Васил Стефанов: Не аз свалих „Любовни булеварди“ на Стефан Цанев

Защо наричат „цензор“ проф. Васил Стефанов, отговор дава самият той в сериала „Театрален роман“. Най-дълго управлявалият директор на Народния театър предостави личния си дневник на „Площад Славейков“, където публикуваме на части. Дневникът му бе отпечатан и като книга, озаглавена „Народният театър като съдба“.

В предстоящата серия Стефанов разказва за пиесата „Любовни булеварди“ на Стефан Цанев и каква е ролята на професора свалянето на спектакъла. След забраната й Цанев е уволнен от Театър „София“ и получава забрана да работи в столицата. Изпратен е в Пловдив. В София се завръща след идването на промените.

Вижте Епизод № 7:

22 юни 1993, вторник

Едвин Сугарев гладува вече 16 дни, както пишат вестниците. В София всеки ден стават митинги и демонстрации в подкрепа на гладуващия и с искане на оставката на президента Желю Желев. Последната седмица е гореща лятна седмица и в тази жега повечето хора са апатични към крясъците на тълпата по улиците, но атмосферата в града е тягостна, напрегната, има много полиция, отново са опънали палатки някакви заселници на Града на истината. Хората очакваха промени, защото и управлението на СДС донесе доста разочарования, но промени всъщност няма.

Вече шести месец министър на културата е един анестезиолог, който е умен и образован човек, такова е впечатлението ми от него от няколкото разговора, които съм имал, но този умен и образован човек няма никаква представа за проблемите на културата и практически за половин година не направи нищо за добро или за лошо, това е просто изгубено време в една кризисна и все по-утежняваща се ситуация за културата. Утре този министър ще бъде сменен, след 6-месечно бездействие, от друг министър. Той може да бъде композитор, както става най-често, вече човек на културата, но едва ли ще се задържи на поста повече от нови 6 месеца. Едно безсмислено и безполезно обикаляне в затворен кръг. И това се повтаря, ако не във всички, то поне в повечето области на живота ни. Оттам се трупа и недоволството.

Днес закачих на дъската цялата програма на театъра за следващия сезон – репертоар, разпределение на ролите във всички нови пиеси, афиш на представленията по месеци до края на юни 1994 г. Това никога не се е случвало в никой български театър досега. Струваше ми огромни усилия и вероятно ще ми струва още доста големи неприятности, защото десетина актриси и актьори остават без ангажимент и няма да сключат нов договор, т. е. ще излязат от състава. Очаквам да имам разговор с всеки от засегнатите и знам отсега, че разговорът няма да е никак приятен.

В разпределението на ролите в пиесите за следващия сезон има не едно и две места, които не ми дават покой, но това, което стана вчера привечер, в последните часове преди да сложим точката, ме безпокои най-много. Иван Добчев поиска да постави “Лес” на Островски. Вчера той изведнъж предложи на мястото на Ванча Дойчева, отдавна определена за ролята на Гурмижска, да влезе Маргарита Дупаринова. Смайването беше всеобщо, но той беше в добро настроение и ни изгледа победоносно, сякаш е направил епохално откритие. Опитах се да му възразя, че вече е късно за такава промяна. Той е упорит, когато вярва, че е попаднал на находка. В края на краищата, след продължителен разговор, успях да го склоня да остави на ролята и двете актриси. За Ванча това ще е неприятна изненада и не знам как ще реагира, когато научи. Но с желание да сваля неизвестността от импровизацията на Иван, тази сутрин потърсих Дупаринова по телефона. Тя дойде направо при мен, донесе ми три рози и в един 15-минутен разговор ме увери, че не само не се отказва от предложената роля, на което се надявах, когато изказвах загриженост за здравето й, но я приема с голямо удоволствие, тъй като е играла в същата комедия при идването си в театъра преди много години, но тогава ролята на младо момиче, и това я изпълва с приятни спомени. Каза ми също, че на 1 юли навършва 68 години и че се надява да бъде здрава до началото на сезона, когато трябва да започне да репетира Госпожа Пернел в “Тартюф”.

Две роли в един сезон! И то какви роли. Може би в най-доброто си време Дупаринова не е имала такъв шанс, но ето че сега, на стари години идва ред да си навакса. Мисля си, че дълго време, докато още беше в трупата на Народния театър, тя стоеше на заден план и всъщност изигра доста малко роли, защото в епохата на социалистическия реализъм нейното подчертано “театрално” присъствие на сцената никога не даде основание да бъде докрай причислена към истинските реалисти на Народния театър. Тя стоеше винаги малко “особено”, малко странно с извивките на гласа си, с някаква “маниерност” на изказа и на жеста, винаги се отделяше с яркостта си, понякога дори с фантасмагоричността си. Никой не смееше да оспорва големия й талант, защото беше ясно, че с всичките си “странности” тя завладява зрителите, но в никакъв случай не беше сочена за еталон за реализъм, освен може би като Юрталанката.

Днес времената се смениха, смени се и модата, вече никой не се изкушава от някогашния психологически реализъм, почти повсеместно се прави “театрален” театър и от тези, които могат, и от онези, които не могат. И Дупаринова тъкмо на стари години се оказва на мода със своята толкова оригинална индивидуалност, със своята самобитност.

Режисьорите сега лудеят по актьора-чешит, особняка, странния, неповторимия. Но и искрения в тази си странност, каквато е Дупаринова. Радвам се на това нейно второ изгряване, нека я види и младото поколение зрители, което почти не я познава. Но тази смяна в последния момент (проблем за мен е последният момент, а не самата смяна) създава деликатна, пък и главоболна изненада за Ванча.

Сега, когато тревогите и мъките около подготовката на репертоара вече свършиха, след като продължиха близо четири месеца, си давам сметка, че усилието ми да направя завой в посоката на репертоара успя. Разбира се, режисьорите си взеха своя реванш, като ме поставиха няколко пъти натясно, както вчера, с ултимативни искания или с решения, които не могат да се обсъждат и преразглеждат поради липса на време. Ако догодина ми се наложи отново да правя репертоар, трябва да помня това и да не позволявам да се повтори.

1 юли 1993, четвъртък

От вчера започнах да подписвам едногодишните договори с актьорите. Общо взето това върви гладко и без усложнения, известни затруднения имаше само около един-двама актьори, които са в предпенсионна възраст и са слабо заети в репертоара, трябваше да положа усилия да им бъдат дадени роли в новия репертоар. Вчера се появи за кратко Краси Спасов, казах му, че за направените “смели” разпределения от режисьорите сега аз трябва да се извинявам пред пострадалите. Той се усмихна и вдигна рамене: “Ами така е”, вика, като имаше очевидно предвид, че директорът е този, на когото в последна сметка се пада да сърба надробената от тях попара.

Убеден съм в едно: от трупата ще излязат наистина неизползваеми актьори, които и да останат още пет години, пак няма да станат по-използваеми. За разлика от някои режисьори, аз не мисля, че това са лоши актьори или че въобще не са актьори. За себе си приемам за безспорно, че те са ненужни на театъра в този момент. Всеки от тях в друг театър, особено в театър от втори ранг, би могъл дори да блести. В нашия състав обаче те нямат шанс да се вредят, главно поради прекомерната му големина. Напускащите са жени. За пръв път от много години насам трупата достига численост от 33 души, от които 20 мъже и 13 жени. Това е вече една почти нормална по численост и съотношение трупа.
Ако все пак имам някакви угризения, те са преди всичко по отношение на моята неуспяла съпротива срещу натиска на режисурата, която в повечето случаи ми налагаше освобождаването на един или друг актьор със самия факт, че му отказваше роля в новия репертоар. Вярно е, че в определени моменти моите енергични възражения даваха резултат. Но в края на краищата решенията бяха взети “по взаимно съгласие”.

Моето искрено желание е аз да съм този, който контролира селекцията на трупата не от излишно самочувствие, а защото считам, че тази трупа трябва да се формира по мярката на Народния театър, а не по мярката на този или онзи режисьор. Предишният Народен театър беше подбиран продължително време от режисьори, които предпочитаха “свои” актьори, някои от тях доста посредствени. Трупата беше пълна с такива. Аз искам трупата да е събрана от първокласни актьори с максимално широк диапазон на онова, което се нарича амплоа. Ако в тази трупа има 30 актьори, задължително е тя да бъде съставена на този принцип. Всеки от тези актьори трябва да е способен да играе много неща, не само комедии или исторически пиеси. Такава трупа ще бъде като инструмент, на който всеки добър режисьор би трябвало спокойно да свири. Така би могло да се постигне най-после необходимото равновесие между претенциите на режисьорите и актьорите за приоритет (кой е по-важен), претенции, които сега пораждат взаимната им омраза и вражда. Режисьорът няма защо да гради пиедестала на властта си върху “своите” актьори, които му стават послушни работници, предани на своя работодател и благодетел. Над тях трябва да стои директорът на театъра, за когото всички са “свои”, и който по силата на дадените му права е работодател на всички. Той трябва да ръководи и контролира. Не защото директорът е Васил Стефанов. А защото в театъра е нужно да има една воля. Много воли са вредни. Всички останали трябва просто да си гледат добре работата. Не става въпрос за диктатура, а за единоначалие. Важно е у хората да има доверие, че онзи, който ги ръководи, знае как да ги ръководи и знае накъде ги води. Стратегията на театъра е работа единствено на ръководителя. Не на режисьорите, още по-малко на актьорите. Аз никога няма да се правя на режисьор или на актьор. Те пък не бива да се правят на директори. Смисълът на моето ръководене е да създам условия за едните и за другите да реализират максимално себе си като творци. Аз работя за тях. Това е истинската работа на директора. Такова е поне моето разбиране. То не задължава никого, освен мен самия.

11 юли 1993, неделя

Втори ден не ми излиза от ума скандалът, който ми устройва Виолета Гиндева в “жълтите” вестници по повод освобождаването й от театъра. Интервютата, които даде в “Труд”, “24 часа”, “Континент”, “Новинар” ме карат да мисля за организирана партийна акция, на фона на която е учудващо, че точно органът на партията на Гиндева “Дума” пази мълчание. Изненадан съм все пак от грубия език и от лъжите, с които тя си служи. Вероятното оправдание е, че засегнатият не подбира средства за защитата си. Но това е правило на джунглата.

След превъзбудата от последните дни, когато трябваше с много усилия да привърша работата си преди да изляза в отпуск, сега нервите ми бавно се отпускат и мисълта ми става като че ли по-трезва, по-независима от емоциите. Започвам да проумявам, че най-добрата реакция в случая е безразличието, защото всяка друга реакция ще ме въвлече в разправия с оттенък на слугинска караница.

Разбира се, макар да не е тайна, че решенията за освобождаването на един или друг актьор се вземаха колективно, при доминиращото участие на режисьорите, на публично поругаване е подложен само директорът. Не знам колегите ми не изпитват ли някакво угризение, че само на моя гръб се трупа товарът, който уж заедно носим. Преди няколко дни имах едночасов разговор с Коста Илиев. Отправих му упрека, че и той, и Антоанета се държат като “свидетели на мача” между мен и режисьорите, че техният мълчалив неутралитет е неприемлив за мен, че аз имам нужда от позицията на литературното бюро, което е част от ръководството на театъра. Той беше принуден да признае справедливостта на упреците ми, като все пак повтори познатия защитен аргумент, че повечето нови заглавия в репертоара са предложени от тях, а не от режисьорите. Казах му, че в лицето на литературното бюро бих искал да виждам опора на своята политика, а не безлични, предпазващи се от ангажиране мълчаливци. Когато седна да разговарям с тях отделно, те са много агресивни, дори крайни в мненията си. Съберем ли се с режисьорите, изведнъж си глътват езиците или се показват по-скоро склонни да се съгласяват с тях. В края на малко острия ни разговор видях, че Сашо Морфов отново се е заинтересувал от “Котаракът с чизми”, която Коста му превежда от немски на прима виста.

Пръв в.”Демокрация” излезе с една къса бележка за уволненията в театъра. Ели Янкова, една за мен неясна с политическата си ориентация личност, ми се обади по телефона да ме пита какво става в Народния театър, истина ли е… Заявих й, че мога да й дам информация, но не по телефона, а ако дойде в кабинета ми. И тя дойде. Всъщност аз съчиних текста, който излезе на другия ден във вестника. Разделихме се с обещанието, че ако почувствам нужда от подкрепата на нейния вестник, тя ще направи интервю, в което да отговоря на нападките. Не знам обаче дали има смисъл от отговор от моя страна.

От вчера в мислите ми се върти идея за статия или нещо такова, в която да изложа гледището си за театъра, за сегашното му състояние и за предстоящото му развитие. Искам да заявя на всеослушание, че хората, на които беше поверен Народният театър в продължение на последните едно-две десетилетия, днес са длъжни да отстъпят място на други. На тях им беше дадена възможност да направят Народния театър такъв, какъвто те смятаха и можеха. Отделен въпрос е дали те наистина това са искали и можели. Важното е, че са се съгласили да правят театъра такъв, а не друг. Те се бяха съгласили да работят в един театър, който явно беше отделен от останалите театри, дори беше противопоставен на останалите със статута си на театър-модел, театър-пример. Народният театър трябваше да бъде пример за реализъм, няма значение дали социалистически или не, пример за онова изкуство, което властта ценеше най-високо и към което всички други трябваше да се стремят. Народният театър беше издигнат на недосегаема висота, достъпът до него не беше свободен, в него се влизаше по специален начин, с особени препоръки и разрешения, той беше “строго охраняема зона”, място, където се зачеваха и раждаха образците на “правилното” изкуство. Хората, които работеха в този театър, бяха облагодетелствани от положението си с дребни привилегии, но това е без значение, същественото е, че те бяха дошли в театъра доброволно и доброволно оставаха в него, без да си дават сметка, че се превръщат може би в негови заложници, в негови жертви.

В последните години от живота си Апостол Карамитев изпитваше някакво отвращение от този театър и мечтаеше да направи нов театър със свои студенти. Беше ми споделил, че се е сближил с Людмила Живкова и тя му давала надежди в този смисъл.

Както и да го гледаме, Народният театър имаше предназначението да произвежда само образци и сам като цяло да бъде театър-образец, театър-еталон. Е, добре, усилията за театър-еталон бяха на моменти несъстоятелни, смешни, после дори жалки. Между 1960 и 1970 г. най-интересните режисьори на България не бяха в Народния театър, а извън него, Народният театър само им се противопоставяше с реализма си. Методи Андонов беше голямата фигура през този период. Той не беше допуснат до крепостта на реализма. Истинският, живият театър се правеше всъщност на други сцени, но сцената на Народния театър беше винаги призната за сцена извън конкуренцията. Ако някой талантлив актьор или режисьор можеше да проникне вътре, той скоро биваше претопен в общата маса. Правеше се подбор от гледна точка на “правилния” реализъм, съмнителни реалисти, недоказани реалисти, да не говорим за “сноби” – не бяха допускани. Онези, които даваха пропуски за влизане в състава на театъра, проверяваха кандидатите така, че те да бъдат по техния ръст. Вярно е, имаше сполуки. Но те се брояха на пръсти. Асен Шопов, за когото сега толкова въздишат, не направи нито една наистина добра постановка за времето, през което работи в Народния театър. А беше добър режисьор.

Е, за да се промени посоката на театъра, трябва да се промени мисленето, а мисленето се носи от хората. Промяна не може да стане със същите хора. Не виждам защо трябва да звучи скандално законното искане на едни от най-добрите творци в съвременния ни театър да им се даде възможност те да преобразят Народния театър такъв, какъвто смятат и могат. Редно е онези, които преди опитаха късмета си, просто да отстъпят на други, сега е дошъл техният ред да опитат късмета си. Повечето актьори гледат на присъствието си в Народния театър като пожизнен ангажимент. Извинете, идва ново поколение. То има право да прави Народния театър по своите мерки и вкусове. Защо ще продължим да оставяме театъра във владение на онези, които показаха, че не могат да му дадат перспектива? “Вие имахте време да правите театъра, както искахте. Сега бъдете любезни да се отдръпнете, за да вземем да го правим, както искаме ние!” Такава е просто повелята. Не е нужно едните да са претърпели крах – въпреки че в нашия случай те са претърпели тъкмо крах, – за да се наложи да отстъпят място на другите. Това е преди всичко закон на развитието. Докога старият екипаж ще настоява да бъде запазен? Неговото време вече е изтекло. Който е останал, останал е, защото е бил необходим и се е приспособявал към промяната. Другите – да си отиват. И да си отиват прилично, без викове и вайкания. Ако наистина са актьори, нека опитат щастието си другаде. Иначе, докато те остават в Народния театър, техни колеги, които имат право също да стъпят на тази сцена, несправедливо ще остават вън.

Ако даден актьор остава без роли един, два сезона, ако стои неангажиран толкова дълго в общата работа, това значи, че той просто е престанал да бъде нужен на театъра. И какво трябва да се направи? Естествено е ненужният да напусне строя.

Нещо такова ми се ще да напиша, за да се види какво мисля за театъра. Искам да се знае, че си представям трупата като едно устойчиво ядро от около 25-30 души. И всички останали са гастрольори. Една силна режисьорска колегия. В нея трябва да влезе още един млад човек. Останалото е въпрос на време и наместване на пластовете в търсене на оптимален вариант на основния състав.

22 юли 1993, четвъртък

Вчера следобед ми се обадиха от редакцията на в.”Демокрация” да ме питат по телефона какво мисля за Николай Поляков, който бил освободен от заместник-министърския пост. Дадоха ми време да помисля. Новината ме разстрои. Какво означаваше това уволнение? Самият аз съм подложен на нападките, които Виолета Гиндева сипе из вестниците по мой адрес. В 17 часа имах уговорена среща в театъра, а в 18 часа Иван Гранитски ме беше поканил на премиерата на книга на Леон Даниел. Видя ми се нелепо, след като целият комунистически печат бълва срещу мен, аз да се появя на едно комунистическо събиране, каквото ще е тази премиера, за да давам обяснения.

Бях написал последното изречение, когато по телефона ме потърсиха от телевизията да ме канят утре вечер да участвам в “Отзвук” в разговор за положението на актьора. Щял да участва и министъра Ивайло Знеполски. Отговорих, че утре следобед трябва да замина, поради което се съмнявам, че ще мога да осигуря присъствието си. Появяването ми по телевизията ще бъде пълна глупост, мога само да бъда още веднъж публично оплют. Какъв е смисълът? Днес в “Демокрация” е публикувано интервю с Поляков, в което му задават въпроса дали той няма да стане директор на Народния театър. Говорело се, че аз ще бъда сменен. Ако телевизионното предаване има за цел да подготви освобождаването ми, няма защо да се улавям на въдицата.

Вчера вечерта казах по телефона на журналистката от “Демокрация” дословно следното: “Като зам.-министър Поляков се отнасяше с разбиране към проблемите на Народния театър. Съжалявам, че от екипа на Министерството излиза един квалифициран театрал. Желая му успешна работа като режисьор.”

От няколко дни правя усилия да възстановя прекъснатата от три години работа върху студията ми за театъра на Възраждането. Днес започнах да пиша. И тъкмо нещата потръгнаха, пак на главата ми се изсипаха тези глупави театрални кавги. Не ми остава друго, освен да чакам как ще се развият събитията. Не се страхувам от уволнение, важното е да ми го съобщят по-скоро, за да ми се отпуснат нервите.

7 август 1993, събота

В сряда следобед имах 10-25 минутна среща с Ивайло Знеполски, формален повод за срещата беше представянето на един документ за подпис. Министърът не ме посрещна особено радушно, но не беше и излишно официален, веднага подхвана темата за “скандала” в Народния театър и за миналото преди няколко дни телевизионно предаване “Отзвук”, в което Виолета Гиндева, Венелин Пехливанов, Асен Шопов и Здравко Митков се постараха в 30 минути да ме оплюят. Водещата Диляна Грозданова задаваше въпроси, които й бяха предварително написани (от кого?) и сама положи много грижи разговорът да не се отклони към по-общи въпроси, каквато склонност прояви Здравко Митков, а да се разбере защо директорът си позволява такъв произвол с цвета на българското актьорско съсловие. Тонът на разговора беше откровено наплювателски, толкова повече че липсваше всякакъв опонент. Грозданова смутолеви, че аз и министърът сме отклонили поканата за участие, което за мен не беше съвсем вярно, тъй като аз още преди седмица заявих, че в деня на предаването няма да бъда в София.

Ивайло ми каза, че е отказал да участва с аргумента, че това не е негова работа. Но ми съобщи, че в Народното събрание е постъпило питане към него относно положението в театъра. Той е подготвил отговора си в смисъл, че като министър вече не изпълнява ролята на “главен кадровик” и не може да се меси в решенията на автономни ръководства на културни институти. Съгласих се с тезата му и обещах да му дам някои сведения за развитието на трупата през последните години, от които да се види как се е очертавал въпросът със заетостта на актьорите. Лично аз останах доволен от срещата.

В сряда жена ми беше на процедура в онкологията, в четвъртък сутринта отново заминахме на вилата, където сме и сега. След химиотерапия тя има нужда да почива. Вчера шуреят ми донесе броя на “Отечествен вестник”, където е отпечатано “писмо” на Гиндева с въпроси към мен и отново с куп познати обвинения към “нечистото” ми минало на цензор. Намесва и името на Пантелей Пантелеев, което ме заболя, защото с Пантелей бяхме добри приятели. Надявах се, че шумотевицата най-сетне ще стихне, но, изглежда, Гиндева няма скоро да миряса, от тона й личи, че вече нервничи от моето нежелание да участвам в караницата.

Тези, които решиха да ме наричат “цензор”, просто търсят да ми лепнат някаква обидна, мръсна квалификация като отмъщение за нещо, което не могат да ми простят. Те всъщност нямат никаква представа за моята така наречена “цензорска” дейност. Или, обратно, много добре знаят каква беше тя (като Стефан Цанев), но сега използват случая да се изкарат герои. Странно е, че никой от участниците в някогашния Репертоарен съвет не се обажда, за да обясни какво са правили, вероятно от страх и той да не бъде обявен за “цензор”.

През 1979 г. бях назначен за председател на създадения тогава Репертоарен съвет, в който влизаха режисьори, актьори, драматурзи, критици, общо 22 или 23 души. Съветът се събираше веднъж или два пъти месечно и обсъждаше новите български пиеси, които театрите в страната предлагаха да поставят за пръв път. Обсъждането се правеше в присъствието на автора на пиесата и на режисьора, на когото е възложена постановката. То протичаше като отворен разговор, в началото на който се четяха две писани рецензии – една от член на съвета, втора от служител в репертоарния отдел на ДО “Театър и музика”. После ставаха разисквания, на които се водеше стенографски протокол. Не зная дали някъде се пазят протоколите. Би било добре някой да ги прочете, ако се пазят, за да се разбере най-после каква е била “цензурата”, която ми приписват. В продължение на три години съветът се произнесе отрицателно за една или за две пиеси с аргумент не за идейни, а за художествени слабости. Не винаги съм бил съгласен с вземаните решения – в положителен или в отрицателен смисъл, – но какво от това? В онова време имаше навсякъде – в издателства, в редакции на списания и вестници, в киното – многобройни редакционни съвети и всички те в определена степен упражняваха цензура. Въпросът е, че българските драматурзи не пишеха пиеси, които трябваше да бъдат цензурирани.

Признавам, че лично аз през 1979 г. спрях премиерата на една пиеса, която режисьорът Димитър Стоянов беше поставил в “Сълза и смях”. Пиесата, ако не се лъжа, се казваше “Земетръс” от старозагорския поет Андрей Михайлов. Спрях я заради една отвратителна сцена на “любене” в свинска кочина под оглушително свинско грухтене. Нямаше никакви политически съображения, моралът ми се съпротивляваше на това отблъскващо, противно зрелище, което уж целеше да заклейми цинизма на героите. Сцената беше антиестетична, гнусна, влизаща в разрез с критериите ми за публично допустим натурализъм. И днес продължавам да мисля, че с отвратителни средства не може да се изобличава отвратителното.

10 август 1993, вторник

Прекарваме сами, на спокойствие няколко чудесни дни на вилата. Сутрин, на събуждане, е доста студено, около обед и следобед става топло, дори горещо, но привечер отново захладнява и става много тихо. В свежия въздух се процежда дим от изгорели дърва, някой е запалил огнище. Чуват се далечни гласове. Наоколо е гора, през нея се вижда малко парче от небето с необичайно едри звезди. Ако нямахме тревогата от реакцията, която предизвикват периодичните процедури на химиотерапията, щяхме да бъдем истински доволни и щастливи. Сега и двамата мислим за едно и също, без да си го казваме. Аз продължавам с опитите да възстановя писането на студията за театъра на Възраждането.

Шоковите вълнения от последните дни, написаното срещу мен по вестниците ме карат да мисля, че съм длъжен – може би не сега, моментът не е най-подходящ – да опиша двата случая, които се представят от ругателите ми като най-осъдителни примери за моите грехове на “цензор”. В хронологичен ред това са случаите с “1000 метра над морското равнище” и “Любовни булеварди”.

Пиесата на Петър Маринков “1000 метра над морското равнище” стигна до мен малко преди Станчо Станчев да започне постановката й във Варна. Прочетох я за само сведение. Не бях очарован, беше без особени качества. Беше получила награда от жури на конкурс за нова българска пиеса, обявен от Варненския театър, така че не беше необходимо да бъде обсъждана, такъв беше регламентът. Месец или два след първата й премиера във Варна – посрещната много добре от публика и критика – пиесата се появи и в афиша на театър “Сълза и смях”, поставена пак от Станчо Станчев. И съвсем неочаквано, няколко дни след софийската премиера около спектакъла се изви малка буря. Аз бях гледал генералната репетиция, преди която се проведе пресконференция с режисьора. Бяха попитали Станчо Станчев дали има разлика между двете му постановки. Той призна, че е повторил почти без промени решението си от Варна, тъй като не е имал време да мисли за нещо различно.

Но макар да беше копие на варненския, спектакълът на “Сълза и смях” се оказа в нещо различен. И опасен.
Тук си казаха думата две непредвидими подробности. И в двата спектакъла в определен момент на сцената се появява един черен мерцедес, с който безцеремонно и безнаказано се разхождат “лошите момчета” от пиесата. Във Варна на мерцедеси по това време се возят главно моряците, които ги докарват от чужбина. Във варненската постановка мерцедесът е знак за съмнителната среда, от която произлизат “лошите момчета”. Само че в София в мерцедеси се возят друга категория хора, главно партийни и правителствени шефове. И знакът за средата, от която произлизат “лошите момчета”, неочаквано сменя смисъла си. Някои особено наблюдателни зрители видели в този дребен детайл сериозна политическа грешка.

Може би грешката нямаше да се раздуха, ако не се беше намесила друга непредвидима подробност. На премиерата на варненския спектакъл присъствал завеждащият отдел “Култура” на ЦК на БКП Любомир Павлов, който след края на представлението се срещнал с актьорите и похвалил сполуката им. Като всеки човек с неговия ранг, той си имал силни врагове. Някой от тях, след като гледал софийския спектакъл и забелязал недопустимия “антипартиен” знак с мерцедеса, се сетил, че Павлов, чиято работа е да следи да не се допускат идейни грешки, не само не забелязал във Варна нищо нередно, ами си позволил дори да раздава похвали. Подобно идейно късогледство точно на него не може да му бъде простено. В ЦК на БКП е изпратен сигнал. Провежда се разследване. То не довежда до свалянето на Павлов от поста му, но му създава доста главоболия. Срещу името му се появява черна точка. На него му се разминава, но не и на театъра. Софийският спектакъл тихомълком е спрян. Директорът на “Сълза и смях” Стойчо Мазгалов и главният драматург Ана Иванова са уволнени. Колкото и да е странно, самият автор на пиесата остава невредим. А спектакълът “1000 метра над морското равнище” се играе във Варна още дълго време. Там не го смятат за антипартиен. И той наистина не е.

Маринков всъщност става случайна жертва на боричкането между двама партийни началници. Нищо повече. Не знам защо се намесва и моето име в тази история, аз нямам нищо общо с нея.

Няколко месеца след този инцидент гръмна скандалът с “Любовни булеварди”. В него вече бях пряко замесен и си платих за това.

Откакто беше създаден Репертоарният съвет – вече няколко години – в сила беше правилото всяка нова българска пиеса да се обсъжда в съвета преди да се започне работа по нея.

Васил Попилиев, опитен дългогодишен директор, познаваше много добре този ред. Преди две години беше дошъл от Русе, за да стане директор на Младежкия театър, който тогава носеше името на Людмила Живкова. С Попилиев имахме добро старо познанство. Дали залагаше на него или искаше да покаже, че за театър с такъв патрон правилата не важат? Във всеки случай един ден той ми съобщи, че в Младежкия театър са започнали репетиции на нова пиеса на Стефан Цанев. Знаеше, че е нарушил реда, защото пиесата не беше обсъдена. Искаше по възможност по-бързо да се извърши процедурата. Не беше първият, който прави такова нарушение. Така, че се съгласих да “гасим пожара”, без да вдигаме излишен шум.

След инцидента с “1000 метра над морското равнище” съставът на Репертоарния съвет, който дотогава наброяваше 22-23 души и все по-трудно се събираше заради многобройни отсъствия, беше намален от министър Георги Йорданов наполовина с цел да се повиши неговата оперативност. За обсъждането на “Любовни булеварди”, както се наричаше пиесата на Стефан Цанев, се събра набързо съвсем камерен състав. Искахме да не се спъва работата на театъра. Обсъждането мина добронамерено. Мненията за пиесата не бяха възторжени. Тя не блестеше с особени качества, но не беше и за отхвърляне. В нея имаше нещо от вече позатихналата “рок-вълна”, едно младежко бунтарство, малко кресливо, малко наивно, вкарано в доста нестройна драматургична композиция. Самият автор призна, че е писал пиесата си преди 5-6 години, намерил я “забравена” в чекмеджето си. Никой не възрази работата по постановката да продължи, при което самият Цанев се ангажира да внесе веднага известни поправки в текста, определени в 5 или 6 точки. Пожелахме успех на театъра и се разделихме.

Ако не се лъжа, около средата на юни се разчу, че спектакълът е готов, но се пръсна също мълва, че в него има нещо, заради което ще бъде спрян. Мълвата беше пусната от самия театър. Някой беше решил, че така ще се гарантира успехът на спектакъла. В онова време нямаше по-добра реклама от такава мълва. Пък и името на Стефан Цанев, свързано с не един и два скандала от този род, правеше мълвата правдоподобна. Театърът обяви 10 предпремиерни “закрити” представления с публика. Любопитството на хората беше подразнено, те се втурнаха да гледат. И десетте представления се играха при препълнен салон. Рекламната стратегия на скандала даваше обилен плод.

В края на последното “закрито” представление се проведе обсъждането и приемането на спектакъла от художествения съвет на театъра (такъв беше редът), на което бяха поканени членовете на Репертоарния съвет и някои гости. Николай Поляков беше направил една от най-добрите свои постановки, които съм гледал в Младежкия театър. Беше вложил много въображение и вкус в разработката на общо взето лишената от действие пиеса, беше вкарал в композицията на спектакъла танцови ансамбли, които се изпълняваха със завидна точност. Актьорите играеха добре. Мнението на всички, които се изказаха за гледания спектакъл, беше изцяло положително. Аз се изказах последен. Не можех да не се присъединя към общото мнение. Но бях поставен на особено изпитание. Нито една от обещаните от Стефан Цанев поправки в текста не беше изпълнена. Нарочно ли беше? Или трябваше да мисля отново за случаен пропуск? В началото на репетициите Попилиев пак случайно беше забравил да спази правилата. Случайностите май ставаха много. Дали не се опитваха да проверят докъде бих си затварял очите? Или просто искаха да ме правят на глупак? Като в добавка бяха пуснали и мълвата за предстоящото спиране на спектакъла. Имаше ли във всичко това някакъв сценарий? Беше ми трудно да си отговоря. Сметнах, че достойното за мен поведение е да напомня за поетите обещания. В заключение на изказването си заявих, че не съм съгласен спектакълът да има официална премиера преди авторът да е внесъл в текста договорените поправки.

Ако някой наистина си беше наумил да използва скандал за реклама, скандалът беше налице. Но сезонът свършваше, нямаше много време да се шуми около случая. При това театърът и авторът не изглеждаха особено разтревожени. Те бяха постигнали своето. Исканите поправки бяха лесно изпълними, наесен щяха да ги направят, по-важно беше, че спектакълът вече си беше спечелил славата на нещо “забранено”, което на всяка цена трябва да се види.

В първите дни на септември ме потърсиха Николай Поляков и Васил Попилиев. И аз, и те бяхме още в отпуск. Дадоха ми “бързо” да прочета поправената редакция на текста. Ден след това се срещнахме, аз им заявих, че вече нямам възражения, могат да готвят премиерата. Те се извиниха за предизвикания инцидент. От тях тогава научих, че театърът се стяга да гостува в Москва с “Любовни булеварди”, затова бързаха да уредят проблема. Пожелах им успех.

След десетина дни (вече бях се върнал на работа) по телефона ми се обади Любомир Павлов, споменатия шеф на отдел в ЦК на БКП. Много рядко бях удостояван с такава висока чест и обикновено не беше за добро. Без предисловия той ме попита дали съм прочел поправения текст на Стефан Цанев и дали нямам повече претенции към него. Отговорих, че съм го прочел и че нямам повече претенции. Тогава той малко нервно започна да ми чете пасажи от текста и да ме пита и тях ли приемам. Казах, че ги приемам. “Добре. Нямам повече въпроси. Не сме на едно мнение.” И с това завърши разговорът.
По-късно се разбра какво продължение е получила историята с “Любовни булеварди”. Състоял се е разговор за спектакъла в ЦК на БКП. Намесил се лично Тодор Живков. Спектакълът не се върна повече на сцената. Васил Попилиев беше освободен от директорския пост. Само Стефан Цанев спечели още по-солидна репутация на скандален автор.

Целият случай може да се разглежда като класически пример за надценена полза от програмирания скандал.
Две общо взето посредствени пиеси днес претендират да са сред малкото драматургични произведения, пострадали от цензурата. Но те по-скоро карат хората да се чудят за какво са били спирани. За мен все пак е важно да се знае, че не съм аз този, който ги е спирал. Но точно мен ме обявиха за “цензор”. Всъщност след двата инцидента на дневен ред се постави и моето отстраняване.

В следващия Епизод № 8 очаквайте: актьорите в Народния театър посрещат Александър Морфов враждебно, техническият състав се оплаква на директора от него, но овациите на публиката превръщат режисьора в звезда още с първата му постановка – „Дон Кихот“.