Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Валери Петров от старо чекмедже

Издават непубликувани негови песни, събрани от сцени и екрани

Валери Петров (1920 - 2014). Снимка: Иво Хаджимишев - Валери Петров от старо чекмедже

Валери Петров (1920 - 2014). Снимка: Иво Хаджимишев

Валери! Свикнал съм да му казвам така от самото начало на запознанството ни. А то беше няколко години преди да го видя. Беше 1957-а година.

Аз, момчето от провинцията, изведнъж попаднах във водовъртежа на университета. Григор Ленков – моят най-добър приятел тогава – един ден донесе десетина листа, напечатани на пишеща машина. Доста измачкани от четене. Апокрифна литература, така да се каже. Любовна поема! От Валери Петров! Писана преди 9 септември 1944 година.

Valeri Petrov_korica-a

Преписах я веднага в три екземпляра на индиго. Леле, какво четене падна. Знаех я наизуст!

Тази поема обърна представата ми за любовна поезия. Зашемети ме не само с виртуозността на стиха и с блестящото римуване. За пръв път разбрах, че от делничните, обикновените, незначителните неща може да се прави поезия. Разбрах значението на детайла, на нюансите. И особено на иронията и самоиронията.

Минаха години. Седем-осем вероятно. Така и не го видях нито веднъж и не се запознах с него.

Беше 1964 година. Аз – вече автор на две книги – живеех в Бургас и бях драматург на театъра. Поканиха ме на първата национална конференция на младите автори в София. Нищо не помня от нея, само, че се запознах с Валери. Като до ден-днешен се сещам как стана това.

В програмата на конференцията имаше „мероприятие“ – среща с известен писател. Но не в Съюза на писателите, а в дома му. Не помня колко писатели бяха разтворили гостоприемно вратите на домовете си и кои бяха те. Имахме право на избор. И аз, разбира се, без колебание се спрях на Валери Петров.

Като в сън ми беше тогава къщата му, дворчето на улица „Елин Пелин“. И кабинетът на Валери. Много пъти съм ходил после там, но първото впечатление беше поразяващо. Истински кабинет на истински поет! Със старо голямо бюро, с рафтове, пълни с книги. Обвеян от мистика. Патиниран от времето. И възпятата брезичка – надничаща през прозорчето.

След като ние, младите поети, надникнахме благоговейно в кабинета, бяхме поканени от любезния домакин в хола. От него помня само килима – дебел и персийски. И някакви дивани може би, защото бяхме насядали в кръг.

Валери беше безкрайно естествен и все пак запазваше една особена дистанция, каквато впрочем винаги ми е правила впечатление.

Всеки от нас трябваше да прочете по нещо, за запознанство. Аз избрах две стихотворения, които бях сигурен, че ще му харесат, защото бяха близки до неговия стил. „В пощенската кутия имаше едно писмо“ и „Не, въобще за тебе никак не ми е мъчно“.

Никаква рецензия. Изслуша ни възпитано, разпита ни кой откъде е и с какво се занимава. Знаеше за мене, това ужасно ме поласка. Каза, че е чел „Всичко ще изпитаме“ и „Едно дете говори с баща си“. Нищо повече.

А след това почнах редовно да му ходя на гости. И досега не съм сигурен дали не му е било досадно. Но мисля, че не чак толкова, защото тъкмо го бяха уволнили от работа и изключили от партията. Той яростно се беше захванал да превежда Шекспир. Смея да кажа, че именно тогава станахме приятели.

А веднъж написах една песничка и му я посветих. Това беше преди тридесет и пет години, когато Валери тъкмо беше станал дядо и беше започнал да пише старчески стихотворения. Кой да предположи тогава, че поантата на тази песничка ще се окаже пророческа.

Песничка за старчето

Старче белобрадо,
старче белокосо,
как вървиш все още
из тревата босо
с този ревматизъм,
ишиас, лумбаго?
Колко си ми мило,
колко си ми драго!
Упорито ходиш,
упорито дишаш,
старомодно мислиш,
старомодно пишеш.
Но в теб има нещо,
дето още мами
с тази старомодност
модните мадами.
Тези стари джинси
и това сафари
имат си предимство,
че са малко стари.
За това не страдай,
не мисли за гроба.
Младите момчета
ще ги сложиш в джоба,
старче белокоси,
старче белобради,
като се наложи
ряпа да се вади.

Чета поезията на Валери и ми става понякога тъжно. Какво богатство на рими, на образи, каква звучност, как българският език засиява в неговите стихотворения с целия си блясък. И как всичко това е непреводимо на всеки друг език.

Сега Валери го няма. Отиде си тихо и ненатрапчиво, така както беше живял. Някак не мога да приема смъртта му. Бях свикнал с мисълта, че това няма да му се случи.

Прииска ми се да направя нещо в негова памет и реших да покажа отново на бял свят нещо уникално, което преди повече от тридесет години публикувах в бургаския алманах „Море“. По моя настойчива молба той събра след дълги колебания и съмнения своите стихотворения (песни), които беше писал за театъра и киното.

Сега, след толкова години, тези песни звучат съвсем съвременно и не просто споменно, а с цялата си игривост и звучност въздействат по един неповторим начин на сетивата ни. И не само на нас – съвременниците. А и на нашите деца и внуци.
Защото Валери Петров е вечен!

Недялко Йорданов

19 януари 1982
София

Драги Недялко,

не се уплашвай от обема на пратката! Изпращам ти много повече неща, отколкото ти искаше и отколкото аз си представях, че имам. Оказа се, като почнах да се ровя в старите си работи, че успоредно с другите, уж по-важни неща, съм написал сума ти текстове и текстчета за песни (покрай някой филм, някой спектакъл и т.н.), доста от които дори са останали неизползувани, докато други са минали бързо с филма, пиесата, спектакъла. Толкова много са, че дори почвам да си мисля дали не би могло да се направи от тях една самостоятелна книжка…

Така или иначе, сега, за твоите цели трябва да се подбира. Сам не мога да го направя, защото не зная максималния обем и не мога да съдя за оптималния. Кое ще бъде по-добро: дали да се включат повече текстове, за да се видят разнообразието на темите и пътят на автора в тази област; или да се подбере само най-доброто, това, което има стойност на отделно стихотворение? Тук ти ще ми помогнеш със съвет, но и в двата случая, кои са на най-добрите работи? Пак ти – отстрани – по-добре ще отсъдиш по този въпрос.

Аз от своя страна съм степенувал нещата, означавайки с две кръстчета или с едно тези текстове, на които повече бих държал. Сега, като си помисля, ми се струва, че от двата подхода май по-добър ще бъде първият – при него текстовете биха могли да се наберат с по-дребен шрифт (този, например, с който печатате цитатите в критиката си) и с пренасяне от страница на страница; така може би ще бъде по-скромно и ще се подчертае, че става дума за отваряне на старо чекмедже, а не са нова проява.

Това е почти всичко. Обади ми се и ще решим какво да направим. Наредил съм текстовете в приблизителен хронологичен ред. Напечатах ги на дълги ленти, за да бъде по-ясно за печатарите хоризонталното разположение на строфите. Това, което няма да ползуваш, прати ми го обратно, защото копията ми са много лоши. И сега ми дойде още нещо наум във връзка с подбора: може би преди другите ще трябва да отпаднат тези текстове, които имат по-функционален характер, например, свързани с Шекспир и Киплинг, макар някои от тях да са ми много скъпи.

Поздрави, Валери

 

За някои „модерни” режисьори

Валери ПЕТРОВ

От Андерсен знаем, че ноще, когато
всички желания се изпълняват,
със своите мечове и корони от злато
марионетките в миг оживяват,
очички отварят
едва-едва
и тръгват на поход,
раз-два, раз-два,
и тъй е красиво,
и тъй е изящно,
и тъй е наивно
и детско това!
Но ние, актьорите, ние сме хора
със плът и със кръв, и със мозъчни клетки,
и учудва ни много защо режисьора
се опитва да прави от нас марионетки
с движения сухи
и мъртви слова.
Модерен театър
било това,
а то е фалшивост,
а то е маниерност,
а то е бездарност,
и то каква!

(За спектакъла „Театър – любов моя!”)

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg