В търсене пределите на свобода

Руската писателка и общественичка Людмила Улицка е един от 30-имата интелектуалци, излезли с Манифест на европейските патриоти, в който се говори за разпада на Европа и възхода на популизма. Според интелектуалците, ако не се вземат мерки да се спре приливът на популизъм в Европа, евроизборите през май ще са „най-пагубните, на които сме ставали свидетели: победа за тези, които унищожават, позор за тези, които все още вярват в наследството на Еразъм, Данте, Гьоте и Коменски, презрение за интелигентността и културата, експлозия на ксенофобия и антисемитизъм, бедствие“.

Сега от Людмила Улицка на българския пазар излиза повестта „Непрекъсната линия“ („Колибри“), в превод на Ася Григорова. В тази книга руската писателка дири отговор на въпроса докъде се простират пределите на човешката свобода.

„Най-забавното в тази книга за лъжата е, че тя е най-правдивата от всички книги, които съм написала“, твърди писателката.

Българският читател познава Людмила Улицка поне от 2004 г., когато излезе сборникът „Сонечка. Бедни роднини“, а после и романът „Медея и нейните деца“, в превод на София Бранц. В тях авторката пише за пораженията след преживяното, но също и за силата да се оцелява, за живота въпреки смъртта, за изкуството да откриваш щастие в нещастието.

Генетичният упадък на нацията и нравственият упадък на индивидите са на фокус в романа „Казусът Кукоцки“, който излиза далеч извън рамките на семейната сага, въпреки че проследява съдбата на три поколения от фамилията Кукоцки в продължение на 45 години. Драматичният сюжет е отличен с най-престижната руска литературна награда „Руски Букър“. През 2014 г. Улицка стана носителка на австрийската държавна премия за европейска литература, а немският седмичник „Шпигел“ публикува есето ѝ „Сбогом, Европа!“, с горчиви размисли за агресивната и самоубийствена руска политика.

Предлагаме Ви откъс от „Непрекъсната линия“.

Краят на сюжета

Средата на декември. Краят на годината. Краят на силите. Тъмнина и вятър. В живота нещо се закучи – всичко спря на лошо място, буксува като колело в яма. И в главата буксуват два поетични реда:

„На попрището жизнено в средата, намерих се в лес тъмен по зла чест…“.

Пълна мрачина, отникъде не просветва. Срамота, Женя, срамота… В малката стая спят две момчета, Сашка и Гришка. Синовете. Ето го и бюрото – на него е работата. Седи, пиши с химикалката. Ето го и огледалото – в него се отразява трийсет и пет годишна жена с големи очи, външните ъгълчета са леко извити надолу, с големи гърди, също леко надолу, с красиви крака с тънки глезени, изгонила от къщи не най-лошия мъж на света, при това не първи, а втори… Освен това в голямото огледало се отразява част от малкото, но много хубаво жилище на едно от най-прекрасните места в Москва, на „Поварская“, във вътрешния двор – полукръглият прозорец гледа към малка градина. По-късно, естествено, ще ги изселят, но тогава, в средата на осемдесетте, все още живееха човешки…

Семейството на Женя също е прекрасно. Голямо семейство с лели, чичовци, втори и трети братовчеди, до един високообразовани, уважавани хора: ако е лекар, е добър, ако е учен, е многообещаващ, ако е художник, е проспериращ. Е, не чак като Глазунов, разбира се. Но има поръчки от издателства, добър илюстратор на книги е, един от най-добрите. За него ще стане дума по-нататък.

Освен вторите и третите братовчеди, се е нароило и ново поколение многобройни племенници – Кати, Маши, Даши, Саши, Миши, Гриши. Сред тях има и една Ляля – на тринайсет години. Вече има гърди. Но пъпките още не са минали. И носът ѝ е дълъг, а това е завинаги. Вярно, може след време да си направи козметична корекция. Но след време. Краката ѝ също са дълги. Хубави крака. Но тях още никой не ги забелязва. А страстите вече бушуват. Момичето върти безумна любов с далечния си чичо художник.

Веднъж дългоносата Ляля отишла на гости на третата си братовчедка Даша и се влюбила в баща ѝ.

Той си седи вкъщи, в най-отдалечената стая, рисува. Приказни картинки – птици в клетки, някакви стихове… Той е художник-илюстратор. Черна, чуплива, дълга коса. До раменете. Синьо сако, под него – карирана риза в червено и синьо. Под ризата – шалче на дребни, много дребни цветчета, почти като запетайки, ей такива цветчета. Дори не са точно цветчета или запетайки, а по-скоро корнишончета. Но мънички, съвсем дребни… Влюбила се.

Отива момичето Ляля при по-зрялата си родственица Женя, на която по това време на декември изобщо не ѝ е до децата на разни братовчеди. Но Женя е нещо като сестра на художника. Не родна, а първа братовчедка. И момичето Ляля ѝ признава любовта си. И ѝ разказва цялата история: как отишла при Даша, а той седял в далечната стая и рисувал птички, с корнишончетата на шалчето. И как отишла по-късно, вече без Даша, и седяла в стаята му, той рисувал, а тя седяла тихичко. Мълчала си.

Всеки вторник и четвъртък Мила, съпругата на художника, приема пациенти сутрин, от осем. В понеделник, сряда и петък преглежда следобед. Тя е гинеколог. Даша всеки ден ходи на училище. Пътува до „Проспект на мира“ за Френската. Излиза от къщи в седем и трийсет и пет. Във вторник и четвъртък – но не всяка седмица, а една седмица – във вторник, а на следващата – в четвъртък, Ляля отива в отдалечената стая в осем и половина. Веднъж пропуска часа по история и часа по английски, и веднъж – двоен по литература. Да, на тринайсет години е. Но какво да прави? Какво може да направи? При тая безумна любов… Той умира за нея. Ръцете му треперят, докато я съблича… Изумително е. Първият мъж в живота ѝ. Сигурна е, че никога няма да има втори… Ами ако забременее? Не, не ме е страх. Тоест почти не съм мислила за това. Но мога да гълтам таблетки… А ти не можеш ли да се обадиш на Мила, да ми предпише – уж че са за теб?…

Женя е потресена. Лялка е връстничка на Сашка. И тя е на тринайсет години, но момичешки. Оказва се, че това е съвсем различна възраст. В главата на Сашка има само астрономия. Чете книги, на които Женя не разбира дори заглавията. А тази малка идиотка върти любов, при това е избрала нея, Женя, за изповедник на сърдечните си тайни. Бива си я тази тайна: четиресетгодишен порядъчен мъж се е оплел с малолетната си племенница, приятелка на дъщеря му, и то в дома си, и то докато собствената му жена на три преки от къщи приема пациентки в женската консултация на „Молчановка“ и, строго погледнато, винаги може да се отбие за няколко минути до къщи, примерно да си допие чая… Ами родителите на Лялка? Майка ѝ, дебелогъзата братовчедка на Женя Стела, тя какво си мисли? Че дъщеря ѝ е отишла на училище, размахвайки изтърканата си чанта ли?

И баща ѝ, Константин Михайлович, смахнатият математик, той пък какво си мисли? А какво би могла да си помисли по този повод покойната леля Ема, родната сестра на родния баща на Женя, човек направо не може да си представи…

Лялка бяга от ранните часове. Понякога, когато Сашка с Гриша са на училище, тя идва у Женя да пият кафе. Или художникът е зает, или тя просто няма настроение да седи на чина. Няма как да изгони девойчето – ами ако рече да се хвърли от прозореца? Женя покорно я изслушва. И напълно се отчайва. Не ѝ ли стигат собствените ѝ проблеми: изгони мъжа си, защото се влюби в абсолютно недостъпен господин… Артист с главна буква. Той всъщност е режисьор. От един прекрасен, почти чуждестранен град. Звъни ѝ всеки ден и я умолява да отиде при него. А сега и Лялка…

Женя е съкрушена.

– Лялечка, мила моя, трябва незабавно да прекратиш тези отношения. Ти си полудяла!

– Женя, ама защо? Обичам го безумно. И той ме обича.

Женя ѝ вярва, защото напоследък Лялка много се е разхубавила. Има красиви очи, големи, сиви, обрамчени с черни боядисани мигли. Носът ѝ е дълъг, но фин, с благородна гърбичка. Кожата ѝ е станала значително по-хубава. А вратлето ѝ е просто удивително, рядко красиво: тънко и още по-тънко най-горе, и главата ѝ е толкова красиво поставена върху това гъвкаво стъбълце… Пфу!

– Лялечка, скъпа, ако не мислиш за себе си, помисли поне за него: разбираш ли какво ще стане, ако се разбере? Първо на първо ще го пратят в затвора! Не ти ли е жал за него? Да лежи осем години в килия!

– Не, Женя, не. Никой няма да го праща в затвора. Ако Мила се досети, ще го изгони. И ще му съдере кожата. За пари. Тя е страшно алчна. Той печели много. Ако го приберат зад решетките, няма да ѝ плаща издръжка. Не, не, тя няма да прави скандали.

Обратното, ще потули всичко – обрисува студено и пресметливо бъдещата картина Ляля, и Женя разбира, че колкото и да е чудовищно, това е близко до истината: Милка действително е страшно алчна.

– Ами твоите родители, те няма ли да разберат?

Помисли какво ще стане с тях, ако научат? – опитва се да подходи по друг начин Женя.

– Те по-добре да си мълчат. Маменцето спи с чичо Вася… – Женя направо зяпва. – Какво, не знаеше ли? Братът на татко, моят роден чичо Вася. Мама цял живот е луда по него. Само едно не знам: дали се е влюбила в него преди да се омъжи за баща ми, или по-късно… А що се отнася до татко, той изобщо не е мъж. Разбираш ли ме? Освен формулите, нищо не го интересува… включително и ние с Мишка.

Боже господи, какво да прави с това малолетно чудовище? В края на краищата тя е само на тринайсет години. Дете, което има нужда от защита. Ама и нашият художник си го бива! Тоя постен естет! Кадифено сако! Шалче на врата! Поддържани ръце!

У тях идва маникюристка. Веднъж беше споменал пред Женя, че работата му изисква безукорни ръце, като на пианист… Иначе прилича по-скоро на гей… А се оказа, че е педофил…