Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

„Върни се в корема ми, в гърдите ми е гробът на баба ти“

Дисекция на свръхчувствителността във „Волиери“, от Зузана Брабцова*

Чешката писателка Зузана Брабцова (1959 - 2015) - „Върни се в корема ми, в гърдите ми е гробът на баба ти“

Чешката писателка Зузана Брабцова (1959 - 2015)

„Не, не мога да се оплача от жилището си, наоколо има всички удобства: две болници, безброй аптеки, гробище и крематориум“, казва Алжбета, главната героиня на романа „Волиери“ от Зузана Брабцова.

Като си помислиш, какво повече му трябва на човек – разболее се – ето му, умре си – ето му, не ще червеи подир, на прах иска – ето му. То друго и няма в този живот, смърт дебне отвсякъде – по протежение на цялата книга, и в пространственото ѝ, и във времевото ѝ протежение, както би се изразила авторката. Ту Мелда, приятелят на Алжбета, пада отвисоко по гръб, докато воайорства от скелето и е поразен от мъртвешкия вид на правещите секс голи задници, а като следствие му сменят костите с болтове; ту Алжбета пътува, както обикновено, до болницата и мимоходом споменава, че правителството е отменило потребителската такса, така че сега ще може безплатно да вдишва миризмата на гипс и дезинфектанти, ту на челото ѝ е поникнало трето око и трябва да се отстрани в присъствието на лекари.

Със смърт започва и самият роман – смъртта на президента Вацлав Хавел. Само че тя е едва на шестото изречение. А първите пет говорят за някоя, която идва към 4 – 5 часа следобед и царува през нощта, едва президентът Хавел на шестото ни светва коя е тя. Ами как коя, онази, най-страшната – вещицата!

„Госпожо, много го обичах!“, споделя жената на спирка „Андел“ по повод починалия президент.

Нула градуса е, жената няма ръкавици, Алжбета ѝ купува и в миг се отвращава от евтиния си жест. Струва ѝ се, че си откупва Коледа. После просякиня ѝ иска цигара, дава ѝ, иска ѝ пари, дава ѝ, иска ѝ бръчките, ами като ги иска – и бръчките си ѝ дава, от лицето на Алжбета не остава нищо. С лице или без лице, тя влиза за първи път сама в кръчмата „Хлубина“. Някакъв пияница сяда до нея и очите му потъват в мозъка ѝ като в кървава каца. Страх ли я е от старостта, пита той, после някак делово и бързо се напиват, за да се изпикае пияницата върху гумите на лендроувъра, който е затиснал цялата улица като надгробен камък.
Защо пък надгробен камък? Как защо, защото Хавел е починал.

Ето така пише Зузана Брабцова. Казва нещо, после те отвлича нанякъде другаде и сякаш да провери дали си внимателен, сравнява лендроувъра с надгробен камък.

На сутринта е обявен тридневен траур. Четирима комунистически депутати отказват да почетат паметта на Хавел и шефката им Марта Семелова дори поздравява народа, че се е отървал от един народен враг. Главната героиня си припомня как същата Марта Семелова е била класна на дъщеря ѝ Алице и веднъж полага ръка върху главата ѝ с ясновидски жест – много е талантлива Алице, от нея непременно ще излезе нещо и пр. Героинята се пита дали е означавал нещо жеста ѝ и моментално си отговаря – абсолютно нищо! И от това „абсолютно нищо“ разбираме поне две неща. Първо, от Алице не е излязло нещо, поне в общоприетия смисъл. Второ, това с врага на народа е пълно ала-бала, в стила на бившите функционери.

Така пише Зузана Брабцова. Изисква от нас непрестанно внимание, миг невнимание и няма да разберем защо се казва тази книга, както се казва (впрочем, волиера означава клетка), миг невнимание и няма да научим, че пълното име на героинята е Алжбета. В цялата книга в пълен вид то е споменато един-единствен път. Ако разберем – разберем, ако не – по-добре да се изнасяме от страниците на „Волиери“ – да вървим да си търсим четивото другаде.

Така пише Зузана Брабцова. Всяка дума има значение, всяка запетая. Може би защото е прозряла:

„Все пак накрая ще разбера, че няма малко и голямо, важно и тривиално, индивидуално и митично – вече не може да се разграничи доминантата от фона“.

Това е ключът към романа ѝ: няма малко, нито голямо. Няма днес, няма вчера, няма близо, няма далеч, всичко е в едно. Не две в едно, не три в едно, а всичко в едно. Сънища и предчувствия, спомени и прозрения. Новините от Париж и събуждането на пейка в парка Стромовка, птичата врява и цепките между гърдите, скъпото чилийско вино и правенето на гулаш, тестът на Роршах и резултатът от пребиваването на Мелда във волиерата, всичко е на равни начала, няма важно, по-важно, най-важно. Ключът щраква, изважда се, а през ключалката надниква една извънмерна чувствителност, която приравнява нещата, едни обезценява, други натоварва с небивали значения…

Но романът е по-сложен, не се отключва само с един ключ. Дотук – ключ непрестанно внимание, ключ няма малко, няма голямо. По-натам ключове за сюрреализъм и постмодернизъм, за реално и фантазно, за ретроспекция и описание на още неслучилото се, и разбира се, ключ за подреждане на фрагментарното, ключ за тълкуване на необуздано въображение, ключ за пълноценно възприемане на блестящ литературен език… А да, щях да забравя – и ключ за стихотворни цитати, най-често от поемата „Пепеляшка чисти грах“ от Йозеф Хора, даже натрапчиво някак, чак започва да те измъчва непознаването на Йозеф Хора…

И всичко това на фона на болести, смърт, разпадане и ронене, прогниване и клеясване; навсякъде смрад и тленност, дотам че героинята се пита по силата на каква инерция тези тела ядат:

„Вероятно дори мъртъвците, щом санитарите се обърнат с гръб, разтреперани от студ, сред ледените късчета, тайно загризват закуските им“.

Тези тела и другите тела, всичките герои на „Волиери“ се чувстват изгубени в един разпаднал се свят, в който „подценяваната и парадоксална разлика между времето на тоталитаризма и настоящето се състои в това, че тогава в Прага домовете не се заключваха, докато днес няма как да минете без ключове“.

(Много от нас биха могли мигом да вникнат в тази разлика и да си припомнят клаустрофобичното и тревожно чувство в първите години след тоталитаризма, което предизвикваха никнещите решетки по партерните етажи, немлъкващите аларми на колите, всевъзможните заключващи, следящи и предупреждаващи системи…)

Би могло да се добави към разсъжденията на героинята, че вече даже текстовете се заключват, да не повтарям колко ключа ни трябват само за този текст, в който Алжбета раздипля страдания и сънища, опитва се да запази човешкия си облик сред умопомрачението на прииждащата смърт.

Искала да се върне при нея, казва дъщеря ѝ Алице в съня на Алжбета. Върви към нея, а тя се чуди защо ѝ е на Алице да се връща от Испания у дома, „на студеното и вечно ветровито крайбрежие на дисхармонията? На нашата спирка? На нашия площад? В нашия квартал?“.

Алице клати глава укорително, че майка ѝ не схваща и едва когато я прегръща, Алжбета разбира, че иска да се върне вътре в нея.

„Върни се в корема ми – помолих я, – в гърдите ми е гробът на баба ти.“


* Текстът е четен на премиерата на романа в Чешкия културен център на 28 февруари 2019 г.

Превод от чешки: Луиза Бусерска, автор на илюстрациите: Борис Праматаров, редактор: Йорданка Трифонова. С., изд. СОНМ, 2018 г.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах