Софийски международен панаир на книгата

Ваш ли е петелът? Не. Това е бог

Истории от пътешествията по света на Петя Кокудева, събрани в книгата „Поздрави от синята палатка“

Сред обитателите на японския остров Окинава около 400 души на над 100 години. Снимка: Георги Янев  - Ваш ли е петелът? Не. Това е бог

Сред обитателите на японския остров Окинава около 400 души на над 100 години. Снимка: Георги Янев

Съжалението на Петя Кокудева, че до неотдавна не е записвала преживяванията си, пътувайки по света, вероятно ще споделят мнозина, които прочетат нейните истории в книгата „Поздрави от синята палатка“ (изд. „Жанет 45“). Тя започва да го прави през лятото на 2016-а, когато заедно с приятеля си тръгват на пътешествие, продължило 9 месеца. През 2017-а двамата отново тръгват на път – не за да го покоряват, а заради личните срещи със света, с необикновени хора и богове с плетени шапки, с пустинни дяволи и свободни слонове, заради впечатленията от разнолики места и култури.

„Историите в тази книга са писани на малък таблет, с лека прикачена клавиатура – споделя Петя. – Повечето от тях записвах в палатката вечер – с челник на глава и таблет, подпрян върху кутията на газовото котлонче. Други се появиха между завоите и подрусванията по пътя – в коли под наем. Трети съм щрихирала в нощни автобуси, влакове, фериботи и самолети.“

Пътуват през Скандинавия, Прибалтика и Русия, през Азия и Нова Зеландия до Африка и САЩ. Първоначално тръгват с 10-годишния си автомобил, преди да влязат в Русия го продават, след това пътуват всякак. Във Виетнам остават два месеца.

„После няколко месеца из Камбоджа, Тайланд, Сингапур, Индонезия (която ненадейно се превърна в моя любов) – разказва авторката. – Накрая за месец и половина заживяхме отново на палатка в Нова Зеландия (този път палатката бе зелена, купена на старо). На пръсти се броят нощите през това пътуване, когато сме спали на хотел. Винаги сме отсядали на квартира при местните, в къмпинги или горски хижи. Това е нашият начин да бъдем близо до хората, да можем да поговорим с тях, да хапнем каквото те ядат, да усетим как те самите живеят.“

Петя Кокудева се надява да вдъхне кураж на читателите си ако не да тръгнат по нейния път, поне „да разрошат главата ви, както направиха с мен“ и им пожелава „на добър път“ с „Поздрави от синята палатка“.

Избрахме няколко истории от книгата, всяка от които със съответната илюстрация.

Господин Казу, петелът и времето
Нагоя, Япония

КАМЕРЕН ОРКЕСТЪР НА ТЕАТЪР ЛА СКАЛА – МИЛАНО (CAMERISTI DELLA SCALA)

Вие от къде сте? – с удивление чувам да ме пита някой в парка пред храм в Нагоя.

– От България – казвам и чак сега фокусирам човека – нисичък, възрастен японец, който държи няколко кесийки, а до него в храсталака – едър петел.

– О! О! – провиква се той и добавя грейнал: – Аз съм Казу.

– Ваш ли е петелът? – питам го.

– Мой?! Не! Това е бог – отвръща категорично човекът и се приближава. – Петелът е много важен за нас, японците. Той ни подсказва кога идва тайфун или земетресение. С него сме установили отношения на взаимно доверие. Аз го храня (чупи му ядки с крак и му ги бели, после петелът ги изкълвава направо от ръката му), пък той ме ориентира за времето и опасностите.

– А това голямо дърво? Защо онзи човек го е прегърнал така? – продължавам да любопитствам, наблюдавайки мъж в изискан костюм, който стои наблизо, кротко прегърнал ствола на голямо дърво.

– Това дърво е бог! И това там – също е бог! – японецът посочва дърво след дърво и, незабележимо дори за самия себе си, се покланя на дърветата. – Тук, в нашия район, вярваме в бога на дърветата, бога на ориза и бога на водата. Всяко дърво е бог и хората се прекланят пред него.

Ведрият Казу се оказва на 70. Пенсиониран професор по инженерни науки, пътувал къде ли не по света. Всеки предиобед той идва да нахрани своя приятел – свободния петел-бог, който му подсказва завоите на времето.

„Паркът, в който срещнахме Казу. В Нагоя много хора възприемат дърветата за богове, а да видиш костюмиран бизнесмен, прегърнал дърво в парка, е обичайна гледка за Япония.“ Снимка: Георги Янев

***

Бамбукови уроци
Киото, Япония

Следвай вятъра, остани при корена
Бамбукът е много високо дърво, което е стабилно вкоренено, но се полюшва и от най-слабия бриз. В бамбукова гора непрестанно се чува мелодичният звук от почукването на тези кухи дървета едно о друго. Бамбуците следват вятъра и не се съпротивляват на движението, но едновременно с това са трудно изкореними и стабилно заземени.

В крехкостта е силата
Изненадващо е да видиш колко тънък, гладък и деликатен е бамбукът. На всичкото отгоре е и кух. Обаче е сред много малкото дървета, които оцеляват и в летните свръх горещини, и в лютите зими. И най-вече – при тайфун.

Готов за действие
За разлика от повечето дървета, бамбукът не изисква много обработване, нито пък полиране, за да се използва. Той просто е готов. Както казват японците: „Бъди като бамбука – винаги готов да последваш промяната“.

Мъдростта на празнотата
Кухата сърцевина на бамбука напомня на японците, че често сме твърде изпълнени със себе си и собствените си представи за нещата – и така нямаме място да поемем новото.

Ритъмът на развитие
Бамбукът е сред най-бързо растящите дървета. Той е своеобразен пример за японците да бъдат отдадени на личното си израстване, но да не прибързват. Така както за бамбука дъждовният сезон значи по-бърз растеж, и за човека има периоди на по-скоростен и на по-бавен растеж.

„На влизане в бамбуковата гора край Киото поспирам с колелото, за да получа малка книжка. От нея научавам, че за японците бамбуковото дърво е учител – извор на практически познания и на житейска мъдрост.“ Снимка: Георги Янев

***

Столетниците от Окинава
Кумамото, Япония

Последен ден след месец живот в Япония. От град Кумамото утре ще отлетим за Хонг Конг. В книга, случайно намерена в дома на нашия домакин Жин, научавам странна японска дума – икигай. Не съм я чувала досега.

На 105 години госпожа Наби Кинджо успяла да убие отровна змия с мухобойка. На 96 господин Секичи Уехара победил 30-годишен бивш боксов шампион. Сред обитателите на японския остров Окинава около 400 души са на над сто години. Всъщност според изследователите това е мястото с най-много на брой дълголетници в цял свят (то е част от т.нар. Сини зони, сред които са още гръцкият остров Икария и средиземноморска Сардиния). Окинавци най обичат да хапват тофу, сладки картофи и свински уши – защото са богати на калций и бедни на мазнини. Но все пак тайната на дълголетието им не е толкова храната, колкото… икигай. Това е житейската философия на Окинава и буквално означава „причината да се събуждам сутрин“. Според хората тук всеки има своя икигай – занимание, в което е добър и което осмисля дните му. То е пресечната точка между това, което обичаш да правиш, онова, което е полезно за общността, и нещото, в което те бива. Немислимо е за окинавци да мързелуват – всеки си има градинка, често помага на съседите, събират се в дискусионни клубове, тренират карате (Окинава е родното място на каратето). Икигай не е нещо невидимо, което съществува само в мислите ти – то е реални действия, правене на нещо, което те изпълва с удовлетворение и смисъл. Същевременно то често е нещо земно и простичко като например: „Обичам да готвя вкусно“ или „Градинарството ми е страст, хоби и професия“.

Една от поговорките тук гласи:

„На 70 си още дете. На 80 си млад мъж или жена. На 90, ако някой от Там Горе те покани да се качваш, просто трябва да му кажеш: Махай се и ела пак, като стана на 100!“.

„Възрастните хора, които видях из цяла Япония, са удивително енергични и работоспособни.“ Снимка: Георги Янев

***

Шофьор на име Кинг Конг
Остров Ко Яо Ной, Тайланд

На тайландския остров Ко Яо Ной е кротък следобед. Тук нищо не се случва, освен ако човек не мине край някоя от обичайните табели с предупреждение за цунами. Тогава въображението се развихря.

Чао, съдържателят на бунгалата, в които сме отседнали, поправя нещо по лодката си на брега. Заговаряме се и му разправям леко сърдито, че шофьорът на малкото островно автобусче ни метна с парите на пристигане.

„О! Кинг Конг ли? Той е луда глава.“

Прихвам и моментално забравям яда. Че как този тъничък тайландец ще се казва Кинг Конг?! Оказва се, че не знам нищо за древната традиция на прякорите (chue len, буквално думите значат „име“ и „игра“) в това кралство. Чао например познава зарзаватчийка, която се казва Мяу, и има леля на име Сладолед. Освен това един от приятелите му е с прякор Пинг Понг.

В стари времена тайландците кръщавали новородените за по-лесно с номера – първороден, второроден и пр. (Впрочем, това ми напомня, че и в Индонезия е така.) По-късно прякорите започнали да се разнообразяват с думи, освен числа. Нали са доста суеверни (като повечето бедни азиатски народи), тайландците вярвали, че давайки прякор освен официално име на бебето, ще заблудят злите духове и ще ги отклонят. Усмихвам се, защото си представям зъл дух, който рови из архивите с регистрирани имена.

Чао казва, че тук дори е обичайно да знаеш прякора на някой познат, но не и официалното му име. Псевдонимите варират от имена на храни и напитки през звуци, издавани от животни, до екзотични за тайландците англоезични думи и абревиатури като НАСА, Вегас и Шоколад. Докато Чао разказва, се замислям, че всъщност всичко това не е никак учудващо. Все пак сме в страната на санук – прословутата тай концепция за живота като игра и забавление.

„Един от съвсем малките и напълно пусти островчета край Ко Яо Ной.“ Снимка: Георги Янев