Възкресението на Стефан Данаилов

Избягван след промените, втория си живот като актьор той започна в „Лоренцачо“

Стефан Данаилов и Атанас Атанасов в сцена от спектакъла „Лоренцачо“. Снимка: Народен театър - Възкресението на Стефан Данаилов

Стефан Данаилов и Атанас Атанасов в сцена от спектакъла „Лоренцачо“. Снимка: Народен театър

Стефан Данаилов навлиза в тежък период на живота си след промените от 1989 г. Мнозина от хората, претендиращи да са му приятели, престават да му се обаждат, не наминават у тях за кафе или по едно питие. Нали е бил партиен секретар на Народния театър, по-безопасно е да си траят далеч от него. Никой не смее да заяви, че във времето на доносничество и връзкарство Стефан Данаилов е тичал да набави животоспасяващи лекарства за колеги или техни роднини, висял е в кабинети на висши номенклатурчици, за да издейства жилище за актьори, пристигнали от провинцията на работа и сигурност в София, въртял е телефони, за да издейства паспорт, с който полудял от тревоги колега ще замине при сина или дъщеря си, изпаднали в затруднение зад граница.

Пословично отзивчив и изключващ лошото от мислите и намеренията си, Стефан намира отдушник за обидите от близки и приятели, като се потопява в работата си в театъра. Обаче там липсват вдъхновяващи герои пред силни, драматични конфликти, които да намират широк отзвук в публиката. Каквито му прилягат и му харесват. Изчезват авторите, изграждали социалистическия репертоар, а нови драматурзи се раждат и създават трудно.

Стефан не може да влезе в комичните интерпретации на Радичков, Пинтър и Бекет, към които се ориентират в театъра, не протестира, когато го разпределят в малкозначими редови роли. Но в сърцето му се утаяват обида и разочарование. Както ще каже по-късно, трябвало е да се доказва като артист и преди 1989-а, и след 1989-а.

Тогава идва предложението за „Лоренцачо“ с режисьор Маргарита Младенова. В синхрон с мнението, че Народният театър винаги има късмет, в началото на 90-те години, когато този театър се клатушка с неизбистрени отговори на въпросите за репертоара и авторите, за липсващите режисьори, за актьорите, контактуващи директно с Тодор Живков или приближените му, за значението на историята му, оценка на метода му и прочее, точно в началото на 90-те „Сфумато“ няма къде да играе и предлага на новия директор на Народния, критика Васил Стефанов, да сключат договор за съвместна работа срещу сцена за „Сфумато“.

Така се стига до предложението на Младенова да работи пиесата на Мюсе „Лоренцачо“. Ролята на Княз Алесандро, управник на Флоренция, се изпълнява от Стефан Данаилов. Неговият опонент е Лоренцо в изпълнението на Атанас Атанасов.

Представлението въодушевява зрители и критици най-вече с идеята на режисьорката да представи живота в града-държава като театър с официални, за пред хорските очи отношения във властта и със скритите, потайните им мотивации, разиграни от театрализирани фигури. Циничната, насилническа власт на Княза няма да приключи с неговото убийство от Лоренцо. В години на всеобщ ентусиазъм заради срутването на предишните власти и кумири в България „Лоренцачо“ внесе съмнение във финала на зловещата власт и показа, че маската и грима на порока могат да залепнат на нови лица, които ще разиграят своя си театър на насилие, ласкателство, несправедливост.

Стефан Данаилов отива на премиерата на „Лоренцачо“ в тежко потиснато настроение. В болница лежи Росен Цанков, синът на Мария Данаилова от първия ѝ брак с режисьора Вили Цанков. Рядка болест, започнала с бронхопневмония, която прераства в полиневрит. Росен не може да се движи, а дишането му се поддържа през разрез в гърлото. Стефан обикаля познати, за да търси нужните вносни лекарства. Когато Росен излиза от болницата, всеки ден той го носи на ръце до кабинета за рехабилитация. А на премиерата на „Лоренцачо“ Мария не отива в театъра за пръв път в съвместния им живот. Този ден Росен е много зле, дори лекарите губят надежда. Мария е денонощно при него, но се прибира за малко у дома, за да изпрати Стефан на премиерата. Когато той излиза, тя застава пред иконата на Света Богородица в домашния иконостас и се моли през сълзи:

„Господи, помогни тази вечер на Стефан и на Росен да излязат от изпитанията си!“.

ПРАЗНИЧЕН НОВОГОДИШЕН КОНЦЕРТ | „ВДЪХНОВЕНИ ОТ ЗИМАТА”

Тези подробности са ми известни от разказите на Мария и Стефан, когато пишех очерк за него и за още петима любими актьори, излязъл от печат през 2000 г. като книга със заглавие „Да улучиш шестица. Опити върху живота на 6 театрални звезди“. Другите актьори бяха Владимир Пенев, Мария Каварджикова, Стоян Алексиев, Ивайло Христов и Йосиф Сърчаджиев. Днес, разбира се, много неща са се променили в живота на тези актьори. Но за Стефан Данаилов спектакълът „Лоренцачо“, донесъл му „Аскеер“ за ролята на Княза, има голямо значение в актьорската и житейската му биография. Той е неговото възкресение, показвайки на театралите, че е голям актьор, много по-дълбок и рефлективен, отколкото е показвал дотогава на същата сцена.

Никога злопаметен, лесно прощаващ обиди и недоразумения, от 1992 г. той заживява втори живот като актьор.