Васил Петров: Протестираме от дивана, защото сме егоисти

Как звучи началото на 60-те години в Лас Вегас? Възможно ли е да се върнем назад във времето, когато шоубизнесът се ражда сред дъжд от пайети и пера? Съществуват ли все още певци с плътни гласове и елегантни смокинги, с дискретния блясък на копчета за ръкавели?

Васил Петров отговаря на всички тези въпроси със „Синатра: Вегас“ 2 – спектакълът му с авторски аранжименти на вечните хитове на Франк Синатра, който на 12 ноември от 20 часа ще превърне зала 1 на НДК в елитен джаз клуб. Очаква ни микс от суинг, джаз и боса нова, съпроводен със сценични ефекти и кабаре балет. Специални гости на шоуто ще бъдат американската звезда на блус и соул музиката Брус Джонсън, Орлин Павлов и Михаела Филева. Музиката ще е под съпровода на „All Stars Биг бенд“ с диригент Антони Дончев. Билетите са вече в продажба.

Дни преди шоуто в НДК си говорим с Васил Петров за влиянието на Синатра върху шоубизнеса, за нивото на българската публика, за културната политика и политическата култура.

– Франк Синатра има над 50-годишна кариера, десетки албуми, още повече хитове. Как решихте кои негови песни да влязат в „Синатра: Вегас“ 2?

– В „Синатра: Вегас“ 2 Франк Синатра не е буквално присъствие, а по-скоро препратка към 60-те години с техния характерен биг-бендов звук. В спектакъла съм включил евъргрийни, станали популярни в изпълнение на Синатра, зад които стоят най-добрите музикални аранжори на онези времена.

– Спектакълът е амбициозен – с Биг бенд, балерини, специални гости…

– Подготвил съм нещо средно между концерт, театър и кабаре. В сърцето на спектакъла е импровизацията. Със специалните ми гости Брус Джонсън и Орлин Павлов ще направим сет на джентълмените – нещо като малко съревнование между нас тримата. Ще влезем в различни роли, ще си разменим забавни реплики и всеки от нас ще направи своя интерпретация върху евъргрийн. Искаме да се забавляваме както по времето на The Rat Pack в Лас Вегас – публиката никога не е знаела какво ще ѝ предложи групата музиканти и актьори, оглавявана от Синатра, и всеки път я e очаквала с нетърпение.

„Когато обсъждахме костюмите за шоуто със стилистката Кремена Халваджиян, стигнахме до извода, че не искаме на сцената да има твърде много еротика“, казва Васил Петров. Снимка: Личен архив

– Освен Брус Джонсън и Орлин Павлов, на сцената ще има и дамско присъствие…

– Да, очарователната Михаела Филева. С нея ще направим дует на хита „Bang Bang! (You shot me down)“, изпълнен за първи път от Шер през 1966 година, а след това и от Нанси Синатра. Михаела ще направи и своя версия на много известна песен на Шърли Беси.

– Защо поканихте за участие гости Орлин и Михаела, те са поп-, а не джаз музиканти?

– Защото те, ако мога така да го кажа, са пеещи певци. Таланти, които спокойно могат да плуват и в по-дълбоки води.

– Спектаклите в Лас Вегас от 60-те години са бляскави, дори помпозни. Ще се придържате ли към тази стилистика и в „Синатра: Вегас“ 2?

– „Синатра: Вегас“ 2 ще пресъздаде духа на онези години до последния детайл. Консултирах се с българин, който от 20 години живее в САЩ, работи за „Sony music“ и познава стилистиката на тези спектакли. В тях има ясни правила: къде точно на сцената заставаш, какви движения правиш, кога излиза балетът, дори какъв цвят е брокатът върху обувките на балерините. Когато обсъждахме костюмите за шоуто със стилистката Кремена Халваджиян, стигнахме до извода, че не искаме на сцената да има твърде много еротика. Един кабаретен костюм може да бъде изключително красив и секси, без да е излишно разголен.

И музиката става твоя…

– Бих искала да отида подготвена на подобен спектакъл. Какво ще ми препоръчате да слушам, преди да тръгна към зала 1?

