Върховете на Манджурия

Легнах малко да дремна следобед. И сънувам ужасен сън – на вратата ми се звъни. Отварям и в домът ми нахлуват генерал Атанасов и Вили Лилков от ДСБ.

Викам – ама какво, ама как така. А те ме гледат мрачно, мрачно. Генерал Атанасов цъка с уста, а Вили Лилков подхваща на фалцет „Върховете на Манджурия“.

Опитвам се да избягам, но на стълбището чака Гроздан Караджов с къси гащи и тенис ракета в ръка.

Защо е с тенис ракета – не знам. Но в следващия миг виждам двама космонавти, които слизат от Трабант (6-волтов) и изваждат от багажника му шевна машина. Поглеждам и с ужас разпознавам в космонавтите Ивайло Нойзи Цветков и доктор Михайлов.

Опитвам се да се измъкна, но спасение няма.

„Едно тенисче“, подвиква ехидно Гроздан Караджов. А Вили Лилков продължава да пее „Върховете на Манджурия“, но този път с нисък басов глас на немски.

И в тоя момент се събуждам. На вратата се звъни. Ставам и отивам да отворя.

„11, 40 за асансьора и осветлението“, казва домоуправителят.

Плащам и усещам, че нещо не е наред. Поглеждам и виждам, че съм облечен с пола, токчета…

И тогава разбирам. Това не съм аз. Някой друг е сънувал тоя сън.

Оф, а така се бях притеснил…