Възхитен е от Гришо, но цени Караваджо

Привечер в четвъртък Калин Терзийски се провира между Евтушенко и Туве Янсон, загърбва Роалд Дал и Толстой и излиза пред двайсетината реда седящи фенове. Вярно, че минава покрай книгите на тези писатели, но нали и той ще представя на света своята нова книга! Малкото пространство до кафе-бара на книжарница „Гринуич“ е претъпкано, а отпред на стената са закачени екземпляри от книгата на Калин „Разкажи ми“.

Писателят се появява, стиснал букетче кокичета, и представя приятеля си от войнишките години Явор Николов – Ръмпо, преметнал електрическа китара, който три-четири пъти ще вземе думата с рок, за да даде пауза в тирадите на Калин. А той е в прекрасно настроение – сладкодумен, изобретателен в сравненията и безжалостно честен. Всъщност, съчинява на живо философско есе за творчеството. Тезата му е, че писателят трябва да живее автентично, за да може да пише автентично за всичко, което го вълнува. А не да обслужва „капризния вкус на читателите, перверзния вкус на критиката и още по-перверзния вкус на хората с пари“:

„Те [последните] нямат вкус. Писателят трябва да обслужва единствено своята жива, будна, свирепа на моменти, съвест“.

Калин защитава твореца, който може да е странен, нестандартен в очите на публиката, както Тулуз-Лотрек е бил джудже, алкохолик, живял в публичен дом и напивал се с алкохол от кухия си бастун. Но остава в историята на човечеството като велик художник. Ван Гог е бил какво ли не, а накрая се застрелва в корема. Хемингуей е живял както си иска, докато не се застрелва в главата. Но са били истински творци.

„Писателят трябва да обслужва единствено своята жива, будна, свирепа на моменти, съвест“, смята Терзийски.

Терзийски се чувства горд, че не се е подмазвал на властта. Той дори не се е подмазвал на хората, които заявяват, че го обичат. Човекът, който се зачете в новата му книга, може да извика по някое време:

„Обичам те, но не пиши тъй сложно!“.

Все едно – иронизира Калин – виждам учителката си по математика, която ни се извиняваше, че ни дава сложни задачи.

„Писателят – продължава Калин – прилича на онзи войник, какъвто бях. Тогава през нощта тичахме с Ръмпо към язовира. Тичахме по стръмнината надолу, знаейки, че всяка стъпка встрани ще бъде смъртоносна. Стигахме накрая язовира и се бухвахме във водата с дрехите. Естествено, преди това изпивахме бутилка коняк за смелост. И сериозният писател тича така в мрака, незнаейки какво пише – за разлика от занаятчията, който знае какво издълбава с чекийката си. Истинският писател тича в тъмнината, без да знае какво пише, какви инвенции ще се появят. Те трябва да изненадват читателя, но трябва да изненадват и него, писателя!“

Както си му е редът, Терзийски зачете няколко страници от творбата си (както се пошегува той, също като някои хора, които „не четат, а зачитат“). На подканата му да го питат каквото искат, се обадиха една-две претенциозни дами със странни въпроси. Публиката беше на възраст и изтощена. Сред нея се открояваше старец с бяла брада и като се вгледаше човек, съзираше актьора Руси Чанев. Наблизо бе и Валентин Ганев.

Руси Чанев

Валентин Ганев

Отзад приятелите на Калин тропаха, подсвирваха, но доброжелателно, като футболни фенове на мач на любимия си отбор.

„Кайо – извикаха те. – От кой отбор си?“

„От Левски!“ – отговори писателят и след кратка пауза добави сред гръм от смях и ръкопляскания: „И от ЦСКА!“

Влизането на спортната тема му позволи да засегне нападките срещу него и обвиненията, че мрази български спортисти.

„Твърдя – декларира Калин, – че Гришо е прекрасно момче! Кобрата е ще по-прекрасен! Но не ме интересуват. Интересува ме Микеланджело да Караваджо и затова корицата на моята нова книга е негова картина. Аз искам да знам кой е Мане и кой е Микеланджело да Караваджо!“

„Гришо е прекрасно момче! Кобрата е ще по-прекрасен! Но не ме интересуват“, твърди Калин Терзийски.