите в миналото на вашата фамилия? Карл Уве Кнаусгор разказва, че след като издава книгата си „Моята борба”, роднините му се чувствали длъжни да „поправят” спомените му.

– Това е важен за мен етически сюжет, защото когато пишеш за живите си роднини, те могат да дойдат или да излязат на сцената, да ударят с юмрук по масата и да кажат, че това въобще не е било така. Но проблемът е, че с мъртвите можеш да правиш всичко, което пожелаеш. Те нямат сили и права да възразят и е много лесно да ги използваш за художествени цели – и това ми къса сърцето. Можеш лесно да ги експлоатираш, затова за мъртвите трябва да се пише с особено уважение и осъзнатост.

– Мъртвите оставят различни следи в съзнанието на живите си роднини…

– Да, така е. И затова можем да сравняваме различните версии. И споделянето с живите роднини дава на повествованието особен обем. Струва ми се, че живеем във времена, когато няма важни и неважни хора, интересни и неинтересни истории – всичко е важно и интересно и затова идеалната семейна история може да бъде книга, в която на всички роднини е дадена възможност да кажат своята дума, а читателите могат да сравнят и да си направят изводи. Друг въпрос е, че през ХХ век хората не са горели от желание да разказват за себе си. Това отчасти е следствие на травматичен опит. Паметта се измества, деформира се и се подменя с митологизирани ситуации.

– Казвате, че хората днес се интересуват повече от миналото, отколкото от настоящето. Не съществува ли и обратната тенденция – да пишем и говорим така, сякаш ще ни четат в бъдещето?

– Това е интересен сюжет. Има много хубава книга на Ронсиер за това – „Фигурата на историята”. В нея той предлага терминологично разделение между документите на миналото – на документи и монументи. Документите са текстове, свидетелства, които са предвидени да се четат в бъдеще. Монументите са нещата, които свидетелстват непреднамерено – например сметка от обществена пералня или от ресторант, които могат да разкажат за нашето време, за икономическата ситуация, за вкусовете ни и пристрастията повече например от дневник, който се пише, за да се чете в бъдеще.

– Сталин е с рекордно одобрение напоследък в Русия, стана ясно от едно проучване. Какво е вашето обяснение?

– Не знам как точно е направено това социологическо проучване, важно е как е формулиран въпросът. Преди няколко месеца например беше зададен въпрос: „Смятате ли, че въпреки всички трагедии и загуби от сталинското управление, това е имало смисъл заради всички постижения, които са се случили тогава?“. Съгласете се, че това е странен въпрос, в който по подразбиране вече е заложен отговорът. Не съм съвсем сигурна, че социологически проучвания от подобен тип могат да се ползват с нашето доверие. Това е по-скоро някаква медийна игра за предизвикване на дискусия. Не смятам, че това дава реална представа за нещата. Не знаем колко души са участвали в това изследване и какви са били, как е проведено то.

Вижте още: СТАЛИН С РЕКОРДНО ОДОБРЕНИЕ В РУСИЯ

Но иначе цялото потапяне в историята и отношението към миналото като към нещо живо, което непосредствено ни касае, може да ни плаши повече, отколкото някакво глупаво социологическо проучване.

Преди няколко седмици в Казан беше арестуван млад човек, който грубо коментирал методите на Иван Грозни при превземането на град Казан. Излиза, че моралният облик на покойния вече цар Николай Втори, и по-точно дали е имал любовница преди 100 години, е по-важен, отколкото пенсионната реформа днес. Това се оказва от особена важност за държавния апарат и за социума като цяло. Важен феномен е, че общественият интерес е пренесен в миналото.

Вижте още: РУСКОТО ПРАВОСЛАВИЕ СРЕЩУ ФИЛМА „МАТИЛДА“

– Възможно ли е този интерес да е манипулиран? Как се изкривява колективната памет и защо това се случва сега, особено в Русия?

– Това, разбира се, е манипулация в Русия, но тя не би била успешна, ако нямаше сериозни предпоставки в общественото съзнание, в обществената чувствителност. Но не смятам, че това става само в Русия. Цялата реторика на дясното в Европа и Америка се основава на възкресяване на различни образи от миналото, това по правило не е историческото минало, а фикционалното. И въпреки това всички те езиково, образно апелират към миналото – например „Да направим Америка отново велика”. В Германия пък „Алтернатива за Германия” в своята предизборна агитация залага на думата „отечество“, която не се е използвала от 50 години, защото се асоциира с нацисткия режим. Сега това е реанимирано. От друга страна, прогресивните движения също са силно изкушени от обсъждането на миналото. В американските кампуси например вървят активни дискусии – те искат да махат паметниците на обществени дейци от 19. век, които се асоциират с белия супрематизъм. Това също е определен начин за работа с историята като с жив материал, сякаш миналото не е станало минало.

– Страхува ли се руската интелигенция да говори по теми, свързани с управлението на държавата днес и в миналото?

– Струва ми се, че не – но както знаете в Русия и в Полша са приети закони, които предполагат съдебно преследване за деформация на миналото. И това е някаква двойствена ситуация, защото този закон никога не се е прилагал, не е имало нито едно дело срещу човек, който е изкривявал миналото. Но този закон съществува и може да започне да се прилага.

Отношението към миналото е предмет на огромна обществена дискусия, но във всеки момент може да бъде прекратена. Смятам, че в определен смисъл за миналото се говори прекалено много, защото това е един вид замяна на разговорите за съвременната политика. Когато политическата дискусия е невъзможна, всичко се пренася в миналото.

Вижте още: РУСКА ПИСАТЕЛКА ЩЕ БЪДЕ СЪДЕНА ЗА ЕСЕ ЗА СТАЛИН И ХИТЛЕР

– Защо толкова много интелектуалци и хора на изкуството продължават да търсят убежище извън Русия?

– Това е много стара традиция, още от времето на Иван Грозни. И за съжаление не се променя, или почти не се променя. Това е реакция на обществения климат, на това, че медийното поле се стеснява страшно много – останали са не повече от четири-пет независими издания и всички те се намират в сложна, кризисна ситуация. Все повече журналисти се насочват към правителствените, пропагандистките средства за масова информация и това също е част от обществената дискусия, но нищо не се променя. Затова тези, които не се вписват, заминават.

– Има ли цензура в изобразяването на историческата истина в образа на руския човек в съвременното изкуство – в киното, литературата, театъра?

– Ще кажа така: държавата се интересува, цензурира или се намесва само в тези видове изкуство, които припознава като масови, дори не говоря за медийното поле, защото държавните медии дават много редактирана версия на историята. В областта на културата това също се случва, но най-вече в киното и театъра. Има много примери – процесът срещу Кирил Серебренников или дискусиите, които се случват около филмите на историческа тематика. И доколкото киното основно се финансира с държавни средства и кои филми да бъдат финансирани, се решава от Министерство на културата, това се отразява на резултатите. Държавата практически не се интересува от литература и това е приятна промяна спрямо трийсетте години, например.

Вижте още: „ИСТИНАТА ВИНАГИ СЕ ПОСРЕЩА НА НОЖ ОТ ПОЛИТКОМИСАРИТЕ“

– Литературата с по-малко влияние ли е сред руснаците днес?

– Имам усещането, че количеството на четящите много е паднало спрямо седемдесетте-осемдесетте години. Това вероятно не е чудно, защото е световна тенденция. Освен това до осемдесетте години в Съветския съюз не съществуваше индустрия на развлеченията – блокбъстъри, телевизионни сериали, популярна музика. Днес тези начини за развлечение отнемат от публиката, която навремето беше литературна. И това се вижда от дискусиите около сериалите, които са много по-широки, отколкото за романите. За литература също се говори, но много по-малко.

– Същевременно като че ли продължават да се използват за пропаганда хората на изкуството – като Михалков, Кончаловски, дори в класическата музика диригенти като Валери Гергиев…

– Струва ми се, че това се прави толкова откровено, че даже недостатъчно добре работи като пропаганда. Много добре разбираме защо тези диригенти или режисьори правят това, което правят. Имат пряка икономическа изгода – искат постановките и филмите им да бъдат финансирани, зависими са от държавната машина за финансиране. От друга страна, виждаме, че аудиторията на пропагандистките филми е много малка. Ето сега излезе филмът „Крим” на Алексей Пиманов, а никой не отиде да го гледа. Тези неща като че ли се правят, за да се сложи отметка, че са направени.

– Какъв е авторитетът в обществото днес на влиятелните хора в културата от времето на Съветския съюз?

– Те не са група, не са общност. Винаги става въпрос за персонално доверие, за персонално консолидиращи фигури. Например Арсений Рогински – ръководител на обществената организация „Мемориал”, който неотдавна почина – към него имаше огромно уважение. Такива личности има. Но има и една по-обща тенденция. В сайта Colta.ru, на който съм главен редактор, няколко поредни години правехме допитване за публичните интелектуалци на Русия. Но миналата година се отказахме от него и го заменихме с моралните авторитети. Това е много съществено, защото общественото внимание вече се отклони от интелектуалното към моралното. Това е важна промяна.

– Кои са популярните автори в съвременната руска литература и защо?

– Характерно за руското книгоиздаване е, че от десетилетия популярни са едни и същи автори и те не се променят. Това са Пелевин, Сорокин, Улицка, известно количество автори на криминалета, а от другата страна е Захар Прилепин. Тези автори се появиха в литературата през деветдесетте и нулевите години и пазарът не прави усилие да търси нови. Понякога се появяват ярки нови имена като Гузел Яхина, например, или Алексей Салников с романа „Петрови, докато боледуват от грип, и около тях”. Но това са случайни успехи, които се дължат на критиците и читателите, а не на издателите. Руската издателска система е устроена парадоксално, защото двете водещи конкуриращи се издателства – „АСТ“ и „Ексмо“, са собственост на един човек. Това е условна конкуренция, която прилича на монопол, и продължава вече много години. Но съществува и едно неголямо поле – на високата литература, което е извън масовия пазар и е ориентирано към селективна аудитория.

– Как изглежда България в очите на обикновените руснаци днес?

– Има два фактора. От едната страна е съществуващата от столетия симпатия на родственост, близост, от другата – странният ефект, който касае не само България, но и останалите страни, които граничат с Русия. Ние, руснаците, се интересуваме много по-малко от съседите си, отколкото от условния Запад, с който отношенията са трудни и страстни, но винаги са били важна тема за разговор за нас. Страните от Варшавския договор остават основно обект на интерес за специалистите. Имаше няколко книжни серии, но с неголям набор от заглавия. Това не е много. Русия днес е силно фиксирана в себе си, в своята уникалност, в своя път и това е много голям проблем.

Избрано

#ИскаПлаче

OPERA OPEN