Този текст е публикуван преди повече от 2 години

Възкресението на Стефан Данаилов

Избягван след промените, втория си живот като актьор той започна в „Лоренцачо“

Стефан Данаилов и Атанас Атанасов в сцена от спектакъла „Лоренцачо“. Снимка: Народен театър - Възкресението на Стефан Данаилов

Стефан Данаилов и Атанас Атанасов в сцена от спектакъла „Лоренцачо“. Снимка: Народен театър

Стефан Данаилов навлиза в тежък период на живота си след промените от 1989 г. Мнозина от хората, претендиращи да са му приятели, престават да му се обаждат, не наминават у тях за кафе или по едно питие. Нали е бил партиен секретар на Народния театър, по-безопасно е да си траят далеч от него. Никой не смее да заяви, че във времето на доносничество и връзкарство Стефан Данаилов е тичал да набави животоспасяващи лекарства за колеги или техни роднини, висял е в кабинети на висши номенклатурчици, за да издейства жилище за актьори, пристигнали от провинцията на работа и сигурност в София, въртял е телефони, за да издейства паспорт, с който полудял от тревоги колега ще замине при сина или дъщеря си, изпаднали в затруднение зад граница.

Пословично отзивчив и изключващ лошото от мислите и намеренията си, Стефан намира отдушник за обидите от близки и приятели, като се потопява в работата си в театъра. Обаче там липсват вдъхновяващи герои пред силни, драматични конфликти, които да намират широк отзвук в публиката. Каквито му прилягат и му харесват. Изчезват авторите, изграждали социалистическия репертоар, а нови драматурзи се раждат и създават трудно.

Стефан не може да влезе в комичните интерпретации на Радичков, Пинтър и Бекет, към които се ориентират в театъра, не протестира, когато го разпределят в малкозначими редови роли. Но в сърцето му се утаяват обида и разочарование. Както ще каже по-късно, трябвало е да се доказва като артист и преди 1989-а, и след 1989-а.

Тогава идва предложението за „Лоренцачо“ с режисьор Маргарита Младенова. В синхрон с мнението, че Народният театър винаги има късмет, в началото на 90-те години, когато този театър се клатушка с неизбистрени отговори на въпросите за репертоара и авторите, за липсващите режисьори, за актьорите, контактуващи директно с Тодор Живков или приближените му, за значението на историята му, оценка на метода му и прочее, точно в началото на 90-те „Сфумато“ няма къде да играе и предлага на новия директор на Народния, критика Васил Стефанов, да сключат договор за съвместна работа срещу сцена за „Сфумато“.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Така се стига до предложението на Младенова да работи пиесата на Мюсе „Лоренцачо“. Ролята на Княз Алесандро, управник на Флоренция, се изпълнява от Стефан Данаилов. Неговият опонент е Лоренцо в изпълнението на Атанас Атанасов.

Представлението въодушевява зрители и критици най-вече с идеята на режисьорката да представи живота в града-държава като театър с официални, за пред хорските очи отношения във властта и със скритите, потайните им мотивации, разиграни от театрализирани фигури. Циничната, насилническа власт на Княза няма да приключи с неговото убийство от Лоренцо. В години на всеобщ ентусиазъм заради срутването на предишните власти и кумири в България „Лоренцачо“ внесе съмнение във финала на зловещата власт и показа, че маската и грима на порока могат да залепнат на нови лица, които ще разиграят своя си театър на насилие, ласкателство, несправедливост.

Стефан Данаилов отива на премиерата на „Лоренцачо“ в тежко потиснато настроение. В болница лежи Росен Цанков, синът на Мария Данаилова от първия ѝ брак с режисьора Вили Цанков. Рядка болест, започнала с бронхопневмония, която прераства в полиневрит. Росен не може да се движи, а дишането му се поддържа през разрез в гърлото. Стефан обикаля познати, за да търси нужните вносни лекарства. Когато Росен излиза от болницата, всеки ден той го носи на ръце до кабинета за рехабилитация. А на премиерата на „Лоренцачо“ Мария не отива в театъра за пръв път в съвместния им живот. Този ден Росен е много зле, дори лекарите губят надежда. Мария е денонощно при него, но се прибира за малко у дома, за да изпрати Стефан на премиерата. Когато той излиза, тя застава пред иконата на Света Богородица в домашния иконостас и се моли през сълзи:

„Господи, помогни тази вечер на Стефан и на Росен да излязат от изпитанията си!“.

Тези подробности са ми известни от разказите на Мария и Стефан, когато пишех очерк за него и за още петима любими актьори, излязъл от печат през 2000 г. като книга със заглавие „Да улучиш шестица. Опити върху живота на 6 театрални звезди“. Другите актьори бяха Владимир Пенев, Мария Каварджикова, Стоян Алексиев, Ивайло Христов и Йосиф Сърчаджиев. Днес, разбира се, много неща са се променили в живота на тези актьори. Но за Стефан Данаилов спектакълът „Лоренцачо“, донесъл му „Аскеер“ за ролята на Княза, има голямо значение в актьорската и житейската му биография. Той е неговото възкресение, показвайки на театралите, че е голям актьор, много по-дълбок и рефлективен, отколкото е показвал дотогава на същата сцена.

Никога злопаметен, лесно прощаващ обиди и недоразумения, от 1992 г. той заживява втори живот като актьор.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах