Възелът между лъжата и кръвта в една война

С гибелта в името на нещо може да се примириш, но напразната гибел е непоносима

Инсталацията „Клането в Буча“ с кръстове за избитите цивилни в Буча. Снимка: ЕПА/БГНЕС - Възелът между лъжата и кръвта в една война

Инсталацията „Клането в Буча“ с кръстове за избитите цивилни в Буча. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Поетесата Татяна Волтска е един от най-забележителните творци на Санкт Петербург, интелектуалка с аристократично присъствие, свободомислещ и свободно говорещ човек. Заради непримиримите ѝ позиции, разминаващи се с „генералната линия“ на Москва, тя е обявена за „чуждестранен агент“ – независимо от постиженията ѝ в руската култура, независимо от наградите, стихосбирките, световното признание.

Като сътрудник на петербургския клон на „Радио Свобода“ – „Север реалии“, Татяна Волтска разсъждава върху когнитивния дисонанс, обхванал руското общество от началото на войната. Ето какво написа тя:

„Всички социални мрежи са народни, но „Вконтакте“ е по-народна от другите. И радостите в нея са народни, и тъгите. Неотдавна ми попадна любителско видео, заснето с телефон от някакво момче от Ленинградска област, участващо в „специалната военна операция“. Специално някакво видео  – момчето се мие, бръсне се, с удоволствие се оглежда – свеж такъв – в огледалото. След това оглежда пейзажа – ето тук е украинското село, ето я нашата техника, а ето тук вчера „долетя“: стои смазан танк с изкривено дуло, върху веригата му – изгорял човек, явно от същия този танк. „Ето – казва току-що измитият автор на видеото, хилейки се, – това е просто месо.“ И повтаря, сякаш усеща сладостта на думите: „Просто месо!“ Не мога да забравя това хилене, не мога да си представя, че е възможно за своя боен другар ей така…

Пълзиш по безкрайните нишки на мрежата, хващаш се за възелчета и все по-често те обгаря пламъкът на свещта в раковината на дланта: „Истински герой!“, „Толкова млад!“, „Можеше да си поживее!“. Това са публикации, посветени на загиналите – не някога, а днес, сега – в покрайнините на Херсон, край Донецк, в Луганщината.

„Молете се за убития воин Александър, Денис, Сергей, Михаил…“, „Покой да намерят със светците…“ – както изглежда, в хора на коментаторите водещи са професионалните оплаквачки, все едни и същи, от пост на пост, но между елейните им възклицания се чуват и трезви гласове: „Разбира се, герой е, но не разбирам как може такива момченца да бъдат изпращани на смърт…“; „Нима ние, възрастните, останахме без воини, та трябва да изпращаме сукалчета на първа линия?“; „Сила за близките да понесат тази скръб!“; „Сила за близките…“, „Сила за близките…“. Никой не се съмнява, че загиналият е герой. А ако се появи Тома Неверни, пришълец от другия лагер, с думите, че никой не е викал загиналия на чужда земя, се нахвърлят върху него като глутница и от чуждия летят само парцалчета по ъглите, така че общият тон на тържествено-траурното поклонение като цяло не се променя.

Но има нахлувания от друг вид. „Герой?! Защото хвърли бомба върху двете ми малки племеннички?“ – под публикацията се е появила украинка. Почти чувам как надвисва тягостна пауза – но за кратко. Две минути – и редиците се стягат: „Какви ги дрънкаш?“, „Наред ли си с главата?“, „Я си отивай вкъщи!“. „Нямам къде да отида, вече нямам дом – парира гостенката, – защото вашите герои го разрушиха“. Още няколко минути топката прехвърча натам и обратно и героичната компания започва да осъзнава, че зад думите за двете загинали момиченца стои някаква страшна реалност, от която трябва незабавно да се отърве, за да не се пръсне от осъзнаването. Защото главата, в която успее да се вмести истината за това, че нашите момчета там загиват като герои, и за това, че нашите момчета-герои са бомбардирали нечий дом и са убили нечии деца – такава глава неминуемо ще се пръсне.

И за да не се случи това, трябва да се крещи колкото може по-силно: „Какви сте вие, не разбирате ли, че бомби по жилищни домове могат да хвърлят само фашистите“ – „Точно така!“ – и спасителната фраза се подхваща с готовност и се подхваща на няколко гласа като в класическа партитура. Праведният хор укрепва, украинката получава още няколко енергични съвета да отиде някъде на майната си – ясно е, че тя говори глупости, защото само фашистите могат да бомбардират мирни домове и да убиват деца, а в нашата армия няма фашисти, има си хас…

Да отбележим – никой не одобрява разрушаването на мирни градове. И цялото разсъждение е построено по железните закони на логиката: да бомбардират мирни градове могат само фашистите, в руската армия фашисти няма, следователно – руската армия не бомбардира мирни градове. Разсъждение по своему безупречно – построено върху умозрителна основа, научена в училище, усвоена от баба и дядо, от татко и мама, закрепена чрез упражнения и практически занятия с паради, безсмъртни полкове, военни униформи за бебета и бравурни надписи на колите: „Можем да повторим!“ или „Към Берлин, за германки!“.

Разбира се, също толкова логично безупречно разсъждение може да се построи, опирайки се на друга аксиома. За това е нужно като цяло малко усилие – да се приемат за отправна точка не традиционните, вкоренени в културата представи, а фактите. И тогава ще се получи следното: да бомбардират мирни градове могат само фашистите, руската армия бомбардира мирни градове, следователно… Но това „следователно“ е невъзможно за произнасяне. Невъзможно е да се признае. С това е невъзможно да се живее.

Какво е единственото утешение на ето тази майка, загубила сина си, или на този нещастен баща, давещ се в ридания над ковчега, покрит с трицветното знаме, или на тази бабичка някъде в далечно село, отгледала с копеечната си пенсия внука си сираче и сега е лишена от единствената радост и опора? Че тяхното синче, тяхното внуче, светлината им, надеждата им, е герой, „защитаващ всички нас от фашистите“, а не убиец на жени и деца.

И затова ние, които се втурваме към тях презглава със страшната истина за така наречената „специална военна операция“, за изтритите от лицето на земята градове и за убитите деца, ние ще сме враговете им. А разните соловьов-симоняновци, които леят в ушите им сладката отрова за защита на украинците от митичните „бандеровци“ и за това, че ако не бяхме нападнали Украйна, утре Украйна щеше да нападне нас – те са техни приятели и утешители.

И със сигурност не всички войници, които бяха закарани до Белгород „на учения“, са мародери и насилници. Да, такива има много, само от прихванатите разговори, където „воините освободители“ се хвалят със заграбеното на майките и жените си, а те одобряват действията им, могат да ти се изправят косите. Но нека бъдем честни – всички не могат да са негодници, на първо място защото няма как да е така, а второ, защото много от тях просто не са успели да направят такива неща – били са убити доста преди да имат възможност да се изправят пред изпитанието по подлост.

Но че всички тези мозъци са били промити, е факт.

Неотдавна говорих с големия си син – точно когато по новините за пореден път говореха за загубите. Казвам му, представяш ли си, ако не растеше в нашия дом с ежедневното „Ехото на Москва“ в кухнята, не в Петербург, а някъде в Ленинградска област, в Псковска, някъде в селце до Велики Новгород или в Карелия. И твоите родители не вдигат глава от полето или от струга, и у дома „Первъй канал“ не се изключва. И родителите ти повтарят, че „мъжът трябва да стане войник“, и съседите ще ти го повтарят, а в армията ще ти обяснят простичко, че ето там, в Киев, са се заселили „бандеровци“ и ще те изпратят на „учения“, и ти дори няма да гъкнеш.

Да, кимаше синът ми, за това е страшно дори да се помисли, какви гадове са тези, които обработват така момчетата. Ако не си роден под щастлива звезда и никой не ти подреди мозъка навреме, пропадаш. А най-вече никога няма да разбереш нерушимата връзка между лъжата и кръвта, между държавното фекално шествие с куфарче в тоалетната и факелното шествие, до което сега изглежда има само една крачка. Родителите на загиналите никога няма да видят тази връзка, иначе сърцето и мозъкът им ще се пръснат – с гибелта в името на нещо може да се примириш, но напразната гибел е непоносима.

И, честно казано, аз дори се страхувам от падането на сегашната власт и мига на истината: ще го приемат ли тези, които днес слагат свещичка в дланите си и повтарят безкрайно: „Толкова млад!“, „Такъв герой!“, „Да беше поживял още…“

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах