„В тази държава няма да има нито бунт, нито революция, нито селски бунтове”

Словашки писател, чиито роднини са служили при Фердинанд І, разказва за първия цар на Третото българско царство

Цар Фердинанд във фелдмаршалска униформа през 1940-1941 г., една от последните му фотографии. Снимка: Изгубената България - „В тази държава няма да има нито бунт, нито революция, нито селски бунтове”

Цар Фердинанд във фелдмаршалска униформа през 1940-1941 г., една от последните му фотографии. Снимка: Изгубената България

На днешния ден, 26 февруари, преди точно 160 години е роден Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мария Сакскобургготски, първият цар на Третото българско царство.

През 1887 г. той е избран за княз на България, а след обявяването на Независимостта през 1908 г. става цар.

Противоречивото управление на Фердинанд все още поставя множество въпроси пред историците. Липсва единна представа за това как се е справил с управлението на държавата и сякаш най-много натежава мисълта за абдикацията му след Първата световна война, с която той поема отговорността за поредната национална катастрофа.

След като през 1918 г. Фердинанд напуска България, повече никога не успява да се върне. Умира в изгнание, но династичната му линия продължава със сина му Борис ІІІ и внука му Симеон ІІ.

На неговата личност и управление са посветени множество студии, статии и книги. Но нито една от тях не може да избяга от идеологическите и политическите пристрастия на времето си.

Затова днес ви предлагаме поглед отвън.

Словакът Антон Хикиш, писател, политик и дипломат, е автор на романа „Спомни си за царя”, изцяло посветен на българския владетел. Авторът Хикиш е интересна и противоречива личност също. Като гимназист прави неуспешен опит да избяга от комунистическа Чехословакия в Западна Германия. По-късно завършва икономика и започва да пише. Дебютната му книга е иззета и унищожена по нареждане на цензурата. Като журналист подкрепя проекта на Александър Дубчек за демократизация на социализма. След съветската инвазия през 1968 г. му е забранено да публикува за дълъг период от време. Хикиш пише с голям успех исторически романи, повечето от които са преведени в чужбина.

Членове от рода на Антон Хикиш са били на служба при Фердинанд Кобургготски, който е притежавал имения в бившата Австро-Унгария.

Предлагаме ви откъс от „Спомни си за царя” на Антон Хикиш в превод на Людмила Котарова, предоставен от издателство „Ерго”.

На мястото на някогашната дървена постройка на театър „Основа”, между осиротелите клони на дърветата в градската градина, над главите на хората сияеха багрите на новата сграда. Януарското слънце умножаваше ефекта от режисурата. То разтапяше преспите по краищата на стрехите, подсилваше великолепието на огромния блестящ меден купол. Върху двете кулички, които пазеха националната театрална сграда, искряха бронзови каляски с впрегнати лъвове, които караха музата на трагедията при народа. От едната страна на фасадата – Мелпомена, а от другата и на танца – Терпсихора. Монументалната фасада се разкриваше постепенно, върху колонадата стоеше надпис на кирилица „Народен театър”, под върха на триъгълника под покрива се набиваше на очи релефното изображение на бог Аполон, обграден от прелестни музи.

– Честито, Ваше Височество! Каква красота!

– Тези виенчани са свършили прекрасна работа. Знаех кого да избера. Хелмер и Фелнер са първокласни архитекти. Напълниха Европа с театри – Виена, Берлин, Пресбург, Дрезден…

Файтоните наближаваха, конете пръхтяха, сабите се пристягаха, ордените се полюшваха на гърдите. Когато князът дочу песента на младежите, напрежението сред кралската свита спадна. Стоящият до Фердинанд министър на просвещението свали цилиндъра си и спокойно замаха с него към присъстващите.

– Ваше Височество, чуйте, пеят народни песни. Нали е много мило?

Файтоните навлязоха в тесния процеп сред тълпата, великолепието на нововиенския барок изпъкваше все по-ясно, колонадата на театъра сякаш привличаше в прегръдките си като фините ръце на пианистка.

Песента на тълпата изведнъж секна. Хармоничните напеви се разпаднаха в дисхармонични сола.

– Лакей! Лакей!

Вдигнаха се юмруци на младежи със студентски козирки. Ръката с цилиндъра на министъра на просвещението замръзна.

– Предател!…Предател!

– Македония е цялата в кръв!

– Позор! Позор!

Тълпата пред впряговете не се разтваряше, не направи път към колонадата, където вече чакаха актрисите, актьорите и директорът на театъра, цялата всеотдайна трупа на „Сълза и смях”, която преди години се провъзгласи за „театър на българския народ”. Изглежда, бе пристигнал и българският литературен класик Иван Вазов, бивш депутат и министър.

Тълпата не направи път на каляската и файтоните, крайниците на хора и коне не се движеха, а бяха застинали като в спазъм. Някъде изцвили кон. Звукът премина през тълпата и стигна чак до каляската на княза. Фердинанд неволно се хвана за гърдите. Конят вероятно се измъчваше. Ритъмът на галопа се разстрои, тържествената колона загуби самоувереност, падна първият камък, после възрастна жена в зелено-черна дреха хвърли паве под колелото на файтона с полицейския директор, впряговете заскърцаха.

– Нали ви казвах да не слагате павета по улиците и тротоарите, а да ги асфалтирате. Това е опит от парижката революция, циганите поставят паветата толкова немарливо, че всяко дете и с един пръст може да ги извади.

Дочу се освиркване. Фердинанд се наведе напред, погледна през прозореца на каляската, загледа строго хората под него, събра цялата си психическа енергия, но магията не действаше. Сърцето му заби учестено. Князът се опита да проникне в съзнанието на отделни хора. Тълпата трябва да се раздели, за да не изпадне в психоза. Човек трябва най-напред да се чувства българин, българка, македонец, турчин, циганин, продавач на пазара, кебапчия… да бъде отделна личност. Кортежът намали скорост и почти спря. Фердинанд така и не успя да се съсредоточи върху ничия конкретна физиономия. Лицата пред очите му се движеха и отминаваха в бърза последователност. Запомни само студентските фуражки, няколко шапки… „По дяволите… граждани, интелигенция, та нали неотдавна им открих и новата сграда на университета „Климент Охридски” – прекрасна барокова фасада и библиотеката в двора. Освиркват ме.” – Някъде отзад се дочуха и свирки, като на панаирите, като на кукерски празници. „Много е рано още, дами и господа.”

– Фердинанд, пфу!

– Предател на македонците!

– Свобода!

– Единство!

– Не щем тиранина! Да си ходи вкъщи!

– Долу швабата!

Притъмня му и се отпусна на седалката. До него министърът на просвещението беше бял като платно. „Всемогъщи Боже! Ама че народ!” Князът се обърна към министъра, наведе към него слонското си тяло и започна да го блъска по гърдите. Извика от болка. Някакъв орден се беше впил в дланта му. Появи се капка кръв. Фердинанд Сакскобургготски не понасяше кръвта, това бе известно на всички. „Къде е моят адютант, къде е Тони Х., бързо бинт, дезинфектант, що за бардак е този университет, студентите ви са социалисти, викат, както викаха наскоро железничарите, миньорите и селяните, по дяволите, слепи ли сте всички, не виждате ли какво съм сторил за вашата мизерна страна, за вас, какво ме гледате, да вървят по дяволите и професорите ви…” Кортежът спря. На господата от правителството щяха да им се пръснат главите. Вените на слепоочията им пулсираха, вече не можеха да разберат дали им пищи в ушите, или отвън тълпата ги освирква. Фердинанд се наклони навън и започна да ругае на немски командира на стражата, после адютанта, започна да крещи на немски и на български, даваше заповеди да разпръснат тълпата, за да стигне до музите. „Трябва да сме като тези лъвове горе, погледнете, не се страхувайте, добрите сили ни подкрепят, тези около нас не знаят какво вършат, разбеснели са се, но ние сме правителството, ние сме отговорността, ние сме България, а аз, аз… ще открия тържествено този театър, ще прережа лентата, която държат тези разтреперани момичета в народни носии, ще я прережа, ясно ли е? Макар че най ми се ще, скъпи ми министре на просвещението, да ви набуча с ножица знаете къде… защото сте занемарили задълженията си и възпитанието на всички тези, дето ни крещят и ни оплюват, по дяволите, подайте ми носна кърпа, не такава измачкана, нямате ли чиста носна кърпа, по дяволите, къде е аптечката в каляската, не знаете ли какво е това преносима аптечка? Какво, тук няма аптечка ли?… Знаете ли изобщо какво значи да имаш собствено правителство, собствен владетел? Искате тази година да провъзглася независимостта на България, а не сте в състояние да осигурите основни дезинфектанти в каляската на владетеля! Ще ви науча аз вас, като малки деца сте, но аз ще ви вкарам насила в суверенната държава, ако ще да пукна…”

Най-после стигнаха пред официалния вход. Армейският оркестър се мъчеше да заглуши воя и освиркванията на тълпата, князът трепереше от злоба или от страх, все едно, каляската спря, сега трябва да се действа, да се хване за перилото, да слезе по стъпалата. Той проясни лицето си, в ръката си държеше батистена носна кърпичка, разтегна широка усмивка в посока към цвета на българското актьорство, главно към възбудените и малко премръзнали дами със смели деколтета, най-после успя да спре поглед върху конкретно лице – на блондинка с дълга шия и тясно като на светица от картина на Ел Греко лице, която си хапеше устните – за миг забрави за яда си.

Влязоха във фоайето, където имаше бяло-зелено-червена лента, която след малко князът щеше да пререже. „Той е актьор пар екселанс” – прошепна директорът и подбутна напред хористките в народни носии. Запяха химна, който се смесваше с ударите от хвърлени от тълпата павета и с освиркването и врявата на тълпата.

– Затворете вратите, господа! Музите не понасят врявата. Къде е придворният фотограф?

(…)

Един ден, в края на февруари, когато бе кулминацията на Фердинандовия траур за смъртта на непрежалимата му кралица-майка Клем, в кабинета на владетеля прозвуча бесен рев. Гръмовният му глас, подсилен от невероятните му носови дадености, се блъсна във високата двукрилна врата. Тя се разтресе по цялата си лакирана площ като мембраните в апаратите на Едисон.

– Не!… Само това не!… Махайте се! Това не може да бъде истина!

Беше истина. Господин Димитър Петков, нашият „Димо”, водачът на националлибералната партия, бивш министър на вътрешните работи и полицията, до тази сутрин още министър-председател, някогашен дългогодишен кмет на София, не бе вече между живите. Убил го беше някакъв възпитан господин, в когото малко по-късно полицията бе разпознала уволнен чиновник от държавната администрация.

Гласът зад вратата изведнъж секна и премина в шепот:

– Вчера още… вчера още се съветвахме как…

После отново вратата се разтресе, може би дори и лакът ѝ се напука:

– Българите… Българите са полудели! Чувате ли? – Всички чуха, но никой не отговори. – Но аз… аз няма да полудея! Не и аз!

Удряше с юмрук по бюрото, ритна кученцето Буби, което му се беше замотало из краката и нареди да извикат застаряващия генерал Рачо Петров. С отсечени изречения, дишащ като ранения лъв от новия герб, Фердинанд съобщи на бившия министър, „че по време на правителството, по време на МОЕТО управление, до началото на новия век се построиха хиляда и двеста километра железници, и… още петстотин са в строеж, и… създадоха се тридесет и три частни банки, и… над сто акционерни дружества, и… Кредитната банка създаде свое акционерно дружество за добив на въглища с наименованието „Велика България”, и… същата тази банка финансира захарния завод в Русе, и… Генералната банка е построила химически завод в Костинброд, и… създава се тютюнев тръст от осемдесет тютюнопреработвателни фирми, и… са положени пет хиляди километра релси, и… Димитър Петков, когото не успяхме да опазим, започна като кмет преустройството на центъра на София, така че да стане модерна европейска столица, и накрая (Фердинанд си пое дъх, брадата му трепереше като връхче на хвойна по време на буря) – поверявам ви ресора на вътрешните работи, и… в тази държава НЯМА ДА ИМА нито бунт, нито революция, нито селски бунтове (у съседите румънският крал Карол и неговата очарователна поетеса Кармен Силва се противопоставят на селските бунтове с помощта на редовната армия), и… У НАС в България няма да има нищо подобно, ясно ли е? Само премиерът не е вече между живите, стана жертва на трагичен инцидент, по дяволите, милият Димо не е вече сред нас, но правителството го има, и… ако искате, дами и братя, в тази юбилейна година хиляда деветстотин и седма да премахна унизителното ни, макар и формално васалство на Княжество България спрямо турския султан в Константинопол, и… ако искаме след свикването на Велико народно събрание да провъзглася пълна НЕЗАВИСИМОСТ на България и… да започнем, ако ще и с оръжие в ръка, да градим ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ, то… в тази страна трябва да има мир, и пак МИР! И ред, който е майката на мира. Повторете след мен, господа: РЕД и МИР. Ако не успеем, в близките месеци ще бъда принуден да мисля за ново правителство, за други лидери, за напълно различна ориентация на вътрешната и външната…”

Фердинанд си отдъхна. От дългата реч му бяха изпъкнали жилите и почервенели бузите, с което прогони бледността по лицето си, успя да скрие целия ужас някъде под гръдния си кош, прикрит с генералската жилетка и лентите с отличията. Хвана се за сърцето, но се усети, вмъкна пръст под златните копчета и замръзна в нещо като генералска поза.

Изведнъж го обзе погнуса от хората около него, от двореца, който напразно се стремеше да превърне в резиденция на такъв благороден владетел, какъвто е един потомък на свети Луи. „Дявол да го вземе, никога няма да успея да променя тези български вълци във фини дворцови аристократи от френското рококо.” Ноздрите му трепереха. Изведнъж силно закопня по аромата на екзотични цветя. Прииска му се да зарови пръсти сред цветовете на нещо живо, което не трепери от нервност. Светкавично взе решение.

Достатъчни бяха няколко заповеди на немски и групата му от слуги, от шофьори, виенчани, словаци от Горнохронието, се впусна в усилена шетня.

– Сбогом, господа. Ако има нещо извънредно спешно, като например още едно убийство – Фердинанд направи гримаса, – ще ме намерите във Врана.

След четвърт час керванът от коли и талиги с княза се насочи на юг от центъра на София към изхода ѝ в посока Цариград, където работниците усъвършенстваха малкия царски дворец, построен от чисто дърво, по принципа на старите български богаташки къщи. Зад портите имаше голяма ботаническа градина с оранжерии. Тук този чревоугодник с вид на слон бе съсредоточил богатството на света, където живите твари не се избиват помежду си. Само се раждат, живеят, чифтосват се и се опрашват, цъфтят и умират, безболезнено като в стихотворение.

Има ни заради вас

Скъпи приятели, читатели на „Площад Славейков”,

През трудните месеци на карантината, когато културата беше поставена на пауза, ние преминахме заедно с вас и благодарение на вас, без да спрем и за миг. Успяхме да ви заведем там, където изкуството е живо. Бяхме вашият пътеводител за безплатните изложби, концерти, опера, кино... Разказвахме ви за новото и за древното в света на изкуството, за усилията на творците да оцелеят в кризата. Внимавахме да не допускаме фалшиви новини – родни или чужди.

Благодарение на вашата подкрепа и дарения успяхме да преминем през първите трудни месеци. Помощта ви доказа, че сме ви необходими.

За съжаление, вирусът все още не си е отишъл, културата ще мине през дълъг период на възстановяване. Нашата мисия е да бъдем до нея, да ѝ помагаме, за да се завърне в пълния си блясък пред своята публика. Затова отново се обръщаме към вас, нашите читатели: не спирайте да ни поддържате. Без вас ще оцелеем трудно, културата има нужда от професионални медии, които да я подкрепят и да я свързват с вас, публиката.

Все още се нуждаем от вашата финансова подкрепа. Благодарим ви от сърце за всичко направено досега и за всичко, което ще направите в бъдеще.

Има ни за вас и заради вас.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах