Валентин Старчев: Ще съдя Столична община, ако разруши паметника пред НДК

Конкурс за нов облик на паметника „1300 години България” стартира Столична община. Девет проекта се борят за правото да пресъздадат едно от най-ключовите места в центъра на София. Немалко от предложенията предвиждат премахването на монумента, други го вграждат в нова естетическа среда. Оказа се обаче, че създателят на композицията „1300 години България” проф. Валентин Старчев е встрани от тези процеси. Потърсихме го, за да научим съгласен ли е паметникът му да бъде премахнат.

– Как приемате конкурса на Столична община за трансформация на паметника „1300 години България”, проф. Старчев?

– Този паметник беше построен през 1981 г. за честването „1300 години България”, той беше вдигнат едновременно с Националния дворец на културата. Създаден беше за определено събитие, което означава, че не може да бъде префасониран, да се добавя или отнема нещо от него. Този конкурс е начало на порочната страна да се търси начин паметникът да бъде променен, независимо от неговото състояние. А състоянието му е лошо, защото той не беше поддържан през годините.

– Навремето вие сте спечелил конкурс за създаването му от Министерството на културата. Държавата или общината трябваше да се грижи за паметника?

– Държавата движеше всичко около честването „1300 години България”, а Министерството на културата се занимаваше с паметника. Той беше под юрисдикцията на държавата, моят договор беше с Министерството на културата. В началото паметникът беше охраняван, имаше милиционери, които го пазеха. Когато започнаха да се рушат някои облицовки обаче, паметникът беше изоставен. А след идването на 1989 г. държавата го изостави изцяло на произвола, не следеше разрушава ли се, разграбва ли се, каква е неговата съдба. Бандюги, цигани пореха метални парчета и той стана опасен. Смяташе се едва ли не, че паметникът е символ на социализма.

Имаше голям спор чий е монументът – държавен ли е, или общински. Едва преди 2-3 години премина към общината. Столична община веднага свали от него някои елементи, които бяха опасни. Направиха го с мое участие, поканиха ме да кажа какво може да се махне. Решихме да развием паметника с изграждането на амфитеатър към площада. Но вместо това общината стартира конкурс за обновяването му.

– Вие участвате ли в този конкурс?

– Не.

– Нямате ли авторски права върху паметника?

– Имам. В Закона за авторското право се казва, че само създателят на една творба има право да прави изменения, да унищожава и да мести своите произведения. С този конкурс се дава възможност не само да се нанесат сериозни промени на паметника, но и да се внесат нови композиции, имена, личности – нещо, което без автора не може да стане. Монументът има определена концепция, темата му е: „Минало, настояще, бъдеще”. Формата му внушава спираловидно развитие, така са подредени композициите. А те не са конкретни имена на царе, будители, личности, няма робство, катастрофи, войни… Взети са глобални моменти от развитието на държавата, които определят пътя й – едната композиция е със Симеон и книжовниците, втората е Пиета, преклонение към жертвите, които България е дала за 1300 години, третата е работникът-съзидател, човекът, който е градил държавата.

– Поканен ли сте в комисията за избор на проекта, който ще промени вашия паметник?

– И да ме поканят, аз не желая да участвам. Държа на паметника такъв, какъвто е. Ако се налага някаква промяна, само аз мога да я нанеса. Дал съм в Общината материали в каква посока бих направил евентуалната промяна. Но въпреки това те попитаха софиянци „Желаете ли този паметник?” – доста манипулативен въпрос, защото всеки, който види паметника в този окаян вид, би се стъписал и отдръпнал. Другото некоректно е твърдението на Общината, че 80 на 100 от софиянци са против паметника – т.е. 2600 души срещу 300-400. Само че не казват, че 80 на сто от 3000 софиянци, а не от 1,5 млн., А този паметник дори не е на София, създаден е за България, за 1300 години България! И още нещо – проблеми в изкуството могат ли да се решават с проценти и допитвания?! Това е порочна практика. Никой никога не е обсъждал Пикасо добър художник ли е, или не е. Ако се направи обаче едно обществено допитване – кой ще го хареса, ако му покажеш 5 негови картини?!

– Как ще действате от тук нататък?

– Ще съдя Общината, говорил съм вече с адвокат, но първо ще изчакаме резултата от конкурса. Журито също не е много коректно – има 6 човека от Общината и двама творци – скулпторът Иван Русев и председателят на СБХ Любен Генов. Много тъжно ми стана, като гледах как колеги участват в конкурса, пренебрегвайки авторското право на свой колега… Не знам кои са, защото състезанието е анонимно. Моралът тук е потъпкан, отишъл е по дяволите.

Негативното отношение към монумента тръгна от Тодор Живков, казва Старчев.

– Нехаресването на този паметник не тръгва ли от Тодор Живков?

– Има такова нещо. На откриването имаше едни незавършени неща и Живков се ядоса много. Станко Тодоров държа реч, Тодор Живков поднесе венец и след това по сценарий трябваше да го разходим, но той не пожела и си тръгна. От това тръгна негативното отношение към паметника.

– Сега обаче отношението към него продължава да е негативно, дори искат да го премахнат, защо?

– Той е строен по време на социализма и според някои хора щом нещо е правено през социализма с идеологическа цел, днес то работи срещу демокрацията. Цялото изкуство по онова време, с малко изключения, беше подчинено на доктрината на соцреализма. Сега искат да разрушат всичко, създадено по онова време. Как си обяснявате например боядисването с блажна боя на фигурата на Майстора зад НХГ?

– Някои от тези боядисвания са с политическа цел – например паметника на Любомир Далчев пред централата на БСП. Според вас това художествена акция ли е, или хулиганство?

– Страничният релеф на Паметника на съветската армия, боядисан като комикс, също е на Далчев. Това е един съвершено изпипана творба – пластически и естетически. Днес има много хора, които рисуват графити по улицата, които не се интересуват дали е хубава сградата, по която драскат. Разбирам появата на графитите като явление, ако има по-дълбок смисъл нарисуваното или ако има политически момент. Ако е само драсканица – това е вандализъм. Но смятам, че комиксът на Паметника на съветската армия не е художествен факт, защото не се придобива нова естетика. Това е просто реакция, чиято цел е да подразни определени хора.

– Мнозина настояват за преместването на Паметника на съветската армия. Прави ли са, как мислите?

– Съветската армия е изнесла войната срещу фашизма, освободила е човечеството от него. Това е едната страна на въпроса. Мисията на тази армия е призната и почетена с паметници и в Германия, и в Австрия. Когато тази армия е минала през България, тя става причина за идването на 9 септември, дала е възможност на комунистическата партия да завземе властта. Две години стоя тук Съветската армия, докато се установи властта на комунистите, и си отиде. След това режимът си разпаса колана. Логично е този паметник да бъде поставен на толкова представително място.

– От днешна гледна точка там ли му е мястото?

– Вие знаете ли как се мести такъв паметник?! Какво чудо би било преместването му! Независимо от всичко, аз тълкувам нещата така – хубави или лоши, мразим ли го този режим или не – той е съществувал и не можем да го изличим от историята на България. Можем само да го тълкуваме. А ние рушим символи.

Валентин Старчев в ателието си, където подготвя новата си изложба.

– Какво е отношението ви към Музея на социалистическото изкуство? Величко Минеков не може да прости на Вежди Рашидов, че е поставил там негови творби.

– Смятам, че трябва да му сменят името, трябва да е Музей на изкуството по времето на социализма. В него има работи с голяма стойност, не са само придворни портрети. Там имам три неща, едната – „Митинг”, беше изхвърлена от изложба, защото е по-особена. А Величко Минеков реагира, защото в този музей той има един „Разстрел”, направен по-модерно, не е като стандартните „разстрели”. Тези работи са правени във времето на социализма, но в тях има новаторство, обръщане към световното изкуство и неговите проблеми. Аз имам и един Ленин там, различен от всички, правени навремето – насечен, разхвърлян… С него исках да покажа, че реалистичната форма може да бъде и друга, може да води до абстрактни решения. В този музей има много погрешно поставени произведения – има платна на Никола Танев, който е лежал в лагер, творби на Шмиргела и Фунев, създавани преди 1944 г., Цанко Лавренов, чийто стил е един и същ и преди Девети, и след Девети…