Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Важно е просто да не спираш

Да се огледаме в другите и да видим живота си от всичките му страни дотук. Винаги има какво да се случва, има какво да се промени, има какво да бъде направено

 - Важно е просто да не спираш

Срещнах я случайно тази зима в едно крайпътно ресторантче. Бях спряла на връщане от ски, чаках премръзнала да забода лъжицата си в горещата шкембе чорба и търках ръце, за да се стопля, когато някой зад гърба ми закри с ръце очите ми и закачливо каза: „Ха сега познай кой е!“.

Не обичам този род закачки. Намирам ги за притеснителни и за двете страни и затова винаги гледам да не им отговарям. Опитах се да отворя ръцете, сключени в преграда пред погледа ми, но те само се лепнаха още по-силно върху клепачите ми, потни и студени. И това моментално ми напомни само и единствено за един човек – съученичката ми Богданчето от прогимназията. „Богданчето?“, леко изнервено казах аз в очакване потните ръце най-после да се разкарат от очите ми. „Ей, как ме позна!“, отвърна гласът и преградата между мен и чинията ми с гореща шкембе чорба падна.

Обърнах се и… о, ужас! Пред мен стоеше хърбаво, посивяло човече със ситни бръчици и остри мустачки покрай устните, което приличаше на някакъв странен анимационен хибрид между Извънземното, трол и момче-отличник от съветски рисуван филм. Беше обуто в изтъркан ски екип, не носеше никакъв грим, а жълтите му зъбки лъснаха в крива усмивка от удоволствието, че се срещаме. Помнех я добре от училище – никога не е била красавица, но носеше оня чар на дребните момиченца с момчешки навици, който ги превръща в талисмана на класа. Искаше да стане пилот и знаеше всичко за самолетите. Мечтаеше и тренираше ежедневно, за да вземе там някакви ужасно тежки изпити и говореше само за полети, планети и летене. Сега обаче пред мен стоеше едно възрастно човече, което повече приличаше на слаботелесен мъж, отколкото на кльощава жена и чиято някогашна детска нахаканост беше изгубила някогашния си чар и сега изглеждаше жалко.

Не летяла. Навремето пробвала един път, не я приели, започнала работа в една фирма за легализирани преводи на ксерокса и досега си е там. Нямала деца и била сама – не й се разправяло с „такива неща“. После взе да ми разказва вицове.

Разменихме по още няколко думи, как си, що си, къде работиш, виждала ли си някого от стария клас, и се разделихме с онова задължително „Абе дай верно да се видим“ и размяна на телефоните. И си тръгна Богданчето с остарялото си мършаво и мъжко тяло, с мустачките, бръчките, жълтите зъби и живота си до ксерокса, а аз имах чувството, че на гърба ми са се стоварили накуп едни десет тъжни години. И някак естествено там, над шкембе чорбата, взех да си мисля къде точно на правата от живота си съм в момента и какво оттук натам трябва да се случи.

Този текст няма намерението да се жалва за отминаващата младост и да хленчи по старостта. Той тръгна да се пише някак сам всъщност – след няколко подобни срещи с хора от отминалата част от живота ми. И е резултат от едно дълго и леко мазохистично вглъбяване в себе си, което в края на краищата е повече смешно, отколкото драматично.

Историята с одъртялото Богданче не беше единствената. Нали ви се е случвала онази малко весела, но и леко тъжна среща на бившия клас от училище? И как беше? Сигурна съм, че горе-долу като моята.

Първата беше за двайсет години от завършването. Струваше ни се, че сме на по сто години, а всъщност сме били само на някакви си трийсет и осем. Събирахме се като оцелели от лисичо нашествие пилци в един ресторант-мазе с голяма стълба от входа към залата. По нея, като в шоуто на Слави, слизаха един по един новодошлите и като че без да искат оставяха време на отаналите долу хубавичко да ги огледат. „А, кой е това, бе?! О, ама това не е ли…., ааааа, тя е, ааааа!“ След това народът наскачваше и започваше да писука около новопоявилата се, а тя, милата, едва диша от притеснение дали изглежда добре. „Същата си, не си мръднала!“, „Ле-леее, ама даже си по-хубава!“, „Ау, глей го Ники какъв мъж е станал!“… Пък точно този Ники, някогашният красавец на випуска, всъщност се беше превърнал в едно унило чиченце, което се опитваше да се държи като едно време. Темето му беше олисяло, а той се стараеше да го прикрие с много гел върху останалата пилешка перушина по главата си, която непрестанно опъваше нагоре. Очите му бяха потънали в сиви кръгове, а над колана на дънките му се беше разположил внушителен корем. Някога играеше баскетбол, имаше най-готиното колело в квартала и момичетата заставахме като препарирани, когато профучаваше случайно покрай нас някъде по дворовете и площадките. Сега беше забравил отдавна за спорта, имаше фирма за електроуслуги, прилежна ризка с изгладени с ръб къси ръкави и златен пръстен и гривна на лявата ръка. Някога знаеше наизуст всички парчета на „Пърпъл“, сега поне три пъти предложи да си „махнем главите“ в някоя чалготека и да „избушим яко“ като едно време. Когато се появи на „сцената“, усетих как цялата компания леко замлъкна. И след срещата с Богданчето абсолютно съм сигурна какво тогава се е въртяло в главите на всички ни – „Не е възможно това да е той! Красавецът…, дето момичетата го изяждаха с очи…, а дали… не, не е възможно, не е възможно и аз така да съм… така да съм… остарял?!…“
Не знам как хората се справят с промените у себе си и как всъщност ги откриват. Но ми се струва, че най-трудният за преглъщане собствен образ е този, който проектираш през другите, докато рационално се опитваш да осъзнаеш и да приемеш промените у тях.

На онази наша среща вече имахме съученичка, чието дете беше абитурент. Самата тя като тийнеджър изобщо не беше от най-кротките, а леко глуповатият й характер й придаваше някаква лекота, заради която всички я приемаха на майтап. Нуша каква тъпотия изтърсила по история, на Нуша каква забележка й писали, защото пеела в час, Нуша с какво се е облякла… Е същата тая Нуша кацна на ученическата среща с цялото достолепие на една уморена от живота и подвизите на сина си майка, за която забавната част от въпросната вечер започна едва след третата ракия. Дотогава някогашното ведро и простовато момиче разказваше за „моичкия“, обясняваше как у тях идвала „кандидат снахата“, отдели половин час да разкаже на друга съученичка как точно прави риба плакия и постоя поне още половин час на телефона, за да разпитва „къде си, майко, сега“ и да обясни , че „чорапите съм ти ги сложила под на баща ти ризите в гардероба“.

Полека-лека в онази иначе така приятна вечер един по един се появиха някакви нови хора, които малко напомняха на онези отпреди двайсет години. Момичето от Петрич с дългата селска плитка се оказа собственичка на туристическо бюро, която беше придобила силен интерес към рок музиката – напълно непозната за нея територия някога. Хапливата къдрокоса Рени от първия чин, която мечтаеше да живее в Германия и да се грижи за кучета, беше станала майка на три деца, които отглеждаше в апартамента на родителите си и шумно се възмущаваше на хора, които можели да гледат животни и хлапета под един покрив. Срамежливият Росен беше нахакан търговец на авточасти, мечтателната художничка Калина, която някога ходеше с кларкове и поли с волани се беше превърнала в архитектка с очила и костюм в три части, а Иванушка глупака на класа – вечно подложеният на подигравки Радослав – съдия с три мобилни телефона и любовница, която гордо представи в края на вечерта.

В онази, а и в следващата вечер на класа пет години по-късно, си прекарахме страхотно. Хубавото на тези събирания е, че всеки се включва оттам, откъдето някога е спрял – с майтапите от едно време, със закачките, с щурите предложения да отидем да танцуваме до сутринта, после да скокнем до Пловдив да пием кафе… Малко отежнели, леко напълнели, с посребрени коси или поукротени характери, старите съученици са си твоите съученици и моментната загуба на разсъдък в тази една нощ на десет или двайсет години е нещо нормално. После обаче…

Да се огледаш в образа на другите е трудно упражнение. Прибираш се на сутринта и докато пиеш кафе прехвърляш наум новите стари лица. Броиш и отделяш тези, които изглеждат страхотно от тези, които с тъга едва си познала. Опитваш се да се поставиш в някоя от двете групи. Поглеждаш се крадешком в огледалото и се чудиш ей тая точно бръчка дали те прави по-уморена и дали като се усмихнеш пък не минава просто за мимическа. Пооглеждаш белите коси, които издайнически се спотайват в корените ти, нищо, че само преди седмица си се боядисала точно заради тая среща на класа. Вглеждаш се в ръцете и очите, защото знаеш, че по тях умората от живота си личи най-безпощадно. И няма начин, казваш си, че си ок, че ставаш, че не си нито толкова напълняла, колкото еди коя си, нито толкова отрудена, колкото еди кой си, нито толкова затъпяла, нито толкова занемарена, нито толкова примирена, посърнала и предала се. Казваш си го и много силно ти се иска да го вярваш. Пък дали е така…

Така е, разбира се. Защото на същата тази среща на класа са били и другите. Миро, когото никой не забелязваше, защото беше дребосък, а сега е красив и строен мъж в средата на своите четиридесет и има Фейсбук профил с клоунски нос. Влади, момчето, което кротко стоеше на задните чинове и никога с нищо не се натрапваше, който сега е най-огненият войн в защита на природата, когото познавам. Марияна, върху която се сипеха всички подигравки на готините от випуска, заради обратната й захапка, която днес оперира мозъци и връща към живот хора от оня свят. Христина, тихото, пъпчиво хлапе до Богданчето, което говореше шепнешком и ядеше сандвича си в тоалетната, която днес има верига спортни центрове в Дания и телом и духом прилича на супержена от научнофантастичен филм. И още, и още някогашни деца, които, независимо в какво и как се бяха реализирали, не бяха си позволили едно много важно нещо – да спрат, да оеснафеят и да се предадат. Както се беше спряла, оеснафяла и предала Богданчето.

Та този текст е за неспирането. Той е за моментните оглеждания в другите, които ти дават възможност да се завъртиш в пълен кръг и да видиш живота си от всичките му страни дотук. И да си сигурен, че винаги има какво да се случва, има какво да се промени, има какво да бъде направено. И че ако за нещо е късно, за друго е тъкмо навреме, а и толкова много неща има за правене на тая земя, че какво значение има всъщност някаква си поредица и някакви условности. Единственото важно е просто да не спираш. Останалото е въпрос само на малко търпение.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах