Въпрос за 100 милиона

„Нощта на лошите текстове“ е название на поетически конкурс за наистина лоши стихове, който се провежда в Германия. И тъй като пиша за текстовете на БГ музиката, то ще се наложи да проявя лош вкус още в началото, заемайки чуждо заглавие.

Та наградите за българска музика на „БГ радио“ се превърнаха в дългата нощ на лошите текстове. Спечели текстът на песен, изпълнена от Михаела Маринова. Ето го:

Всички искат любов, а предлагат война,
На всичко готова съм да избегна това,
И те моля стига…
Стой по-далеч от мен, стига.
Не ти ли стига?

И те моля недей да изпитваш вина,
Не че искам отново да заспивам сама,
Но те моля стига..
Стой по-далеч от мен, стига.
Не ти ли стига?

Не ти ли стига, не ти ли стига това..
Не ти ли стига, не ти ли стига война!
Не ти ли стига, стигнах чак до това.
Да моля стига, да моля стига война !
На мен ми стига…

Дълго крихме един от друг, но бентът с лъжите се спука..
Любовта се оказа прекалено сложна наука.
И не е въпросът да бъда със теб по принуда.
А има ли още нещо останало тука..
Не ти ли стига, не ти ли стига това..

Не ти ли стига, не ти ли стига война!
Не ти ли стига, стигнах чак до това..
Да моля стига, да моля стига война .
На мен ми стига…

Казах ти, не се сърди..
Монетата е с две страни.
Аз съм дотук, а ти?

Не ти ли стига, не ти ли стига това..
Не ти ли стига, не ти ли стига война!
Не ти ли стига, стигнах чак до това..
Да моля стига, да моля стига война!
На мен ми стига… х2

Все пак ще уточня, че „БГ радио“ е частно радио и наградите му са си негова работа. Но от друга страна радио, което носи името „БГ“, явно има претенцията да е радио за българска музика. И да раздава награди за добри български парчета. Нищо против горния текст, ако авторът му е на девет години. Ако имаше повече опит и други житейски проблеми, сигурно щеше да римува теменужки с чушки. То вероятно и така ще стане, де… Един ден, когато го затиснат истинските проблеми на българския гражданин като къде да си свари компотите, откакто всичко се превърна в паркинг…

За да не залитам в излишен сарказъм, ще припомня един друг текст, писан за едно друго поколение, което трябваше да е завинаги…

Аз стъпвам гордо още
върху стъклата в мен,
във вените си чувствам
пулса на вечния ден.

Изправен пред олтара,
намигам на свещеника
и с няколко шамара
събуждам в него грешника.

Баща ми снощи каза:
„Ти нямаш късмет,
по-добре да бъдеш охлюв,
отколкото да си поет.“

Намирам тези думи верни,
но въпреки това
не бих ги следвал,
предпочитам смъртта.

Излязъл на разходка,
аз виждам своя некролог.
Ех, какво да направя,
дяволът заби в мен своя рог.

Затова ще лая!
Затова ще вия!

Ние сме Нова Генерация
завинаги
и въпросите са ни към цяла нация
завинаги!

Какво се случи между 1991-а и 2017-а? Не че днес няма добри банди и добри текстове, но отгоре изплуваха другите. Онези, които се конкурират за първите места с подобни неща:

Искам тризонет с 6 спални,
Вътре 6 жени скандални
5 кенефа , 10 плазми.
Всяка по един милион,
Ламбото ми да те дразни,
Да,паркирано е мазно.
Мацката ми да те блазни,
`щото е един милион.

България от 90-те години я няма. България на яките групи, на ъндърграунд културата, която помиташе всичко по пътя си, на Кравай и Кристал, на Калното и на Суингинга… На „Нова генерация“, „Ревю“, „Контрол“ и „Кале“, след които дойдоха „Остава“, „Бейбифейс клан“, „Гравити Ко“ и другите от новата генерация. България на Ина Григорова и Димитър Воев, на списание „Егоист“ и на протестите, които заемаха цялото Цариградско… Това място се зае от Графа и Криско. Вместо хулиганската ирония на „Хиподил“, която на всичкото отгоре тогава нямаше как да чуеш по радиото, днес отвсякъде дъни Криско. И то напълно сериозно. Никой не пуска гениалните парчета на Воев, името му сякаш е напълно забравено от радиостанциите и телевизиите.

Всъщност, защо да ровим в миналото? Къде са наградите на Миленита? А на Koтарашки? Защо въртим дупетата на новата българска естрада, а не парчетата на „Ъпсурт“? Даже текстовете на „Гумените глави“ днес звучат сто пъти по-революционно и ново от кухите вопли по плазми, мацки, теменужки и печени чушки,които ни заливат нонстоп от българския ефир.

Въпросът ми е за 100 милиона. Защото през 90-те години в София имаше максимум 20 клуба, днес сигурно са 200. Публиката нямаше пари, нито пък имаше чак толкова места за концерти. Музикантите си записваха парчетата сами и зад гърба им нямаше големи фирми. Днес всички тези фактори са на лице. Има публика, има индустрия, има клубове и стадиони, има даже и творци, но те попадат в светлината на прожектора, ако ги забележат в чужбина. Това, което се предлага, а и явно се купува, е полуфабрикат. Имитации на живота от 90-те, но в чалга вариант.

Е, стигнахме до заветната дума. Чалга. Но щяхме ли да имаме „На геврека дупката“, ако пътят не бе постлан от това чудо на галактическата попкултура – естрадата? Музикален жанр, който съществува само в Съветския съюз, България и Северна Корея? Хора, които са отрасли с хризантемите на Лили и розата на Емил, приемат попмузиката като забавление. А не като изкуство, като форма на протест или дори като революция… Авторската музика, която се конфронтира със света, е по-скоро рядкост. И към днешна дата по-вероятно е да видиш националния отбор по футбол да пее без грешка химна, отколкото на сцената момиче в кубинки и китара. Не че няма… Но са редки птици за масовата публика, която очаква музиката от сцената да го позабавлява.

Вероятно това е обяснението и защо на музикалната сцена съотношението между мъже и жени е 1:5, грубо казано. Масата очаква да види красиво разголено момиче, което пее нещо за секс. А не надрусан Джими Морисън, който ги ругае. Или гримиран Дейв Геън, който ги пита:

„Какво стана с революцията?“.

Всъщност, това е и основната причина за възхода на попфолка: плът, вулгарни или кичозни текстове и музичка от синтезатора. Нищо, което да натоварва главата, поне не тази на раменете.

Но понеже темата бе все пак за текстовете… Сега естрадата не е вездесъща, няма държавна комисия, която да одобрява творбите, нито пък полицията бди дали са в съответствие с държавната политика. И ако големите комерсиални медии искат продукти, които гарантирано ще се продават, а това прави пробива на гневните млади труден, то може би е крайно време и ние да узреем за слам-поезията. Уличната поезия, която в момента прави звезди онези, които се осмеляват да римуват не само любовта, но и житейската или политическата си позиция пред публика навън. Или в YouTube. Възможности за това има всеки. Искат се само талант и кураж.

Накрая ще цитирам Баз Лурман и Мери Шмих, авторка на прочутото есе в „Чикаго Трибюн“:

„Всеки е свободен да носи слънцезащитен крем“.