Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

В служба на родината: операция за дезинформация

Новата книга на Джон льо Каре „Шпионско наследство“ излезе на български (откъс)

Британският писател Джон льо Каре е бивш агент на MI5 и MI6. След успеха на третия си роман, авторът се отдава на шпионските романи. Снимка: ЕПА/БГНЕС - В служба на родината: операция за дезинформация

Британският писател Джон льо Каре е бивш агент на MI5 и MI6. След успеха на третия си роман, авторът се отдава на шпионските романи. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Тъмните, както и светлите страни на една афера описва в своята равносметка един отеглил се от служба агент на британските тайни служби. В „Шпионско наследство“ (изд. „Колибри“) Джон льо Каре ни отвежда в Берлин през 60-те години, в разгара на Студената война и повдига въпроса за средствата, с които се постигат на пръв поглед благородни цели в името на родината.

86-годишният писател Питър Гилам, пенсиониран вече агент и бивше протеже на познатия ни от трилогията „Карла“ Джордж Смайли, живее спокоен живот в родната Франция. Докато го връхлитат спомени за райското му детство, прекъснато от войната, Гилам е призован в Лондон да даде обяснения за операция „Уиндфол“. Заради неговите и на британското разузнаване действия умира един от най-добрите агенти, както и една невинна жена, заради която той жертва живота си.

„Шпионско наследство“ излиза точно една година след появата си на книжния пазар във Великобритания. Фабулата в романа е оплетена с реални събития и детайли от живота на писателя. През 50-те и 60-те години Льо Каре (чието истинско име е Дейвид Корнуел) е служител на британските тайни служби – както на MI5, така и на MI6. Когато излиза третият му роман – „Шпионинът, който дойде от студа”, и неочаквано се превръща в бестселър, агентът напуска свръхсекретната си работа и се отдава на писателската кариера и, разбира се, на шпионския роман.

Авторът твърди, че написал „Шпионско наследство“ поради желанието си да заяви позицията си против „Брекзит”. По този повод героят му Джордж Смайли се пита за коя Англия е работил – за онази, „която не е част от нищо ли?“.

Джон льо Каре е доста популярен сред почитателите на шпионската литература у нас – на български език са преведени почти всичките му книги. Читателите познават неговите „Достопочтеният ученик”, „Екипът на Смайли”, „Изменник по вкуса ни”, „Дама, поп, асо, шпионин”, „Най-търсеният човек”, „Абсолютни приятели”, „Вечният градинар” и „Сингъл и Сингъл”… По романите му са снимани „Нощният управител”, „Екипът на Смайли”, „Шпионинът, който дойде от студа”…

„Изобретателното перо на Льо Каре, майсторството, с което предава историята, дарбата му на разказвач – всичко това има мощно и разтърсващо въздействие, което ви спира дъха”, пише за него Джон Банвил в „Гардиън”.

Предлагаме откъс от „Шпионско наследство”, в превод на Венцислав К. Венков.

Предлагам ви – в рамките на личните ми възможности – правдиво описание на ролята ми в британската операция за дезинформация с кодово название „Уиндфол“, проведена срещу източногерманската разузнавателна служба Щази в края на петдесетте и началото на шейсетте години и довела до смъртта не само на един от най-добрите английски тайни агенти, с които съм имал възможността да работя, но и на невинната жена, заради която той пожертва живота си.

Професионалният служител в разузнаването не притежава по-силен имунитет към човешките чувства в сравнение с останалата част на човечеството. Много по-съществена за него е степента, до която съумява да ги потиска – в реално време или, както в моя случай, с петдесетгодишно закъснение. Само допреди два месеца, заслушан нощем от спалнята на моя дом – усамотената ми ферма в Бретан – в мученето на кравите и в кокошите свади, успявах решително да отблъсквам обвиняващите ме гласове, които периодически се мъчеха да нарушат съня ми. Прекалено млад бях, оправдавах се, прекалено доверчив, наивен и с по-низш чин. Ако търсите кого да скалпирате, разправях им, ориентирайте се към гросмайсторите на дезинформацията – Джордж Смайли и повелителя му Контрола. Защото именно тяхната изтънчена хитрост, подчертавах, тяхното извратено академично мислене, а не моето, родиха победата и страданието, известни ви под името „Уиндфол“. Затова едва сега, след като от службата, на която посветих най-хубавите си години, решиха да ми търсят сметка, се виждам принуден от напредващата старост и нарастващата озадаченост да опиша както светлите, така и тъмните страни на собственото ми участие в тази афера.

Дори самото ми вербуване от Сикрет Интелиджънс Сървис – или Цирка, както го наричахме ние, „младотурците“, в онези предполагаемо ведри времена, когато службата ни се помещаваше не в днешната гротескна крепост на брега на Темза, а в бомбастичната викторианска купчина червени тухли, построена на извивката на Кеймбридж Съркъс – си остава за мен загадка, сравнима единствено с обстоятелствата на появата ми на бял свят, най-вече заради факта, че двете събития са неделими.

Баща ми, от когото са ми останали съвсем бегли спомени, бил според майка ми прахосник от живееща в централните английски графства богата англо-френска фамилия, човек с бързо топящо се наследство и необуздаеми апетити, компенсирани от любовта му към Франция. През лятото на 1930 г. отишъл на минерални бани в курортното градче Сен Мало на северното бретонско крайбрежие, обикалял по казината и maisons closes и изобщо се правел на бонвиван. По случайност и майка ми – единствено отроче на стар бретански фермерски род, тогава двайсетгодишна – се оказала точно тогава в града в ролята си на шаферка на дъщерята на заможен аукционер на добитък. Поне тя така твърдеше. Но тъй като се явява ненадежден източник и е склонна да доукрасява фактите, щом не говорят в нейна полза, допускам, че може да се е озовала в града и с други, далеч не толкова благочестиви цели.

След церемонията по бракосъчетаването, разправяше тя, заедно с друга шаферка, подкрепени с някоя и друга чаша шампанско, се измъкнали от сватбеното веселие и както си били с официалните тоалети, тръгнали на разходка по гъстонаселената крайбрежна улица, по която се разхождал с определени намерения и баща ми. Майка ми била хубавичка и палава, приятелката ѝ – не чак дотам. Завихрил се бурен романс. Майка ми проявяваше разбираема свенливост по отношение на скоростта му. Набързо било уредено още едно бракосъчетание, чийто плод съм бил аз. Баща ми, изглежда, не бил по природа семеен човек и дори в началните години на брака съумявал така да си уреди живота, че отсъствията му да траят по-продължително от присъствията.

Тук обаче историята приема героичен оттенък. Войната, както е известно, променя всичко, та и баща ми успяла да промени за нула време. Едва я обявили, и той взел да блъска по вратите на британското Министерство на войната и да предлага услугите си на всеки, който ги пожелаел. Пак според майка ми възложил си бил мисията да спаси еднолично Франция. Дали освен това си е поставял за цел да се спаси и от брачните окови е еретична мисъл, която така и не ми беше разрешено да изразя дори шепнешком в присъствието на майка ми. Англичаните току-що били създали Управлението за специални операции с прословуто поставената му от самия Уинстън Чърчил задача „да подпали Европа“. Градчетата по югозападното бретонско крайбрежие гъмжали от германски подводничари, а нашият местен околийски център Лориан – бивша френска военноморска база – гъмжал по-силно от всички останали. Пет пъти пускали баща ми с парашут над бретонските равнини, където се свързвал с каквато група от Съпротивата успеел да намери, допринасял лично към всеобщия хаос и накрая загинал по най-ужасен начин в ръцете на Гестапо в ренския затвор, оставяйки подире си пример за саможертва, какъвто не е по силите на един син да повтори. Другото, което ми бе завещал, беше неоправданата му вяра в британската система от независими частни училища, която, след цялата некадърност, която бе проявил в неговото си британско училище, ме беше обрекла и мен на същата орис.

Най-ранните си години изживях буквално в рая. Майка ми готвеше и не млъкваше, дядо ми беше строг, но добър, и фермата процъфтяваше. У дома разговаряхме на бретонски. В селското католическо начално училище красива млада монахиня, която бе работила шест месеца като о-пер момиче в Хъдърсфийлд, ни запознаваше с наченките на английския, а по силата на държавен указ – и с френския. През ваканциите тичах бос по поляните и склоновете около фермата ни, събирах елда, от чиито зърна майка ми правеше палачинки, грижех се за старата ни свиня Фадет и лудувах с останалите селски деца.

Бъдещето не ме интересуваше ни най-малко до мига, в който се стовари отгоре ми.
В Дувър пълничка лелка на име Мърфи – братовчедка на покойния ми баща, ме откъсна от ръката на мама и ме поведе към дома си в Ийлинг. Бях вече на осем. През прозореца на влака видях за пръв път преградни балони. По време на вечеря мистър Мърфи каза, че след няколко месеца войната щяла да свърши, а мисис Мърфи каза, че нямало; и двамата говореха бавно и повтаряха казаното, за да са сигурни, че ще ги разбера. На другия ден мисис Мърфи ме заведе в „Селф риджис“ и ми купи ученическа униформа, след което прилежно прибра касовите бележки. На по-другия ден вече стоеше на перона на гара „Падингтън“ и плачеше, а аз ѝ махах за довиждане с новата си ученическа шапка.

Ненужно е да обсъждам в по-големи подробности наложеното ми по бащина линия поангличанчване. В края на краищата около нас бушуваше война. Училищата също бяха длъжни да се задоволяват с наличния материал. Така че аз престанах да съм Пиер и станах Питър. Нещастните ми знания по английски бяха обект на подигравки от страна на другарите ми, а френският ми с бретонски акцент – на лишените от възможност да се спасят мои учители. Почти между другото ме осведомиха, че селцето ни Ле Дьоз-Еглиз е било завзето от немците. Писмата от майка ми, ако изобщо стигаха до мен, се появяваха в кафяви пликове с английски марки и лондонски печати. Едва след години започнах да си давам сметка през какви смели ръце са минавали. От ваканциите ми е останал общ размазан спомен за детски лагери и сурогат родители. Подготвителните училища от червени тухли прераснаха в гранитно сиви частни училища, но учебната програма оставаше неизменна: същите проповеди на тема патриотизъм и имперска мощ, същото произволно насилие, безразлична жестокост и незадоволена, неадресирана сексуална похот. Една пролетна вечер през 1944 г., малко преди съюзническия десант в Нормандия, директорът ме привика в кабинета си, за да ми съобщи, че баща ми е загинал със смъртта на храбрите и че трябва да се гордея с него. От съображения за сигурност не ми се полагало да знам повече подробности.

Бях вече шестнайсетгодишен полуотгледан английски неприспособенец, когато в края на особено скучен летен срок се върнах в следвоенен Бретан. Дядо се беше споминал. Майка ми делеше вече легло с новия спътник в живота си „мосю Емил“. Нищо не ме свързваше с този мосю Емил. Едната половина на Фадет беше заминала при немците, другата – при Съпротивата. В желанието ми да избягам от противоречията на детството и подтикван от чувството за синовен дълг, се качих без билет на влака за Марсилия, където добавих година към възрастта си и се опитах да се запиша във френския Чуждестранен легион. Донкихотската ми авантюра приключи скоропостижно покрай един от редките случаи, в които легионът реши да се съобрази с майчините ми молби в смисъл, че съм бил по рождение французин, а не чужденец, и ме пусна да се върна към състоянието ми на пленник, този път в лондонското предградие Шордич, където невероятният доведен брат на баща ми Маркъс имаше фирма за внос на ценни кожи и килими от Съветския съюз – който той упорито обаче наричаше Русия – и възнамеряваше да ме вкара в занаята…

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах