Вървища и екопътеки

Откъм източната страна на Пирин населението казва пътека. Оттатък, откъм Западната – вървища. На мен ми харесва вървища. Думата повече е заредена с движение. В нея има неотстъпчива устременост, издръжливост, якост. Воля. Тя се усеща в нагнетеното „ър“. Вековитост навява. Изначална.

По ми харесва вървища. Но самата рядко я употребявам. Някак си ме респектира. Това не е дума, която да се въргаля в устата ти катадневно. Отговорна ми е. Насъщна. Върви да кажеш Вървищата на Левски, Вървищата на Гоце, на Даме, на Яворов… Има мисия. Вървищата се проправят, утъпкват, извървяват се лично. Пред тях се открива хоризонт. И по утъпканите от някого вървища бродят неговите следовници.

Не иде да кажеш Екопътеката на Гоце. Конфузно е да видиш във въображението стегнатите в навуща нозе на войводата как вардят да не стъпчат някое цветенце, защитено по списъка на ЮНЕСКО.

Иначе е хубаво, че днес на много места по нашите планини, високи и ниски, грижлива ръка е направила екопътеки. В началото винаги има указателно табло, на син фон венец от 27-те звезди на страните членки, на което пише, че екопътеката еди коя си е правена по програма на Европейския съюз еди коя си, и т.н. Почистени, обозначени, с кошчета за боклук, минават над планински потоци през мостчета с перила да се държат за тях гражданята. Па стълбички, па пейчици. Хубаво. Културно. Е, таблата някакси като лишеи са плъзнали по красотите на природата, ама нейсе.

Пътека скромна, всекидневна, но потребна. По една такава пътека пред очите ми иззад ракитата изникна бабка с чувалче на рамо. Смалила се стара женица, с весела забрадка на трендафили, с ръце прилични на измито от пороище коренищенце. Не коренище, а коренищенце, защото и ръцете й, и те дребни. Като от книжка с български народни приказки, рисувана от Никола Мирчев. А това си беше истинска жива баба. Баба Злата от Гайтаниново. Ходила да събира съчки за зимата. Зиян да не стават, рече.

Това „зиян да не става“ си е едно правило, един двигателен мах, който движи такива същества. Мотивира ги демек.

Пък и да си сваря чорбица, добави старата жена. Спря се да си почине. Приседна на странището с обгоряла августовска трева, подпря чувалчето на камъка. Да сме се запознаели. Добре, да се запознаем, рекох. Докато да си кажа името, тя взе, че ми запя песен за Дядо Атанас Тешовалията.

– Ам ти не знаеш ли кой е? – веднага ме заподозря бабката в неосведоменост. – Ам той с Гоце е бил дружина и по тях наште села съ й крил. Стара съм веке. А кък беше хубаво кат ходехме с читалището на „Пирин пее“.

Сетне щях да прочета в една книга: „Всякога, когато седаше да се храни, преди да разреже хлеба, с едно бързо движение той правеше върху него с ножа си кръст. Колкото и да беше гладен, Тешовалията не хапваше хлеб, преди да го е „прекръстил“.

Та този Атанас Тешовалията, това пиле перинско, е имал вървища по планината. Със сигурност негови си.

В бабината-Златина пътека имаше нещо топло, добро, истинско. Минаваше край нивичките на пиринското село, прилични на разхвърляни престилки и с големина горе-долу такава, с натъркаляни тикви по тях и с готов за бране боб. На места вървеше досами вадата, отдалечаваше се, сетне внезапно завиваше и се връщаше отново, за да се мушне под водата.

Как ли баба Злата е прескочила вадата с късичките си нозе? Дали пък не е литнала над потока? Обърнах се – нямаше я.