Васил Балев: Мнозина интелектуалци не будят друго, освен внимание към себе си

Държавата се „грижи“ за мъртвите класици, като понякога им вдига паметници и се държи така, сякаш никога не ги е чела (както е всъщност), казва Васил Балев пред „Въпросите на Площада“. Повод за поканата към него е новата му стихосбирка, наречена „Тежест“.

Васил Балев е автор на стихосбирките „Злак“, спечелила наградата „Иван Николов“ за млад автор през 2011-а, както и „Стихотворения“ (изд. „Факел експрес“), която също бе удостоена със статуетка „Иван Николов“ през 2014-а. Тази година в Театрална работилница „Сфумато“ предстои да бъде поставена пиесата му „Свлачище“. Камерният текст бе сред шестте номинирани на националния конкурс за драматургия на Нов български университет.

„Тежест“ (изд. „Жанет 45“) ще бъде представена на 23 април в Младежкия театър от 18,30 ч.

– В крак ли е с времето българското изкуство?

– Има чудесни български артисти, които ми носят силно чувство за съвременност. Въпреки това огромните купчини от непреработено минало не спират да ме потискат.

– Има ли родни произведения, които поставяте на световно ниво?

– Има. Главно в поезията.

– Кои според Вас са тримата най-влиятелни български творци?

– Влиятелни, но за кого? Лично за себе си мога да изброя доста имена, от чиито текстове, картини, скулптури, композиции… ще завися по някакъв начин до края на живота си. А има съвременни български творци, както се изразявате Вие, които са безинтересни за мен. Понякога точно такива артисти повличат тълпи в своето безличие, защото успяват да създадат около нещата си подходящата културологична рамка, например. Тогава се получават парадокси: очевидната баналност се възприема като смела проява на честност; клишето започва да звучи естетически напредничаво.

– А кои са недооценените?

– Вероятно питате за „масово недооценените“. А това изобщо не би трябвало да притеснява един сериозен артист. Кой обаче може да се нарече „оценен“ в тази повсеместна разпокъсаност.

– Необходимо ли е да сте част от нечие лоби, за да имате успех?

– Имам твърде смътно разбиране за успеха. Не знам какво точно означава. Обикновено го разпознаваме по едни характерни външни белези, но това ми изглежда лекомислено. Артистът е подозрителен, има свойството да се гнуси – тоест: да ревнува отсъстващата (си) чистота. Той би трябвало да различава видовете признание. Успехът лесно би могъл да се превърне в онова добре познато обществено плакнене.

– Посочете три културни събития, които очаквате с нетърпение.

– Търпелив съм дори за културните събития, които очаквам.

– Кое за Вас е най-значимото културно събитие в последно време?

– Във въпроса сякаш има патетика. Това не ми допада. Колкото и претенциозно да звучи, случва се така, че едно потръпване на ежедневната материя край нас може да се превърне в значимо културно събитие. Друг път и премазан язовец не може да ни трогне. Дори да е изложен в галерия за съвременно изкуство.

– Кои три български издателства публикуват най-стойностните книги?

– „Факел експрес“, „Жанет 45“, Фондация „Комунитас“. И още няколко.

– Будител ли е днешният интелектуалец?

– Твърде много държи да бъде харесван. Много интелектуалци не будят друго, освен внимание към себе си. Най-противно е, когато го правят изтънчено. Когато превръщат усвоената култура в кариера.

– Кои са класиците в съвременното българско изкуство?

– Лично аз не знам кой би могъл да отговори на този въпрос. А и не е задължително едно съвременно изкуство да има класици – дори бъдещи.

– Трябва ли да има специална държавна политика по отношение на живите класици?

– Това се приближава до предишния въпрос. А според Вас достатъчно ли се грижи „държавата“ за мъртвите класици, като понякога им вдига паметници и се държи така, сякаш никога не ги е чела (както е всъщност).

– Какви са критериите, по които да бъде определяно кои са класици?

– Предимно темпорални.

– Има ли битка между млади и стари в родното изкуство?

– По-скоро не. Онези поколенчески опозиции, които често създават качество, са сякаш притихнали. Случва се нещо далеч по-лошо: наследяват се предубеждения. И то от стари битки.

– Страдат ли от предразсъдъци хората на съвременното изкуство у нас?

– Не знам дали страдат, но някои от тях със сигурност използват своите предразсъдъци като средство за борба с безпокойствата си. А и какво изобщо означава предразсъдък? В известен смисъл дори жанрът може да се разгледа като такъв. Всички имаме предразсъдъци.

– Коя тема е пренебрегвана от съвременните български творци?

– Трябва да помисля, за да отговоря на този въпрос.

– Избягват ли да коментират явления и пороци в политиката?

– Не. Но много от тях го правят само за да потърсят компенсация за личната си неудовлетвореност. Протестират не „в името на“, а просто от свое име. Това почти винаги си личи.

– Съществува ли травма в българската култура?

– Не разбирам въпроса. Но той предизвиква неприятно парене в стомаха ми.

– Защо културата е последна грижа на държавата?

– Киснат в дебело невежество (по Захарий Стоянов), това са голяма част от нашите държавници. Йосиф Бродски се е изказал брилянтно по проблема, почти всички го цитират. Но и това не е достатъчно.

– Довършете стиха на Петко Славейков: „Не сме народ…“.

– Стихът е завършен от автора си. Но чувството за разлагаща се, органична материя няма изчерпи темата за нашата меланхолия, срама от съседа, нито пък за геномно заложеното ни черногледство.

Всичко дотук във „Въпросите на Площада“