Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Въздигане тираните на Шекспир

Чудовищни актьори изправят иконични образи на Барда. След спектакъла „Хамлет“ чакаме филма „Макбет“ и нов сезон на „Кухата корона: Войната на Розите“

„Макбет“ с Майкъл Фасбендер излиза на екран на 4 декември. - Въздигане тираните на Шекспир

„Макбет“ с Майкъл Фасбендер излиза на екран на 4 декември.

– Привет, Макбет! Привет, Гламиски тане!
– Привет, Макбет! Привет, Кодорски тане!
– Привет, Макбет, от който крал ще стане!

Майкъл Фасбендър и Марион Котийар се наемат да изпълнят ролите на амбициозния тиранин и демоничната му съпруга в новата екранизация на „Макбет“, Шотландската пиеса. Режисьорът Джъстин Кързъл има трудната задача да ни каже нещо ново за кървавия пурпур на властта и за безплодната, но яростна страст между Кодорския тан и жена му. След безмилостния филм на Рупърт Гулд със сър Патрик Стюарт в главната роля (2010) и след реторически съвършената постановка на Роб Ашфорд и Кенет Брана в „Лондън Тиътър“ (2013) начинанието изглежда рисковано. Но можем да се радваме, че и 2015-а е силна Шекспирова година: „Макбет“ излиза скоро след дългоочаквания „Хамлет“ с Къмбърбач и няколко месеца преди втория сезон на „Кухата корона: Войната на Розите“, включващ отново изпълнителя на датския принц, този път като чудовищния Ричард ІІІ. Така, един след друг тираните на Барда се изправят пред публиката. Кой от тях ще ни разтърси по-силно? И кой всъщност е Макбет?

Наследство по шекспировски

През 1603 г. Джеймс VІ, кралят на Шотландия, наследява английския трон и заминава за Лондон, за да свали короната с лилиите и кръстовете от студеното чело на братовчедка си Елизабет. Елизабет Тюдор, кралицата-девственица, убийца на собствената майка на Джеймс (злочестата Мери, последователно и неуспешно царувала над Франция и Шотландия, преминала през три брака и дълго пленничество, за да завърши живота си в английски затвор). В това наследяване има нещо едновременно иронично и мелодраматично, още повече, че суровият калвинист Джеймс Стюарт ще трябва неохотно да премине през разкошните, полукатолически ритуали на Англиканската църква, за да получи правото да царува над богатата и самоуверена Англия. Но Лондон си струва литургията. Един принц, дошъл от най-бедното и незначително кралство на Севера; принц, който тепърва ще трябва да потвърди правата си над щастливо спечеления трон на доскоро враждебна страна. Може би не е много изненадващо, че един от първите жестове на владетеля е да поръча пиеса във възхвала на собствения си род.

Пиесата

По това време Уилям Шекспир вече е изключително успешен драматург и поет, писал както за лондонските тълпи, така и за богати меценати – а и за самата Корона. Талантът и влиянието му са вън от съмнение, така че Джеймс има пълно основание да очаква и удоволствие, и практическа полза от стиховете на популярния автор. Поне от победата над испанската Армада през 1588-а нататък патриотично настроените лондончани изпитват огромно влечение към постановки, които величаят героичните дела и прадеди на кралете им, така че още една пиеса на Шекспир за подвизи на бойното поле, изпълнена с гръмка реторика, подобно на „Хенри V“, несъмнено ще се хареса. Шотландската трагедия успешно изпълнява непосредствената си цел, но и многократно я надминава. Вместо прост разказ за началото на една добродетелна династия, пред нас стои зловещ текст за отровите на властта, амбицията и предателството. Напрежението между Макбет и жена му е една от основните движещи сили в пиесата и за Шекспир и публиката му може би е имало известно удовлетворение в напомнянето, че много от нещастията на света произтичат от неудържимите страсти на жените. Бардът освен това умело вмъква няколко мрачни философски думи в устата на главния си герой при новината за смъртта на лейди Макбет (напомнящи за фаталистичното настроение на Просперо от финала на „Бурята“) и тревожно объркващия, но все пак комичен монолог на Вратаря в ужасяващия сюжет, иначе лишен от миг отпускане. В „Макбет“ Бардът е уморен, циничен и пълен с горчивина:

Туй наше вечно „утре“, „утре“, „утре“
пълзи от ден на ден с крачета ситни,
дорде изгризе сетната частица
на срока ни. А всички наши „вчера“
са светели по пътя на глупци
към мухъла на гроба. Фу, угасвай,
свещице кратка! Тоз живот е само
една нещастна движеща се сянка,
актьор бездарен, който се явява,
измъчва и изпъчва своя час
на сцената и след това изчезва.
История, разказана от луд,
със много шум и бяс, в която няма
ни капка смисъл…

(V действие, 5 сцена. Превод: Валери Петров)

„Макбет“ е най-кратката и може би най-бързата от пиесите му. Със сигурност е една от най-кървавите, заедно с „Тит Андроник“ и „Ричард ІІІ“. За източник служат „Хрониките“ на Холиншед, което може би означава, че „Макбет“ се родее донякъде с историческите драми на Барда. В дъното на измислицата има зрънце истина.

Макбетад мак Финла

В 1040 г. кралят на шотландската област Мори, Макбетад, син на Финла, убива в сражение Донкад или Дънкан, върховния крал на скотите. Дънкан съвсем не е доверчивият старец от пиесата на Шекспир, а млад владетел, царувал едва седем години, последната от които прекарва в постоянни битки. Отношенията му с неговите васали не са добри (както, между другото, споменава и Бардът, отбелязвайки гибелта на разбунтувалия се тан на Кодор в началото на трагедията), само че Макбетад не е драматичната фигура на спасител на престола, превърнал се на свой ред в изменник, а просто успешен военачалник. Синовете на убития Дънкан, бъдещите крале Малкълм ІІІ и Домнал (или Доналбейн) бягат от гнева на победителя, най-вероятно при Сюърд, владетеля на Нортъмбърленд, в Северна Англия.

Следващото десетилетие преминава спокойно за Макбетад и той дори отива на поклонение чак в Рим, където раздава щедра милостиня на бедните. Скандинавските пирати, управляващи островите около шотландските брегове, наричат Макбетад „роб, син на куче“, но не могат да му навредят по никакъв начин. Той приема в двора си нормандските изгнаници, прогонени от Англия, когато англосаксонските благородници се разбунтуват срещу чужденците, управляващи страната им. Възможно е приемането на нормандците да е поставило началото на края за старата келтска кланова система и истинското начало на феодалното земевладение в Шотландия – и в този смисъл Макбетад да е дори нещо като модернизатор в страната си.

Промените в Шотландия по време на царуванията на Дънкан и Макбет са бегло засегнати в Шекспировата пиеса и поставят много интересни въпроси за отношението на поета към детайлите и реалните събития. Шекспир се отнася свободно към историята, но понякога в отделни стихове запазва намеци за на пръв поглед дребни факти (например норвежките пиратски набези и появата на нови титли сред шотландските благородници в „Макбет“).

Накрая, разбира се, крал Макбетад е нападнат от Сюърд и Малкълм, които го надвиват във война, продължила цели три години. През 1057-а „тиранинът“ загива. Само че поне до ХІV в. нито един източник не го споменава като „тиранин“, а напротив – като справедлив владетел, царувал мъдро и умерено.

Шекспир е длъжен да представи своя Макбет като чудовище, най-вече защото крал Джеймс, за когото е писана пиесата, е потомък на противници на древния шотландски владетел. „Пророчеството“ за наследниците на Банко е добре замислено ласкателство на Барда към неговия монарх, защото Джеймс е обсебен от идеята за справедлива, но неограничена кралска власт и дори е автор на трактат, озаглавен „Дарът на кралете“, манифест на по това време модерния абсолютизъм.

Суеверията

Трите вещици, предсказващи бъдещо величие на Макбет и Банко, са изключително подходящи за сюжет, развиващ се в примитивна Шотландия с нейното келтско население. Шекспировите вещици са едновременно реверанс към страха от Дявола в разкъсваната от религиозни противоречия Европа от ХVІІ в., но и елегантно напомняне, че кралете на скотите в по-дълбокото минало и в Шотландия, и в Ирландия са се наследявали по женска линия, след гадания и пророчества.

Вещиците биха могли да бъдат както видения или образи на унищожителна жажда за власт, така и прояви на зла сила, но и „неутрални“, „естествени“ духове, сродни с гръцките мойри и скандинавските норни. Култът към пророкуващи тройки богини е бил познат сред ирландските и шотландските келти и чрез вещиците Шекспир може би си е позволил с известна ирония да демонстрира пред лондонската публика страшните суеверия на нецивилизованите шотландци.

По същия начин надигащият се Бърнамски лес при Дънсинейн е много повече от войска, прикрита с клони; самата земя застава срещу узурпатора Макбет в полза на законния крал Малкълм. Не само хората, а дърветата, езерата, животните и скалите отхвърлят незаконния властник. В келтския фолклор природата често изразява одобрението или отхвърлянето си за краля – една от регалиите на британската монархия в Шотландия и до днес е Камъкът на съдбата от Скоун, който според преданието може да изкрещи с човешки глас. Това е много древен мотив, чиито паралели също могат да се открият в класическата митология. Същото може да се каже и за неродения от жена отмъстител Макдъф.

Освен пиеса за властта, тиранията и невъзможността да се излезе от веднъж започнатата спирала на насилие, „Макбет“ е и разказ за пространство, населявано от призраци, осмисляно чрез поличби. Може би в най-голяма степен от всички Шекспирови герои Макбет стои между естествения и отвъдния свят. И възцаряването, и гибелта му се дължат на видения и пророчества. Днес те могат да бъдат представени по най-разнообразни начини, но в несигурния Лондон от началото на ХVІІ в. е било лесно човек да изтръпне при появата на окървавените призраци на Банко или на стария Хамлет на сцената. Може би не е случайно, че ролята на стария Хамлет е бил изпълнявана от самия Бард.

Макбет след „Макбет“

Също като трагедията на датския принц, Шотландската пиеса е преработвана и допълвана векове след Шекспир. Верди адаптира трагедията като романтична опера през ХІХ в. През 1957-а Куросава използва сюжета за своя смразяващ филм „Тронът в кръв“, където Тоширо Мифуне изиграва образа на узурпатора. Историята е пренесена във феодална Япония, което прави ролята на призраците и на съпругата на предателя още по-зловещи. През 2010-а драматургът Дейвид Грейг поставя пиесата си „Дънсинейн“ с Кралската Шекспирова трупа. Режисурата е на Роксана Силбърт, а премиерата е в Хемпстед. Това е съвременно продължение на трагедията, в което главната роля е на лейди Макбет, надживяла съпруга си и продължаваща неговата борба срещу нашествениците Малкълм и Сюърд. В пиесата има препратки към събития от днешен Афганистан и Ирак. През 2011 Шотландският национален театър прави голямо международно турне с постановка на „Дънсинейн“ в Азия, Европа и Америка.

А сега ни остава единствено да видим играта на Фасбендър и Котийар. Привет, Макбет!

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Още по темата

Хамлет преди Шекспир

Bookshop 728×90