Васил Михайлов и утопията, към която върви

Големият актьор на 80: за най-младите чичкото от рекламата, за всички останали - вселена на сцената и екрана

„Неотдавна ми зададоха въпроса: „Какво от живота си искаш да се повтори?“. Отговарям: „Животът!“. Много бързо отмина и не стига ти да станеш човек и децата си да възпиташ да станат човеци“, казва Васил Михайлов. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Васил Михайлов и утопията, към която върви

„Неотдавна ми зададоха въпроса: „Какво от живота си искаш да се повтори?“. Отговарям: „Животът!“. Много бързо отмина и не стига ти да станеш човек и децата си да възпиташ да станат човеци“, казва Васил Михайлов. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Васил Михайлов отговаря на въпроса ми за своята популярност. Понеже очите му са повредени от сценичните прожектори, той е оставил шофирането и пътува от дома си до театъра с автобус. Веднъж забелязва, че го гледат няколко момичета на 14-15, бутат се с лакти и се смеят. Накрая едното се престрашава, идва при него и учтиво го пита: „Извинете, господине, нали вие сте чичкото от рекламата за киселото мляко?“. Васо отговаря: „Да, моето момиче, и в още 100 реклами съм участвал“. И на свой ред пита: „Вие гледали ли сте филма за Хан Аспарух?“. Тийнейджърката отговаря утвърдително и актьорът пояснява, развеселен: „Е, аз играх баща му, Хан Кубрат“. Момичето извиква инатливо: „Аз им казвах, че вие сте чичкото с киселото мляко!“.

Какъв ти Петко Войвода, каква ти звезда от Театъра на армията! Младите явно не го познават. Пък и не ходят на театър. Диалозите в чата заместват демодираните – според тях – сюжети на българските сцени. Четат феминистични и магьоснически романи и много си падат по техните екранизации. Зависими са от Спотифай и Радио City. Но Васо Михайлов не може да изтрие онези 750 срещи със зрители след излъчването на сериите на „Капитан Петко Войвода“. По някое време вече знаел предварително какво ще го питат. Като отиде в нов град, достатъчно било да влезе в ресторант или да се завърти на гарата, и може да разкаже всичко за този град. Но винаги най-обича да влиза в Театъра на армията, където от 50 години познава всяко кьоше, докато се изкачва по вътрешното, актьорското стълбище, от гримьорната към кафенето за актьори.

Бих казал, че е забележителност на този театър и не виждам сходни примери в другите столични трупи. В Народния това поколение беше пенсионирано; не се сещам дали разпределят Досьо Досев в Театър „София“, но чувам, че е при рибарите в Бургас и Созопол; Ицко Финци вече не играе в МГТ „Зад канала“, сензационно ангажиран в младото си семейство; почти всички класици на Сатирата се преселиха – както казва Мария Касимова, дъщеря на един от тях, Хиндо Касимов – в небесния театър. Васил Михайлов обаче, изтеглил се от дисциплинираното често разпределение „като млад“, сега излиза на сцената в няколко постановки на „Армията“. Ще ги изброя за онези, които търсят срещата с него. В характерната си аура на най-важния и тачения „жрец“ на сценичното общежитие играе в „Железният светилник“ по Талев в режисурата на Асен Шопов и в „Да разлаем кучетата“ от Емил Атанасов в режисурата на Иван Урумов. С любимата му нотка на ирония е в „Завещанието на целомъдрения женкар“, режисиран от приятеля му Ивайло Христов. Автор е известният украински писател Анатолий Крим, който се радва на добър прием по българските сцени. В Театър 199 Васо Михайлов участва в друг спектакъл по пиеса на Крим – „Брудершафт“, режисирана от неговия приятел и дългогодишен театрален съмишленик Асен Шопов. Партнира му Стефка Янорова в много добро представление с оригинален сценарий и изненадващи комични недоразумения. Подобен шанс на сценична среща между двамата в техния театър може да се предизвика единствено в малката зала „Миракъл“ в „Армията“, което води до проблеми на афиша и репетициите.

А какво стана с мечтата на Васил Михайлов да изиграе Зорба гърка от романа легенда на Казандзакис? Никога ли не се намери режисьор за тази вкусна идея?

Америка за България

„Бяхме започнали да репетираме в „Сълза и смях” с Кольо Петков. Но текстът беше по американски мюзикъл и когато дойдоха нотите, се оказа с много тежка музика и се отказахме. Цеца Манева също беше включена, в ролята на Буболина, а Йълдъз Ибрахимова беше в ролята на водещата.“

Искам да цитирам неговия разказ, когато ми обяснява защо не прави моноспектакли. Още повече, че в случката участва актрисата от „Армията“ и съпруга на Наум Шопов Невена Симеонова (починала през 2013 г.) и това напомняне за нея е с почит към няколкото десетлетия вярност на Военния театър.

„Не харесвам монолозите, не искам да ги казвам! Имаше един спектакъл в театъра – „А утрините тук са тихи“. Жената на Добри Джуров, която беше чудесна жена, поиска да изиграем финала на представлението в ЦДНА на някакво тържество. Казвам, че не може да стане. Хората не са минали през цялото представление и ще бъдат студени. На финала умира петото момиче, след като са умрели другите четири. На представлението на пресконференцията двама зрители старци припаднаха, изнесоха ги да ги свестяват. Пет деца умират! Невена Симеонова играеше последното момиче. По пиеса то е майка, раждало е съвсем наскоро. Невена ме чака на сцената цялата мокра „от дъжда“ и диша на пресекулки. Аз тичам към нея през залата, също мокър. Двамата се харесват и тя ме моли да ѝ простя, защото е била при детето. И умира в ръцете ми. Аз я вземам под мишниците и я влача да я пусна в „гроба“, който е оркестрината на залата. И имам монолог, в който се извинявам на момичетата, че ги погребваме така, без знак, но след войната ще вдигаме паметниците. И я пускам в гроба. Тя беше по риза и при рязкото движение гърдите ѝ изскочиха. Публиката ахна, но аз нищо не виждам, казвам си монолога. Вакуум! И това трябва да изиграем в залата на ЦДНА, както съм обещал. Ама там няма оркестрина и се уговорих с осветителите да загасят, като стигна до този момент. Решаваме да я нося на ръце, като в руски филм. Обаче не мога да я вдигна! Опитвам се пак, напрягам се, пак не мога. И също като Нораир Нурикян, който ревеше, когато поемаше и вдигаше щангата, аз се напрегнах с всички сили, изревах и вдигнах Невена. И говоря монолога. Обаче осветлението стои, не го гасят. Тогава изтичах зад сцената и се скрих. Невена ми вика: „Виж какво направи!“. Погледнах към сцената и виждам голям кичур коса. Невена за първи път си пуснала свободно косата, аз с големите си ботуши съм я настъпил, както се е разпиляла върху сцената, и затова не мога да я вдигна. Аз обаче не виждам нищо, целият съм в монолога. И се пукам от яд, че не се е получил онзи ефект, който е в театъра. Е, Невена стана и дойде зад сцената, нищо, че беше умряла. А на пресконференцията, когато на двамата старци им стана лошо, салонът се разшумя и Невена спря да умира, изправи се, отиде напред до зрителите и попита високо: „Какво става бе, какво става?“ Една жена от първия ред отговори: „Нищо, нищо, момиче, тук на двама старци им прилоша. Ама ти си играй, играй си!“. Невена се върна, легна и пак заумира с дишане на пресекулки.

Затова и не искам да играя в моноспектакли – целият съм вътре в монолога, нищо не чувам и не виждам извън него.“

Colibri april 2017

През годините няколко пъти Васо Михайлов ми се разсърдва и не иска да чуе за мен. Нито да прочете нещо от мен. Причината е банална – в някакъв разговор, станал толкова сладостен, че актьорът прекрачва границите между информацията за театралното всекидневие с интимното споделяне, определени от самия него, и казва нещо, което идва от сърцето му. Е как да не го напишеш! Не че търся сензацията, макар че всичко ново за грамадно актьорище като Васил Михайлов ще е добре дошло за очите на който и да е редактор и читател. Всичко, което допълва или разширява вселената на актьор от неговата висота, някак си действа за журналиста както дивеча за ловеца. Ставаш обсебен, зависим от него. Да, ама не! Трябвало е да имам автоцензура и да пресявам онова, което е сериозно зърно от жълтата плява. Впрочем този проблем е изниквал и след разговори с други актьори, особено актриси, които също тъй сладостно са се изтървавали за странни навици, за тайни гаджета и за несподеляни копнежи. Страхотно готини моменти, заради които си е струвал този разговор! В повечето такива случаи съм имал за еталон книгата на Антъни Гронович за живота на Грета Гарбо. Излезе в началото на 90-те години, след нея отпечатаха немалко биографии на прочути американски и френски актьори, но „Романът на един живот“ е прекрасен модел за ловуване за душата на световно призната актриса.

Обаче колкото по-бързо се отърсвах от този модел, толкова по-малко ядове ме чакаха. Както всичко от битието на театъра и киното у нас се разминава със ситуацита извън границите на България, така и мненията и разбиранията на нашите актьори не съвпадат с тези на колегите им отвъд. Ама никак. Макар че мерните единици са сходни – амбиция за изпъкване, страх от провал, чувство за уют и домашност в „своя“ театър, лесно влюбване в колега или колежка, страст, която – ако по различни причини продължи, стига до венчилото, което пък лесно се разпада около нова постановка или нов филм, ревност, завист, грижливо подхранвано его, деца, кото растат зад кулисите и прочие, и прочие.

Както и да е, Васо Михайлов забрави търканията ни точно, за да го видя неизказано щастлив след раждането на внучката си, дъщеря на малкия му син Асен. Беше зимата на 2015-а. Бързаше за вкъщи, защото детето бе оставено при баба си и дядо си. Както би казал той, успял да се докопа до него покрай родители и техните грижи. Интересно дали ще учи поотрасналото момиченце как да поддържа магията на цялото си същество в отношенията с момчетата, урок на целомъдрения женкар в спектакъла на Военния театър. За Васил няма тайни в психологията на човешките отношения, както няма тайни в превъплъщенията на актьора:

„Аз съм зодия Овен, не ми трябват празници. Овенът, колкото повече остарява, толкова повече се усамотява. Много срещи с хора имам, много познати, но малко приятели ми останаха. Някои не ме разбират, когато цялото си свободно време прекарвам с внуците си. По-рано беше малко, но сега е достатъчно.

Никой не може да ми даде това, което преживявам с децата. Наскоро запомних от едно телевизионно предаване: „Не възпитавайте децата си, възпитавайте себе си, децата приличат на вас“. Страхотно е и едновременно – страшно. Неотдавна ми зададоха въпроса: „Какво от живота си искаш да се повтори?“. Отговарям: „Животът!“. Много бързо отмина и не стига ти да станеш човек и децата си да възпиташ да станат човеци. Човек трябва да има път, по който да се изправи и да върви. Някаква утопия, някаква мечта!“.

***

Васил Михайлов завършва ВИТИЗ при проф. Желчо Мандаджиев (1964). Дебютира в театъра в Димитровград, после играе в Хасково, където става директор (1966 – 1967). От 1967-а до днес е в трупата на Театър „Българска армия“. Има необикновена популярност като тв- и киноактьор. Най-голяма известност му носи изпълнението на ролята на Петко войвода в телевизионния сериал „Капитан Петко войвода”. Получава награди за най-добра мъжка роля във филмите „Герловска история“, „Хан Аспарух“, „Събеседник по желание“, „Вълкадин говори с Бога“, „Капитан Петко войвода”. В момента играе на сцената на „Армията“ и в Театър 199.

Bookshop 728×90