Ван Гог жертва на убийство?

Новият филм на Джулиан Шнабел „На портите на вечността“ за последните мигове от живота на Ван Гог дебютира миналата седмица във Венеция и развълнува артистичните среди. Продукцията изследва хипотезата, че художникът не е отнел сам живота си, а е станал жертва на убийство от местен младеж. Представена е и още една хипотеза: за откритите преди две години 65 скици, приписвани на Ван Гог, описани за пръв път в книга от канадката с български произход Богомила Уелш-Овчарова.

Мартин Бейли от „Art Newspaper“ е автор е на няколко книги за творчеството на Ван Гог и поддържа седмична рубрика за художника в онлайн изданието. Той изразява категоричното си несъгласие с изразените от Шнабел твърдения.

Предположението, че Ван Гог не се е самоубил, а е бил застрелян от 16-годишния Рене Секретан, се появява за пръв път в биографична книга на двама писатели – Стивън Найфе и Грегъри Уайт Смит. Трудът от 953 страници е плод на щателни разследвания и дългогодишни проучвания, но едно от приложенията – „Бележка за фаталната рана на Винсент“, поражда сензационни заглавия. Без категорично да се твърди дали убийството е извършено непредумишлено или целенасочено, авторите смятат, че Секретан е изстрелял куршума на 27 юли 1890-а, станал причина за смъртта на Ван Гог два дни по-късно.

Детайлно опровержение на тази теория предлагат в статия двама специалисти от музея на художника в Амстердам през 2013 г. – Луис ван Тилборг и Тео Мийдендорп. Те анализират задълбочено наличните доказателства и изследват връзката между Ван Гог и брат му Тео по време на последните седмици от живота на живописеца. Позовавайки се и на намереното предсмъртно писмо върху тялото на художника, двамата просто затвърждават вече исторически приетата версия, че смъртта е настъпила след самоубийство.

Но за Бейли е напълно достатъчно да се позове на спомените за Ван Гог на Тео и колегите му – пред тях художникът откровено е изразявал желанието си да сложи край на живота си. Това твърди и един от най-верните му приятели Емил Бернард. Два дни след погребението Бернард пише писмо до критика Албърт Орие:

„Самоубийството му е абсолютно преднамерено и е извършено с пълна яснота“.

Същото е потвърдил и Тео по-късно. Допълнително доказателство е опитът му за самоубийство няколко месеца по-рано, докато е в клиника в Сен Реми. Освен това, по онова време самоубийството е било смятано за греховно деяние и поради тази причина църквата в Овер не е позволила да се използва нейна катафалка за транспортирането на трупа му до гробището. А и защо иначе Тео би приел смъртта на брат си, ако не беше умишлен избор, а убийство?

Другото противоречиво предположение, изразено в „Пред портите на вечността“, е така нареченият „Скицник от Арл“, който Шнабел посочва като автентичен във филма. Смята се, че 65-те рисунки са били притежание на Мари Жину, собственичка на „Кафе дьо ла гар“ в Арл, където Ван Гог живял за кратко под наем. Книгата на изкуствоведката Богомила Уелш-Овчаров излиза от печат през 2016 г.

През февруари 2010 г. с Мартин Бейли се свързва човек, за да говорят за въпросните скици. Три години преди да се намеси Уелш-Овчаров с книгата си, експертът смята, че доказателствата за авторство са недостатъчни и не може да се докаже, че рисунките са на художника. След като през 2016 г. томът излиза на пазара, от музея в Амстердам вземат отношение по случая и заключават, че скиците „не са създадени от Ван Гог“ и са „много по-късна имитация на рисунките на Ван Гог от човек, вдъхновен от репродукциите“.

От музея изтъкват разликите в използваното мастило – и очевидното му обезцветяване, във вида туш или четка, които са използвани, в  стила и дори начина на подредба на скиците, както и редица други фактори, които доказват, че рисунките не са дело на Ван Гог.

В края на статията си Бейли все пак напомня, че това са две различни изкуства – в киното няма причина режисьорът да не използва въображението си, за да изрази нова идея за историческа фигура, но е важно зрителят да е запознат с фактите, за да не възприема всичко на екрана за чиста монета. Шнабел сам признава, че филмът му е „фикция“ и просто интерпретация на живота на Ван Гог.

За режисьора-художник

Джулиан Шнабел не твърди, че филмът „На портите на вечността“ е биографичен – още повече, че съществуват поне тридесет други такива продукции. Разкрива обаче, че е рисувал част от картините, които се виждат пред камерата. Пресъздава например популярния автопортрет на Ван Гог с отрязаното ухо, като променя леко чертите на художника така, че лицето на платното да заприлича повече на актьора Уилям Дефо, който е в ролята на Ван Гог.

Шнабел първоначално се развива като художник, познат е на ценителите с рисунките си върху парчета порцеланови съдове. Познавал се с Анди Уархол, били са в общи компании.

По-късно Шнабел навлиза в киното. „Пред портите на вечността“ не е първият му филм за човек на изкуството, друг негов проект е посветен на Жан-Мишел Баскиа.

Когато вече нашумява като филмов режисьор след втория си много успешен филм „Скафандарът и пеперудата“, Шнабел нескромно казва за себе си:

„Аз съм най-близкото нещо до Пикасо, което ще видите в този ш***н живот“.

Джулиан Шнабел е избрал виолетова пижама за премиерата на новия си филм „На портата на вечността“. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Режисьорът е добре познат в холивудските среди със своите ексцентрични прояви и най-вече с носенето на пижами на публични събития. Преди дни той се появи в лилава пижама на червения килим във Венеция за премиерата на новия си филм. Според познатите му, той използва черните копринени пижами за по-официални събития. Навикът му е увековечен във фотопортрет, заснет от Ани Лейбовиц в студиото му през 1995 г.

Самият Шнабел никога не е давал обяснение на фиксацията си в пижамите. На два пъти е забелязван на събития с поли, но не шотландски кариран килт, а шарени, дълги до земята фусти.

В Манхатън през 2008 г. е поставена негова статуя, която той сам си направил по ренесансов модел.