Възхитителни романи

„Хрътките” на Владимир Зарев са истинско откритие за мен. И си бия главата, че абсолютно никой досега не ми е казал за тях.

Това са два чисти roman noir, независимо че историята (все пак) е разказана от гледната точка на разследващия. Или може би точно защото и следователят съвършено ясно се чувства част от греховете и престъпленията на времето си. Няма насилие (поне не директно), екшън, секс или кой знае какви приключения. Има разочарование, песимизъм, всъщност един чудесен реализъм.

Малкият, дребен, поопърпан следовател Евтимов е човешка метафора на деструктивната система в края на 80-те и началото на 90-те – и на тяхната политическа, а и морална криза. Евтимов е трагичен образ. Той е нещо като последен Сизиф на епохата си, който се опитва да се бори абсурдно с повсеместния грях. Бута непосилната му тежест – и то наникъде.

Бях смаяна от вътрешната тема и на двата романа: че разследващият е по-затворен от своите „обекти“, които разпитва в кабинета си, че отслужва живота си зад решетките му. Свободата е всъщност несвободата, защото злото е навсякъде (и по дефолт побеждава). Потресаващо е подозрението, че у всеки може да дреме престъпник, и колко точно описва то болното време, което го е родило. По някакъв странен начин Хрътката постоянно ме подсещаше за тъжния герой в онзи необичаен филм „Следователят и гората“, като негова проекция в едни съвсем объркани времена.

Зарев пише категорично. Не знам друг начин скромно да опиша този толкова ясен, смислен, естествен вътрешен глас, който постоянно ни води. Какво да обикалям темата? Това са прекрасни и мъдри книги, истинските платна на епохата, която изяде младостта ни (а не вулгарните романи).

Това е съвременната българска литературна класика. Дори и в този специфичен жанр. Възхитително.

П.С.: Бях страшно очарована, че „Сиела“ са преиздали двете „Хрътки”, които излизат съответно през 1987-а и 1990 г. –  дето се вика преди новата ера в книгоиздаването. Какъв добър критерий! И в същото време полудях от обяснението, плеснато на първа страница от явно небрежен редактор, че „Хрътката” е излязла през 1978 г. Съвършено глупаво, защото самият роман се занимава с безвремието на 80-те. Но достатъчно да ме обърка и ме накара да се чудя през половината книга възможно ли е този проникновен текст да е написан наистина през 70-те? Безобразие и предателство към автора ми се вижда това…

Виолета Симеонова Станичич е бивш български журналист, която промени напълно кариерата си преди около 5 години, а повече от година работи и живее в чужбина. Публикуваме коментарите и пътеписите ѝ с изричното уточнение, че те отразяват личните й позиции и вкусове за приятелски кръг със същата чувствителност и нямат никаква връзка с професията и институцията й.

Всичко от Виолета Станичич в „Площад Славейков“