– Освен Синатра, бих Ви препоръчал Нат Кинг Кол, Нанси Уилсън, Глен Милър, Дюк Елингтън, Стен Кентън и Били Мей, оркестрите на Каунт Бейзи, биг-бендова музика.

Самият аз се запалих по джаза от плочите на приятеля на семейството ми Захари Петров, един от малкото хора в София, които навремето притежаваха огромна джазколекция. Почти всеки ден ходех у тях и слагах игличката върху винила. Първо започнах да слушам инструментален джаз, след това и вокален. Благодарение на хора като Людмил Георгиев – той беше истинска енциклопедия, научих много за джаза и за американската политика, за Синатра и отношенията му с клана Кенеди.

Васил Петров ще си партнира в „Синатра: Вегас“ 2 с американската звезда на блус и соул музиката Брус Джонсън. Снимка: Личен архив

– Според Вас възможно ли е да сте добър музикант, ако не познавате стиловете, ако не се интересувате от музикална история?

– Възможно е, разбира се. Талантът не зависи от образованието. Но колкото повече информация имаш, колкото повече музика „мине“ през теб, толкова повече се обогатяваш. Едновременно, колкото повече работиш, толкова по-голям е шансът да намериш или да изградиш своя характерна особеност.

– Когато пеете джаз, имате ли чувството, че се опитвате да присадите една малко непозната култура на българска почва? Колко хора смятате, че Ви разбират?

– Джазът е американска музика, но в момента, в който я запееш, става твоя. Категоричен съм, че аудиторията на джаза у нас и моята публика в частност, се увеличава. Хората вече са много по-образовани музикално, отколкото преди 20 години.

Голяма хапка

– Преди Франк Синатра Пол Анка изпълнява „My Way“, при това вдъхновено. Защо обаче свързваме песента със Синатра, защо му вярваме повече?

– Защото е по-артистичен, но и защото излъчването му и на певец, и на мъж, кореспондира с текста на тази песен за равносметката. Синатра се оглежда в „My Way“ и вижда живота си. Оригиналът е не особено популярният френски шансон „Comme d’habitude“. Добрият изпълнител обаче може точно това – да вземе една обикновена песен и да я превърнев симфония.

– В „My Way“ се пее „Отхапах повече, отколкото мога да сдъвча“ (I bit off more than I could chew). Голяма хапка ли е за Вас да пеете Синатра, да направите Ваша версия на „My Way“?

– Синатра заслужено е отхапал голяма хапка от шоубизнеса. Освен изключително талантлив, той е бил и много властен. Авторитетът му е приличал. Самият аз нямах чувството, че поемам свръхзадача с „My Way“. Исках да направя различна, съкровена версия на песента със спокойно встъпление на китара и щрайх без пиано, само с контрабас и барабани по повод десетата годишнина от смъртта на Синатра. Споделих идеята си с Ангел Заберски-младши, а той направи аранжимента.

– Когато изпълнявате тази песен, за какво си мислите? Добавяте ли нещо от себе си?

– Опитвам се да се превъплътя в текста, да се намеря в него, да го изиграя. Приемам изпълнението и на тази, и на всяка друга песен като актьорска задача. Джаз стандартите и евъргрийните са много благодатна почва за интерпретации, за настроения.

– Музикалните критици казват, че Синатра е имал рок енд рол присъствие много преди появата на рок енд рола. Съгласен ли сте?

– Синатра действително пръв обръща матрицата между бенда и певеца, извежда изпълнителя, който до този момент е в сянка, на преден план и подчинява публиката на харизмата си.От друга страна той не крие презрението си към рок енд рола, който се ражда като опростен вариант на суинга и започва да шества по световните сцени. Синатра нарича рока „най-грубата, грозна, безнадеждна и порочна форма на изразяване, която съм имал нещастието да чуя, музика, писана и изпълнявана от кретеноидни палячовци“.

– Но после…

– …сменя курса (смее се). Когато вижда как славата на Елвис главоломно нараства, Синатра решава да направят нещо заедно. През пролетта на 1960 година двамата си „разменят“ хитове – Франк изпълнява джазирана версия на „Love Me Tender“, а Елвис прави „Witchcraft“. Моментът е исторически. Синатра доказва, че има нюх за промяната, че знае как да бъде в крак с времето. Умение, което му помага да се задържи на върха почти 50 години, без да губи себе си и нивото си.

– Когато пътувате в Европа или САЩ, винаги посещавате местните джазклубове. Каква е сцената там? Как изглежда публиката?

– Мога да дам пример с „Ronnie Scott’s“ – легендарния лондонски джаз клуб, в който бяхме с Маргарита (мениджър на Васил и негова партньорка в живота – бел. ред.). Създаден е през 1959 година, намира се в Сохо, има страхотно лустро и е най-популярният в Европа. А една вечер там е разкошно, много интимно преживяване.

Влязохме точно в 18 часа, както пишеше на билетите ни. Попаднахме в амфитеатрална зала, в чието подножие е сцената. Вечерта започва с подгряваща група – джаз трио или квартет, а по време на изпълнението можеш да поръчаш вечеря. В 21 часа, когато трябва да си приключил с консумацията, излиза звездата. Оставаш само с музиката и с питието си.

– Помня, че след смъртта на Васил Пармаков Стоян Янкулов-Стунджи каза: „Неговото творчество трябваше да бъде слушано с респект и в тишина. Той не можеше да работи в заведение, където пред него хапват пържоли и подрънкват чаши и чинии“. Самият Вие как се чувствате, когато някой яде или пие, докато пеете?

– За съжаление не само у нас, навсякъде по света е така. В нюйоркския „Blue Note“ поръчките не спират, когато шоуто започне, защото джаз клубът не иска да губи пари. От персонала ти се усмихват: „Поръчвайте, но по-дискретно, моля!“. Лично на мен не ми прави неприятно впечатление, ако някой се разсейва, докато пея. Наясно съм, че много хора идват на концерт с огромен интерес, а други попадат случайно. За мен успехът е да прикова и тяхното внимание.

За протеста от дивана

– Как оценявате работата на „Музикаутор“ – организацията за управление на авторските права? Какво Ви дава тя, взима ли Ви нещо?

– Миналата година „Музикаутор“ ми изплатиха 260 лева за авторски права. Междувременно обаче моите продуценти плащат много повече на същата организация за праватата на музиката, която използвам на един мой концерт. „Музикаутор“ взима по 8,9 процента без ДДС от приходите от билетите за всеки концерт.

– Преди време оркестрите на БНР протестираха срещу минималното си заплащане. Премиерът Бойко Борисов тогава се изненада, че имало „цели четири“ състава в Радиото и им препоръча да правят концерти, за да се самоиздържат…

– Българските политици не разбират колко важно е да подкрепят културата, защото това е въпрос не само на интелигентност, но и на манталитет. Въобще не си дават сметка – и може би това е за добро, че музиката е най-въздействащото от всички изкуства и че е важна дори от пропагандна гледна точка.

Не съм съгласен, че в сферата на културата у нас не се действа на пазарен принцип. Напротив. Симфоничният оркестър на БНР, например, участва във филмови продукции, за което му се плаща. Биг бендът на Радиото също е наеман за концерти и спектакли, включително за „Синатра: Вегас“, и получава хонорар. Пазарът и потребността от подобна музика обаче са много малки. Затова във всяко едно зряло общество големите творци са подпомагани от държавата.

– Музикантите на БНР тогава изнесоха протестен концерт пред Министерския съвет. Защо обаче музикантската гилдия не ги подкрепи?

– Музикантската гилдия ги подкрепя, но не излиза да го покаже. Подкрепата вече е само в социалните мрежи. Това е проблемът.

– Според Вас какво ни пречи да станем от диваните си и да отидем на протест – не само в този случай, за да защитим онеправданите или по-слабите?

– Пречи ни егоизмът и елементарната липсата на солидарност, разбира се.