Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Валери Петров, дочул звука на нищото в Сахара (снимки)

Излезе пътеписът „Африкански бележник“ на поета, с негови авторски снимки

Момче от Кайро, запечатано от фотоапарата на поета Валери Петров - Валери Петров, дочул звука на нищото в Сахара (снимки)

Момче от Кайро, запечатано от фотоапарата на поета Валери Петров

През 60-те години български автори пътешестват по света и описват видяното в книги. Радичков пътува в Сибир, а Валери Петров – в Китай и на Черния континент. След шест месеца в страната на Конфуций, през 1958 г. Петров издава пътеписа „Книга за Китай“, а през 1965-а завършва своя „Африкански бележник“. Сега пътеписът излиза отново от издателство „Вакон“.

Текстът е без редакторска намеса. Поместени са и десетките снимки, направени от Валери Петров.

Представяме ви откъс от „Африкански бележник“, както и част от снимките, поместени в книгата.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

 

Кайро, виден отвисоко

Колко различно може да бъде впечатлението на пътешественика от дадено място в зависимост от туй в какъв ден, по кое време, в каква компания той го е посетил!

Мокатам е хълм, възвисяващ се на югоизток от Кайро. Той е познат със своите кабарета, казина и изобщо с нощния си живот, но ние с моя приятел Исмаил попаднахме в него денем, и то по пладне, и той съвсем не съответствуваше на описанията, които бях чел. Един празен нажежен автобус с учтив и весел шофьор ме извежда нагоре по асфалтираните серпантини на пътя и на два пъти ме изчаква да сляза и направя снимки, докато стигнем върха на хълма, който под безжалостното бяло слънце изглежда безлюден като в началото на света. Над асфалтовия път горещият въздух трепти и замрежва вилите, които се строят из тези още празни парцели.

От празната тераса на първия бар, изпречил се пред жадните ни очи, се открива панорамата на Кайро. Тук пред чашата със студена лимонада човек може да отвори плана на града и да се ориентира по него. Ето го Нил, обхванал острова с Каирската кула, която стърчи като молив, поставен вертикално. Ето ги големите хотели край площад „Ел Тахрир“: „Шефърдс“, „Семирамис”, „Хилтън“. Ето го в дъното стария Кайро с безбройните минарета, ето го „града на мъртвите“, в който населението погребвало своите покойници в дворовете си и живеело сред гробовете в странен непрекъснат досег с онова, което ни чака. Докато в сърцето на града уличките не се виждат, скрити от хаотичното струпване на жилищата, към периферията започват сивите четириъгълници на бедняшките квартали с кръжащите над тях ястреби, с бедните къщи, постепенно преливащи се в земята, от чиято кал са изградени за своя кратък живот. Зад тях вече започва пустинята. Тя тук не е такава, каквато си я знаем по традиция (разливаща се като застинало море в меки, набраздени от вятъра жълтопясъчни дюни), а съвсем друга: червена, скалиста, нацепена от странни оврази, съставена от хаотично разхвърляни маси, и все пак пустиня, сухо пространство, на което нищо не расне, което отхвърля живота от себе си.

И над тази панорама на града, и над започващата от неговите порти пустош се носи чудна смесица от звуци. Какво е това? Да е само бръмченето на вятъра? Не е, защото някаква протяжна мелодия сякаш се счува в него от време на време. Но откъде ще идва тя, когато градът е тъй далеч? Или това е някаква акустична измама, за която допринасят слънцето и умората?

– Какво е това, Исмаил?

– Кое? – пита моят спътник.

– Това. Не чуваш ли?

– А! – казва той. – Това е „дъ саунд ъвдикей“, звукът на смъртта, на нищото, на пустинята.

Аз го гледам с недоумение. Ние сме свикнали да си представяме младежите непременно атеисти, материалисти, а тук ислямът ги обхваща от най-ранна възраст. […]

– Какъв звук на смъртта? – питам.

И той започва да ми обяснява, че пустинята пеела, това се знаело. При това той така енергично пули и върти очните си ябълки и мръщи черното си чело, че аз започвам да се поддавам на въздействието. Над проснатия сив град от начупената червена пустиня се носи на вълни тази смътна протяжна, несравнима с нищо и необяснима музика. От време на време тя се изяснява и ухото сякаш дочува гласа на муезина (тук муезините използуват високоговорители) или извивите на ориенталска песен, но след миг те се загубват в общото свирене, което изглежда предизвикано от пясъци, от зной и от болно въображениe. […]

Като описвах панорамата, откриваща се от хълма, аз нарочно пропуснах една подробност – пирамидите, – защото ми се искаше да говоря отделно за тях. Ето ги отвъд тясната зелена ивица от двете страни на реката, вече сред червенеещата се Либийска пустиня, три синкави триъгълничета едно зад друго – това са пирамидите на Гиза, – а зад тях още няколко – това са пирамидите на Саккара, – разхвърляни сред безжизнената равнина. Тук предназначението на тези древни паметници се възприема ярко още от пръв поглед: край реката е зеленото, живото, шумящото, тленното; в пустинята, сред която се издигат те, е мълчанието, отвъдното, вечното. Там, сред нажежените пясъци, които не умират, защото и не живеят, ще намери своя покой тялото на човека, за да се запази от тлението и с това да запази вечна обитаващата го душа.

На ръба на пустинята човек, изглежда, усеща колко е тясна ивицата на зеленото, на живота, и колко е широко Нищото, което се простира до чезнещата в мараня линия на хоризонта. Кайро долу шуми с хотелите, ресторантите и кината си, с безбройните занаятчийски работилници, наблъскани в тесните улички, с раздрънканите си трамваи, с продавачите на салеп, шербет, шуруп и не знам още какво; кани на молитва в джамиите си и на източни удоволствия в кабаретата си. А встрани от него мълчат трите пирамиди на Хуфу, Хафра и Менкаура. Сега навярно в техните подножия гъмжи мравунякът на туристите и развеждачите, но оттук той не се вижда, нито стига до ушите ни нелепият му шум. И мълчанието на пирамидите, пътуващо към нас от четири хилядолетия и половина, се чува – както беше казал някога за мълчанието на генуезките гробища нашият поет Атанас Далчев – през шума на града.


Вижте още: РАДИЧКОВ, КОЙТО ПРЕДПОЧИТАШЕ ЖИВОТА С ГОСПОД

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах