От единственото чернокожо дете в Сентръл Фолс, Роуд Айлънд, гонена от съучениците си с камъни и шишарки, до първата чернокожа актриса, спечелила трите най-големи актьорски награди в холивудската индустрия, Вайола Дейвис разказва трънливия си път до върха на киното и телевизията в автобиографичната си книга „Finding Me“(„В търсене на себе си“). В мемоарите си актрисата представя в детайли тежкото си, мизерно детство, в което тя и сестра ѝ се борели с плъхове за малкото храна в апартамента им, през полярните настроения и домашния тормоз на баща ѝ до очакването да се държи като бяла актриса в „Джулиард“.
Преди дни тръгна сериалът „Първата дама“ – историята на три първи дами на САЩ, променила завинаги хода на американската история. Дейвис влиза в ролята на Мишел Обама и си партнира с Джилиън Андерсън, Мишел Пфайфър, Арън Екхарт и др. Миналата година тя бе номинирана за „Оскар“ за „Ма Рейни“, носителка е на статуетка за поддържаща роля, има и още две номинации от Американската филмова академия. Дейвис е първата чернокожа жена, която събира трите най-престижни награди за актьорски постижения – носителка е на „Оскар“ за „Прегради“, „Еми“ за „Как да ни се размине за убийство“ и „Тони“ за „Крал Хедли II“, спектакъл по едноименната пиеса на Огъст Уилсън.
Но животът не винаги е бил толкова щедър към нея:
„Ако зависеше от мен, всички награди щяха да са в гаража – казва тя в интервю за „Гардиън“. – Това не е в моя стил, идва ми в повече. Вижте сега, не е като да не съм поглеждала оскара си и да си помисля, че е невероятно да е в дома ми. Много съм благодарна, но не може да живееш вечно в този момент. Получаваш го, слизаш от сцената и вече си носител на „Оскар“, но от там насетне си задаваш въпроса „А сега какво?“. Идва следващата роля, всичко започва отначало и синдромът на самозванеца се завръща.“
„В търсене на себе си“ започва с детството на Дейвис като осемгодишно дете в семейството на единственото чернокожо семейство в гъсто населения и изтормозен от търговията с наркотици Сентръл Фолс. Четиричленното семейство на Вайола живее в порутена сграда, в която често спират тока или водата, а плъховете са напаст и не се страхуват да се покатерят на леглото през нощта, за да търсят останки от храна.
Животът ѝ не процъфтява и извън дома – всеки ден след училище упорита група расисти от училището ѝ я преследва до дома, замеряйки я с камъни, шишарки, пръчки и всичко, което намерят. Един ден майка ѝ Мей Алис Дейвис, активистка за граждански права, която работи като прислужница и в завод, ѝ дава лъскава синя игла за плетене на една кука за отбрана и ѝ дава може би най-важния съвет в живота ѝ: да върви, а да не бяга.
„Добре разбирам бедността, вероятно повече от много други хора, затова не прибягвам до нейното романтично представяне – казва актрисата. – Знам какво означава немотията и най-важното нещо, на което ме научи, е съчувствие. Познавам другата страна на живота и това ми пречи да стоя на коктейл и да обсъждам бедността по същия начин, по който би се обсъждала например картина на Пикасо. Аз съм била на първия ред в това представление.“
Към проблемите с бедността се прибавяли и проблемите с алкохола на баща ѝ. Ако не намирал утешението си в дъното на бутилката, той често прибягвал до физическо насилие, превръщайки дома им във „военна зона“. И докато любовта му се изразявала в това – независимо от финансовото състояние – всяка година в дома им да се издига коледна елха, белезите от агресията му все още стоят върху лицето и цялото тяло на съпругата му. Бащата на актрисата – към когото тя все още изпитва топли чувства, но не му прощава тежките побои над майка ѝ – умира през 2006 г. от рак.
Важна тема в мемоарния роман на Дейвис е сексуалното насилие и правилното му възприятие като нищо по-малко от престъпление.
„Аз съм на 56 години и повечето жени, които съм срещала в живота си – а това са много жени – са били жертва на сексуално насилие – споделя Дейвис. – Може да познаеш знаците по тяхното държание, по партньорите, които избират, по начина, по който общуват и се държат. Почти като тайна, рана, която кърви бавно, но упорита, дори когато върху ѝ налепиш лепенки. Тайните имат унищожителен ефект, те са страничният ефект на срама и травмата и носят щастие на насилника. Не искам да звуча егоистично или да се възприемам за божество, но наистина имам усещането, че имам още работа на тази планета, в този живот: да накарам хората да се чувстват по-малко сами.“
Противно на много други жени в Холивуд, Дейвис казва, че не е била жертва на сексуално насилие в Холивуд, но все пак иска да обърне внимание на липсата на достатъчно възможности в индустрията – статистиката сочи, че около 90% от професионалните актьори са безработни, а едва 2% изкарват достатъчно, за да живеят добре. Шансовете пред Вайола като чернокожа актриса, която навлиза в професията през 90-те, са още по-неблагоприятни и тя много бързо разбира, че за да успееш трябва „да бъдеш чернокожа жена, версия на белия идеал, или да бъдеш бяла“.
Атмосферата на индустрията тя усеща още в „Джулиард“, където е една от общо 30 чернокожи студенти (сред общо 856 в трите дисциплини актьорско майсторство, музика и танц). Там се търсел „перфектният бял актьор“.
„Това беше проблемът ми с „Джулиард” – признава тя. – Какъвто и персонаж да играех, аз никога нямаше да го изиграя като белите ми колеги, защото съм различна. Гласът ми е различен. Казваха ми „Гласът ти е твърде дълбок, твърде си агресивна. Трябва да се носиш по-леко“. Мисля, че цялото ми същество бе заплашено да се срути под тежестта на идеята за евроцентричното. Човек като мен нямаше къде да отиде, нямаше. Аз имам широк нос, плътни устни и тъмна кожа. Погледнете ме, в момента, в който вляза през входа на „Джулиард”, мога директно да се обърна и да си тръгна.“
„В търсене на себе си“ излиза на англоезичния пазар на 26 април.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение