Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 1 година

Възкресение на култов български писател с котарак и Рей Бредбъри

Нова книга с разкази, писани 30 години в САЩ, на писателя от 60-те и 70-те години на ХХ век Кольо Николов (откъс)

Кольо Николов (вляво) и Рей Бредбъри на 80-ия рожден ден на американския писател. Снимка: Личен архив - Възкресение на култов български писател с котарак и Рей Бредбъри

Кольо Николов (вляво) и Рей Бредбъри на 80-ия рожден ден на американския писател. Снимка: Личен архив

През последните години има тенденция към знакови литературни възкресения. След като Георги Божинов беше реабилитиран с „Калуня Каля”, Димитър Паунов бе изтупан от прахта и заживя нов живот сред нови поколения, а издателства се надпреварваха да издават приключенските романи на Петър Бобев, сега идва ред на едно също толкова вълнуващо възраждане.

Издателство „Жанет 45” пуска на пазара новата книга „Котаракът на Рей Бредбъри” на Кольо Николов – един от знаковите писатели на 60-те и 70-те години на миналия век, поставил началото на нов жанр – „инфантилна проза”. Всеки, който говори за него, напомня, че именно той проправя пътя в литературата на имена като Станислав Стратиев и Росен Босев.

Кольо Николов, роден през 1942 г. в пловдивското село Крумово, е един от най-популярните писатели отпреди половин век у нас. Сред издадените му в България книги са „Влог в швейцарската банка“ (1969), „Слънчеви квадрати по зимния плаж“ (1970), „Страшно красиви, страхотно добри“ (1987), а сред писаните в Америка – „Хотел „Паръдайс“ (1982), „Кой какъв е в Ню Йорк“ (1982), „Кадифе в разбити улици“ (1984), „Вън от Бродуей“ (1986) и „Кейбъл рум“ (1986). В Америка Кольо Николов се запознава отблизо с великия писател Рей Бредбъри, с когото общува до края на живота му. Последната му книга съдържа разкази, писани в разстояние на 30 години, и е своеобразен трибют към американската литературна легенда и града, който двамата споделят – Лос Анджелис.

Животът му е достоен сам по себе си за роман.

Той дебютира през 1966 г. със сборника „Облаци от бяла светлина“, в който разчита на пародийния, привидно само несериозен, подигравателен поглед към особено сериозни теми. Работи в медии – „Народна младеж“, „Студентска трибуна“, БНР и БНТ. След което решава да емигрира.

През 1976 г. заедно със жена си, актриса, Николов заминава на екскурзия в Италия с ясното намерение да не се завръща в България. Успяват да стигнат до Ню Йорк, където живеят до 1979 г. и работят каквото намерят. Все пак Кольо Николов не спира да пише. Изпраща и на издателства, но не получава отговори. Тогава започва да кореспондира с най-известните американски писатели от онова време – Джеръм Селинджър, Рей Бредбъри, Кърт Вонегът, Джон Чийвър. Получава отговор от Бредбъри, който го съветва да си намери литературен агент и го уверява, че може да разчита на препоръките му. А Кърт Вонегът му пише подробно писмо рецензия и дори прилага чек от сто долара.

Явно неуспехите и тежкия физически труд, който му гарантира само оцеляване, но не и просперитет, карат Николов да мисли за връщане в България. По време на гостуване на българска писателска делегация в Ню Йорк, той се запознава с Любомир Левчев и уговаря с него завръщането си в родината без последствия. В България през 80-те Николов работи в кукления театър в София и издава петте книги, написани в САЩ.

След промените у нас Кольо Николов се връща отвъд океана. От 1993 г. живее във Вирджиния, а в началото на века се прехвърля в Холивуд, Лос Анджелис. Работи неспециализирана работа – като продавач в дрогерии, като пощальон, като бензинджия… През 2004 г. се принуждава да продаде писмото от Вонегът, за да оцелее. Взима 3000 долара за него. Но пък е личен приятел с Рей Бредбъри, при когото понякога се отбива на приказка, „както при Радой Ралин”.

Днес, вече почти 80-годишен, писателят прекарва старините си в Калифорния.

Инициатор за издаването на последната му книга с разкази, писани по време на втората му американска одисея, е журналистката Нери Терзиева, казва издателят Манол Пейков. Във фейсбук профила си той емоционално разказва как се ражда тази нетипично дебела книга с разкази:

„Когато получих ръкописа от общо 768 страници (все още не знаех нищичко за Кольо), направо хлъцнах. Роман да е – не е роман. Пък де се е чуло и видяло том с разкази от почти осемстотин страници?

После нещата постепенно се наместиха. После разбрах.

След яркия си литературен успех в началото на 70-те, Кольо бяга в Америка. Във времето на най-най-най-дълбокия социализъм. Обявяват го за невъзвращенец. Забраняват го. Пък той само след две години взема, че се връща. Мнозина в тогавашна България трябва да са посрещнали тази вест с увиснали ченета. И после се заточват едни мъчителни години. Не го искат по вестниците. И по издателствата също не го щат. Слава богу, идва демокрацията. Нещата се отпушват. И Кольо пак изненадва всички, като отново заминава за Америка. Този път – задълго. Работи всичко, което намери – пощальон, бензинджия, продавач в кинкалерии. Изхранва семейството си, грижи се за единствения си син. И не спира да наблюдава света. И, макар да не публикува нито ред, пише. Всеки ден.

Трийсетте години, прекарани в Америка, се намират в това спретнато томче – реконструирани от будния ум на един истински талантлив човек до последната прашинка, устна, жест. До последната повдигната вежда. Затова е толкова дебело. Защото е пълно с чудни, шантави, очарователни, абсурдни, възхитителни, сладостно тъжни, мрачно весели, смръщващи, ококорващи, разсмиващи, но не и разстройващи неща. Нито пък маниерни. Нито пък отегчаващи. Не, не, не и отегчаващи – нито за минутка. Достатъчно е да прочетете няколко странички, за да ви стане ясно, че Кольо е писател и в червата. Умен, забавен, изкусен, наблюдателен. Премерен. И много, много пивък. Щастлив съм, че успяхме да превърнем този дългострадателен ръкопис в книга.”

Редакторката Антония Апостолова признава, че работата ѝ по ръкописа на „Котаракът на Рей Бредбъри” е била истински вълнуващо изживяване, в което са се впуснали заедно тя и Кольо Николов, макар и разделени от цял океан:

„Отдавна не бях се смяла така на ръкопис, докато малко след това напираха сълзи. А езикът! След всичките тези години отвъд Океана, той беше запазил едно изумително словесно богатство, хрупкав и вкусен, стар български език, който малцина дори у нас владеят, но в който неизбежно се промъкваха и чуждите конструкции и думи заради английския, който беше усвоил сам, като всеки имигрант, принуден да работи в дрогерии, бензиностанции, като пощаджия, докато забравя годините си на слава като един от най-обичаните писатели от своето поколение през 60-те и 70-те. В процеса на работа той беше и ревнив към тази своя своеобразна автобиография, към близките до сърцето му метафори и образи, към определени думи, но за много повече неща ми се довери – като че ли и с малко тъга, че е изгубил връзката с българската литературна атмосфера.”

Предлагаме ви един от разказите в „Котаракът на Рей Бредбъри”, предоставен от „Жанет 45”

„Дремеш ли, Рей? Дреме…“

Кольо Николов

Нощната ми смяна свършваше в пет сутринта. Прибирах се бързо у дома, свалях обувките и лягах да погледам телевизия, докато Ник ставаше и започваше да се приготвя за училище. И понеже не исках да се лашка цели осем мили с автобуса на магнитната програма, сънен – не сънен, ставах да го закарам, а следобед и да го прибера. На американеца не му пука, ако ще и детето му да се лашка три часа в специалния автобус. Но не и на нашенеца, нали?

Често децата имаха репетиция или извънредни часове и аз, за да убия времето, обикалях безсмислено по околните заспали улички или отивах да напазарувам в близкия супермаркет. А той беше съвсем до къщата на Рей Бредбъри. И си виках: защо да не го навестя? Имах навика да прескачам там, малко като по времето, когато отивах на гости у Радой Ралин. Е, не беше шумен и енергичен като него, особено след тежката болест, даже си падаше малко темерут, но се радваше да ме види – поне така си мислех.

Звъня на вратата. Показва се жена му.

– Здравейте, госпожо Маги!

– Здрасти, Ник! Не знам… Дремеш ли, Рей? – провиква се и наостря уши. –  Дреме…

– Е, ще дойда друг път.

– Както искаш, Ник – казва понякога. Но друг път ме прекъсва:

– Влез, влез, така и така си дошъл.

Черният котарак се припича на плочките пред гаража и не помръдва, камо ли да скочи на рамото ми.

– Много го мързи напоследък…

– Кого? Рей?

– Хали.

– Хали?

– Котарака. По едно време гледах двайсет и две котки, а Рей си има само един любимец, кръстен е на Хелоуин. Обичаше да прави големи партита на този ден.

Влизаме тихо в малка стая без прозорци. Стар черно-бял телевизор проблясва в тъмнината, едва-едва се чуват гласове, като от вдън земя, дето викат бабите на село. Ако сте забелязали, старите хора имат стари телевизори. И стари радиоапарати. Телевизорът на Радой беше точно като на Рей. Е, нашият българин имаше и стар телефункен, от който почнал да слуша новините на Би Би Си още по време на войната…

Рей седи в инвалидна количка и спи. Нищо, че според Маги дреме.

– Сега ще се върна…

(Върху циментовия парапет отвън дими цигара.) Връща се с кафе и бутилка френско мерло.

– Имам и мартини.

Отказвам учтиво:

– Ако опитам кафето, няма как да поспя привечер. А и шофирам…

Маги си сипва малко вино.

– Рей? Дремеш ли, Рей? Дреме… Дреме ли така, не вдигам шум и чета. Както виждаш, целите стени са с книги. Хиляди… Не само негови издания. Имам и много мои на френски, испански и италиански. Любимият ми автор е Пруст.

– Не Рей Бредбъри?

– Мислила ли съм, когато видях за пръв път този непохватен младеж, че един ден ще бъде издаван в цял свят, наравно с Шекспир?

– Как се запознахте? Чел съм нещо за някакъв магазин…

– Баща ми беше богат, имаше много ресторанти, а аз, единствената му дъщеря, станах продавачка в книжарница. Та един ден идва някакъв младеж, облечен в тренчкот, в най-голямата жега. Помислихме го за крадеца, който беше обрал магазин наскоро. Смяхме се много, той ме покани на кафе и така започна всичко. Обичахме да ходим по ресторанти и партита. Оженихме се, Рей хареса много моята къща и ето – живеем тука близо половин век. Тогава, през четиридесет и седма, ставах по тъмно и пресичах целия Ел Ей до моята работа, а Рей седеше в къщи и пишеше.

– Ако не беше тя, моите книги нямаше да бъдат написани – чуваме гласа на Рей и нито дума повече. Седи си в количката със затворени очи, все по неговите любими къси панталони и бяла найлонова риза с твърда яка.

– Рей! –  Маги се надига от стола. – Рей! Дремеш ли, Рей? Дреме…

Има право на почивка, мисля си, той е написал вече всичко, което може да напише човек. И в същото време виждах сведената му над някой ръкопис глава зад прозореца, без да ме забележи, преди да почукам или натисна звънеца. Често слизах назад по стълбите. Нека си работи. Няма нищо по-хубаво от написания разказ, но не преди да се оглади и да се претегли всяка дума. Виждам го като работник с шлайф, седнал в инвалидната количка по къси панталони, с леко разръфана риза, пред огромния черно-бял телевизор, и всяка негова дума избухва, облак в небесата, като кратката ни въздишка на земята. Заспи ли после или задреме, бездарниците ще нахълтат в оставения златен вакуум и ще го изгълтат като вино от глухарчета.

Телевизорът жужи отчаяно, а създава тишина. Маги издърпва от ръката ми жълтия плик, с който не се разделям никога. Нещо като куфарчето на президента с тайния код за ядрената бомба. Вътре има снимки на Ник със защипана биографична бележка. Раздавам ги при всеки подходящ случай, а когато срещна някой известен актьор или актриса, карам ги да се подписват в бялото поле около лицето му.

– Остави няколко. Ще го накарам – Маги кима към мъжа си – да звънне тук-таме, но не се надявай. Колко пъти съм го молила да се обади за… – споменава някакво име на внучка или правнучка, не знам точно – и тя иска да стане актриса…

Поставя снимка на Ник върху масичката пред количката и я погалва, притиска я нежно; нищо повече не ми трябва, за да обикна тази жена като майка.

– Майка му защо не идва? Сигурно работи.

– О, да. Много е заета.

Как да ѝ обясня с бедния си английски за жестоката криза на жена ми. Лекар след лекар, линейка след линейка, болница след болница. Малко ли ѝ е на Маги нейния Рей след инсулта…

– В България беше актриса. Има дванайсет филма. Някой път ще донеса нейни снимки. И касети. А Ник го чакахме цели четиринайсет години…

– От кога сте женени?

– Повече от трийсет.

– Ние от петдесет. Рей, дремеш ли, Рей? Дреме…

Останал на черно-бели линии, телевизорът жужи.

– Ник, дремеш ли, Ник? Дремеш…

Скачам прав.

– Направо съм заспал. Трябва да тичам.

Рей дреме или спи. Тръгвам в полумрака, докосвам нещо нежно като кадифе, и вече на външната врата виждам букет с червени рози.

– Градината ми е пълна с тях. За жена ти…

Иска ми се да прегърна милата старица, но тя вече е запалила цигара, държи я перпендикулярно, с маниера на филмова звезда.

– Пак да дойдеш! – вика, докато се спускам по няколкото стъпала към плочника пред гаража. – Рей, ти ли извика? – Ослушва се. – Дремеш ли, Рей? Дреме…

Котаракът Хали е заспал на слънце. Само изсвистява при споменаването на стопанина му.

– Дремеш ли, Хали?

На Хали не му дреме за нищо.

И продължава да мърка ли, да хърка ли…

А моят ден ще започне в десет вечерта.

Няма хъркане, няма мъркане!

До пет сутринта.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах