Вътрешният социализъм

Прочетох „Време секънд хенд“ на Светлана Алексеевич. В оригинал. Защото една мила душа ми изпрати оригинала и в последните седмици кръстосвах Европа с него. А и защото съм от това поколение, което с досада учеше руски, спрягаше падежи и четеше под строй любовна поезия и милитаристични песни. Та сега благославям това щастливо стечение на геополитиката и училищния соц заради способността да чета и разбирам Виктор Суворов, Анатолий Рибаков. А сега и Алексеевич.

(В ранните си години съм чела „Войната не е с женско лице“ и помня, че ме порази с човешките си детайли: как момиче прави любов, навряно под танка, с войник. Защото хормоните, природата, желанието да си жив, работят и по време на поход през Европа.)

„Време секънд хенд“ е в уникалния жанр на Алексеевич – това са документални разкази от първо лице. Очевидно на реални хора от различни поколения, които говорят за своята Русия, история, ГУЛАГ, Сталин, Елцин, преврата в Москва, Горби, перестройката, войните в Абхазия, Чечня, новите руски, расизма в Москва…

Обаче това е хроника на живота на истинските хора, неофициалните пропаганди, които предъвквахме. И не версията на Кремъл, тогавашен или сегашен. Този много труден за преглъщане и мащабен текст дълбае в „нормалността“ на няколко епохи, в които нормите са ненормални. Разказва ни личните истории на „редови“ хора: прекалено много от тях са свързани със смърт (с която руснаците имат особено, прекалено близко отношение), таен ужас, публична гордост. Очевидно постоянно пита „съветските“ дали някога са научили и вкусили какво е това свобода.

Тази книга е записвана в кухните: в комуналките или в новите квартири в Москва, в подземните скривалища на нелегалните емигранти, в Сибир дори. Тя се е раждала край масата, на чай или водка, в предълги часове на разговор и сълзи. Там, където винаги е царяла най-голямата опозиционност в Русия, поне в смисъла й на търсенето на някакви отговори.

Кара те да мислиш, много да мислиш. Какво знаеш, какво не. Има ли нещо вярно във всичко, което знаеш за миналото въобще?

Това са историите на хора, минали ГУЛАГ. Или през войната. Или и през двете. Или неминали оттам, а просто през живота, изпълнен с много алкохолизъм, опашки, унижения, липси, домашно насилие, простички илюзии. Има много кръв, жестокост, безпросветност, романтична наивност. Книгата е за трагедиите и нечовешкото страдание, в които далдисва руснакът от която и да е епоха. Историите си ни разказват много самоубийци, някои – малко преди да сложат точката.

Тази книга е велика антиутопия.

Има хора, които искрено са си обичали Съюза и неговата сигурност (живота, оцеляването, малката заплата, гарантирана), а има хора, които са оживели върху руините му. Поразяващо е всичко, което е изтърпяла руската душа. Както и какви изводи си вади от това…

С тази книга Алексеевич е направила дисекция на вътрешния, душевен социализъм. И трябва да се прочете под строй. От старите – заради ужасяващите им илюзии. И от младите – заради тревожната им игнорантщина.

Кой как ще я разбере, е друг въпрос.

Виолета Симеонова Станичич е бивш български журналист, която промени напълно кариерата си преди около 5 години, а повече от година работи и живее в чужбина. Публикуваме коментарите и пътеписите й от Фейсбук с изричното уточнение, че те отразяват личните й позиции и вкусове за приятелски кръг със същата чувствителност и нямат никаква връзка с професията и институцията й.