Троя под турско присъствие

На няколко часа път с кола от София в посока югоизток, в най-тясната част на Дарданелите, се намира турският град Чанаккале. Земите около пролива, който дели Европа от Азия и свързва Егейско с Мраморно море, са напоени с история. И с много кръв  – в далечното, но и в близкото минало. Тук преди около 3000 години се води една от най-прочутите войни на Древността, а преди сто – една от най-смъртоносните битки през Първата световна война, битката за Галиполи. Какво представлява полуостров Галиполи днес и за изумителното отношение на турците към техните противници от войната, ще разкажем друг път. Днес темата е Троя – онова, което е останало от нея и как турската държава поддържа  археологическия обект.

За да попаднем в Троя, първо трябваше да се доберем до Чанаккале – разстоянието от София дотам е около 550 км, пътят е хубав и с кола се минава за около 6 часа, стига да няма забавяне на границата. Ние потеглихме от София сутринта и без никакви гранични премеждия още в ранния следобед бяхме в Еджеабат – пристанището  от европейската страна на пролива. След двайсетминутно пътуване с ферибот, натоварен с жени със забрадки и мъже с мустаци, стигнахме  азиатския бряг и Чанаккале.

За два дни и половина в 120-хилядния град Чанаккале (според пътната табела) човек може да види много красиви залези (вероятно и изгреви), преминаващи кораби, умножаващи се паметници, безценни археологически обекти и някои тревожни – за почитателите на светската държава – тенденции. Под силно авторитарната власт на Ердоган днешна Турция се отдалечава все повече от мечтата на Кемал Ататюрк, създал от руините на Османската империя модерна република с мечта за светска държава от европейски тип. Но не портретите на Ердоган, а тези на Ататюрк (снимки, плакати, портрети, паметници) са навсякъде по улици, магазини, ресторанти и хълмове. Изглежда обаче го почитат не толкова в качеството му на радикален светски реформатор, колкото като Баща на нацията, герой от войната. Защото забрадките стават все повече.

В центъра на Чанаккале,  на крайбрежната улица, гордо стърчи дървеният кон от „Троя“. Сцени от филма на Волфганг Петерсен от 2004 г. са снимани наблизо, където е била истинската Троя, и според местните хора лично Брад Пит (изиграл ролята на Ахил) е дарил на града дървеното животно-реквизит. Но според мита, авторските права над конската завера би трябвало да са на Одисей (автор на идеята) и Епей (конструктор-изпълнител, който го нямаше във филма), така че щеше да е по-честно Шон Бийн (Одисей) да дарява коне.

Конят от филма е направен добре – във всеки случай много по-добре от дървения кон в самата Троя, който е леко приклекнал, сякаш се кани да седне. Той се намира в градината на археологическия обект, разположен на двайсетина километра от Чанаккале, редом до магазин за сувенири. Край коня, сглобен през 1975 г., с къщичка на гърба, се прозяваше един скучаещ „троянец“ с разпасан вид и карирани панталони, подаващи се под поличката. Той се оживи и се постегна при появата на няколко по-привлекателни туристки.

Имаше и малък гардероб на колелца, от който могат да се наемат  различни одежди и аксесоари по ахейската (и троянска) мода отпреди 3000 години. Плащате си, нахлузвате туника и диадема, хващате щит и меч и заставате с най-брад-питския си (или еленски) вид пред обектива на фотографа. Може да влезете и в дървения кон и да надникнете през прозорците му. Вътре наистина могат да се съберат 30 души. На излизане от Троя час-два по-късно си получавате готовата снимка.

Дотук – нищо особено, евтини туристически атракции. Но останките от истинската Троя, които започват на около двеста метра от смешния дървен кон, ме изпълниха със страхоочитание. Градът не е един. В хълма Хисарлъка една върху друга лежат девет Трои – различни градове от различни епохи, защото заради доброто си разположение мястото е заселвано, разрушавано, опожарявано, опустошавано и отново заселвано през последните 5000 години. От  процъфтяващото търговско селище, възникнало тук около 3000 години преди н. е., до римския Илион, основан от римляните по време на царуването на император Август. Последната Троя IX е била важен търговски център до възхода на Константинопол като столица на римската империя. През византийският период градът запада и накрая изчезва.

Омировата Троя, тази, в която Парис довежда хубавата Елена, а Менелай заедно с войските на брат си Агамемнон обсажда за 10 години, за да си отмъсти, най-вероятно е Троя VII. Тя съществувала по средата на XIII век. пр. н. е. и била разрушена по време на война. Някъде тук Ахил е убил Хектор, а после по идея на Одисей градът е превзет с военна хитрост под формата на дървен кон.

Останките на античния град е с площ 300 декара, като посетителите преминават през пластове от различните исторически периоди. При движението из руините, през повечето време посетителите стъпват не директно върху древните камъни, а прокараните между тях дървени пътеки с перила. Мястото е обилно снабдено с обяснителни табели, така че туристът винаги знае в коя от деветте Трои се намира и какво вижда около себе си. Местата, където са запазени и изложени някои по-крехки структури, най-старите градски зидове, изградени от глинени тухли, са покрити с покривни конструкции.

Но ако у някого следите на Троя внушават страхопочитание, за друг биха били разочароващи. Какво ли ценно би видял някой от нашите историци сред древните камъни? Няма кости от светци, вампири и русалки, липсва интимният дневник на хубавата Елена, още никой не е намерил дори прободената пета на Ахил. Освен това руините изглеждат като… руини, много стари руини – камънаци. И макар и там да не е минало без доизграждане, то е направено така, че хем да личи, хем да си остане в стилистиката на Древността, а не на бетона, итонга, легото и новите червени тухлички.

Няма го дори „съкровището на Приам“, „накитите на Елена“ – или онова каквото си е мислел, че е открил Шлиман (сега знаем, че не е нито едното, нито другото, защото е установено, че е от пласта, в който се намира Троя II – тоест то е с има-няма хиляда години по-старо от Троянската война – но все пак е съкровище). Въпросните златни и сребърни накити, след като били носени известно време от съпругата на Шлиман, накрая се оказали далеч от Троя – малка част от тях заминали за Истанбул, останалите била придобити от Кралския музей в Берлин през 1881 г., а през 1945 г. изчезнали безследно от бункера под Зоологическата градина, където се съхранявали в края на Втората световна война.

Съветските власти отричали това десетки години, но съкровището било отмъкнато от Червената армия. Появата му през 1993 г. в Пушкинския музей в Москва едва ли е особена изненада. Въпреки че връщането на плячкосаните ценности е договорено с Германия, то било блокирано от директорите на руските музеи, в които се намират. А през 1998-а в Русия е приет и закон, позволяващ запазването на откраднатото като компенсация за разрушаването на руски градове и плячкосването на руски музеи от Германия по време на войната.

Да се върнем в Троя – там министър като Вежди Рашидов сигурно би видял една огромна строителна площадка, на която заедно със специалисти като  Божидар Димитров и арх. Юлий Фърков, плюс добро финансиране от Европейския съюз, биха могли да се развихрят. За разлика от Плиска, Кракра и Цареревец, има и откъде да гледат – филмът „Троя“ би им свършил чудесна работа.

Ако Троя не беше под „турско присъствие“, а се намираше у нас – сега от древното селище нямаше да е останил и един древен камък – всичко щеше да е плътно покрито с дворци, арки, храмове, стадиони, царски конюшни, антични ханове, молове и жилищни квартали с размерите на един малък люлински микрорайон. Уви, изглежда в Турция нито имат специалисти като у нас, нито пък европейско финансиране.

---

Пътуването ни до Троя бе с любезното съдействие на туристическата агенция „Партнeр травeл“.