Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Възможното начало на края на един разпадащ се монумент

Рационализиране на травмата в критика на настоящето

В контекста на постмодернизма памет-никът действително е деконструиран, банализиран, защото в последните години се разпада. Така както се разпада и визията за „България на 1300 години“, както и собствената ни идентичност на българи. - Възможното начало на края на един разпадащ се монумент

В контекста на постмодернизма памет-никът действително е деконструиран, банализиран, защото в последните години се разпада. Така както се разпада и визията за „България на 1300 години“, както и собствената ни идентичност на българи.

„Без да забележим навлизаме в посткапиталистическата ера. В основата на промяната са информационните технологии, новите начини на работа и икономиката на споделянето. Ще отнеме дълго време старите начини да изчезнат, но сега е време да бъдем утопични.“
Пол Мейсън, „Посткапитализъм“

Този текст идва в бурното време около СИРИЗА и всичко, което се случва с Гърция. Пълните улици, за които чуваме или не-разбираме от медиите, икономиката на стенд-бай, сблъсъкът на наглед несъизмерими гледни точки и визии. Време, натоварено с очакването, че ще сме свидетели на апокалипсис, който може да отприщи нова парадигма и да предефинира отношенията между политика и икономика. Възобновена е една от мечтите, разгръщаща се в един от многото големи разкази на 20-ти век: насилствено унищожаване на пазара от горе.

Това е опит за постмодерен текст, който обаче търси много локален проблем и спекулира с един от всичките памет-ници, означаващи миналото ни: монументът „1300 години България“ в градинката пред НДК в София. В настоящата ситуация ние сме преосмислили значението на артефакта и той е загубил означението си на памет-ен символ, статусът му е свален и деконструиран до монумент-ално скеле, разпадащ се остатък, корозирала конструкция. Затова в текста ще се търси и удържа напрежението между памет-ник и монумент, за да очертаем възможен изход от настоящата ни ситуация на циклично повтаряне на теми, тези и действия.

Какъв е изходът от този цикъл?

Аз съм на 37 години. До броени седмици очаквам събитие, за което се подготвям от много време – ще се роди първият ми син, който в момента рита майка си в корема, като че ли няма търпение да излезе от защитеното си пространство и да се заяви пред света.

Аз съм на 37 години. Баща ми е бил на 38 през 89-та. Бил е само година по-голям от мен, създал семейство, с двама сина, изградил дом, директор на завод, който просперира и създава електронна и нестандартна апаратура за необятния пазар на СССР и СИВ. Всичко, което се случва около Перестройката в СССР, след 10-ти ноемви и след падането на берлинската стена, тотално разтърсва, преобръща и предефинира неговия живот и този на майка ми.

Аз съм на 37 години. Мисля за себе си като за успял и щастлив човек. Наслаждавам се максимално на глобализма – пътувам, чета, консумирам максимално, купувам и потребявам глобални марки, пазарувам директно от UK или Германия, понякога от Китай. С две думи – възползвам се максимално от благата на късния капитализъм.

Аз съм на 37 години и ми предстои да стана баща, но този текст е за моя баща и въобще за връзката между поколенията. Той очертава повторяемостта на действителността ни, с всички плюсове и минуси, болка и щастие, които синергията между поколенията носи. Животът на баща ми и неговото поколение е толно преобърнат след 89-та, той е предефиниран, станал е екс-статичен, т.е. излязал е от руслото на установените норми и ежедневната инерция – в бушуващо ново начало. Този текст не е носталгичен, нито фиксиран назад, напротив, иска да се „справи“ с онова минало, което хвърля студена сянка над днешния ден. Този текст е за един памет-ник, за символ, който отдавна е изгубил смисъла си и въпреки това, разпадащо се, виси над реалността ни. Това е скелет, който сме оставили да се извисява над нашето „тук-и-сега“.

Аз съм на 37 години и дори не мога да осмисля колко са 1300 години. Давам си ясна сметка, че са отвъд моя, на баща ми, на бъдещия ми син живот. Същевременно ясно рационализирам факта, че тази монументална конструкция е част от по-голям проект, свързан с конкретна визия – кои сме ние като българи. Проект, чиято цел е била да конструира идентичността ни и да ни помогне да се самоопределим и заявим пред другите (Света). Проект, който е оставил може би най-ясната и последователна културно-обусловена следа в разбирането ни за себе си. Проект, който за огромно мое съжаление стига до т.нар. „възродителен процес“. Проект, чиито продукти могат лесно да бъдат извадени от контекста и да бъдат деконструирани до тотално без-смислие. И все пак той „стои“ като един от малкото фокусирани, целеустремени и визионерски политики в съвременната ни история.

В контекста на постмодернизма памет-никът действително е деконструиран, банализиран, защото в последните години се разпада. Така както се разпада и визията за „България на 1300 години“, както и собствената ни идентичност на българи – хаотично, необособено, лутащо се и търсещо Аз, което се удря до болка в стените на реалността или симулакрума, в който живеем. Памет-никът е символ на разкъсаната ни, неясна и разпадаща се идентичност, която непрестанно се опитваме да реконструираме, без обаче да деконструираме смислите, които я изграждат и определят. Реконструкция, която се превръща в болезнен цикъл.

Фактът, че никога памет-никът не е бил единодушно приет от обществото, нито тогава (1981), нито после (1981 – 1989), нито сега (????-2015-????), а днес е ограден с висока ограда, която не може да го скрие, е категоричен символ на преходността на времето, в което живеем. Сега, повече от всякога, ние мислим за онова, което следва. Можем ли да отворим нова страница и ще могат ли след време мислителите да ни етикират като „други“ и „значими“, пък било то и „пост“, неразделно свързани с миналото, но определящи-се-в-отрицание. Накратко: ще можем ли да се измъкнем от цикъла, в който сме се заробили?

За цикличността, връзките с миналото и следите, които оставят. Могат ли да се изличат?

Да, аз съм на 37 години, баща ми е на 64, синът ни ще бъде на 37, когато аз съм на 74, или бих бил… Именно тук е смисълът – в преходността и не-преходността, в следите, които оставяме и наследяваме. Следите, които често са травми, защото ни определят в неизменното си репродуциране. Конструкцията е символ на една монументална визия, която е била реална и която е формирала поколения – травма, която ни е определила, независимо дали ни харесва или не, като „тези, които сме днес“ – активни, пасивно-агресивни, безразлични, неразбиращи или други.

Социалистическото ни минало, реалността отвъд-желязната-завеса, ни дефинира като хора „тук-и-сега“. Независимо от поколенията, които се сменят, променят и отварят към света, независимо от плонжа, с който срещнахме късния капитализъм, тази травма предопределя цикъла от действия и следствията от тях, които дефинират настоящето ни. Социалистическият не-капитализъм ни определя като съвременни глобални номади. Той е травма, която предопределя огромна част от решенията и действията, които правим в днешния ден, повече от 25 години след краха на комунистическата Утопия.

В „Изкуството да слушаш” Ерих Фром дефинира: „Травма по определение е такова събитие, което надхвърля онова натоварване, което човешката нервна система не може да понесе“. Тези събития не е задължително да са част от съзнателното ни съществуване, те могат да са наследени, да са предадени (и понеже темата е проектът „1300 години България“, не мога да не намигна към визионера му – Людмила Живкова, която, поне така твърдят жълтите вестници, е следвала източните учения за духа, част от които е кармичната предопределеност). Наследени или предадени, тези травматични събития предопределят действията ни и реалността, която конструираме. Травмата като в кармичен кръг ни обрича да се борим със сянката на миналото, която пречи да осветим днешния ден.

Да се върнем на темата – памет-никът „1300 години България“. Разпадащият се артефакт, ограден скелет в центъра на столицата. Монументът, деконструиран до постмодерно скеле, показващо без-смислието на всеки голям разказ, но и неговата сила. Сила, защото тя травмиращо ни определя като строители на съвременна България и глобалния свят.

Малко факти.

Чисто конструктивно памет-никът се извисява на 35 метра и е изграден от основно бетонно тяло и месингови платна, оформящи пластиките. Композицията е подчинена на темата: „Минало“, „Настояще“ и „Бъдеще“, интерпретирана в 3 групи, символизиращи книжовността, признателността и съзиданието.

„Отделните групи представят:

„Цар Симеон и книжовниците“ – олицетворяващи Златния век на България;

„Пиета“ – образът на скърбяща майка, като израз на почитта към падналите за България;

„Съзидателят“ – образ на обикновения работник.

Модерното, Съвременното и Абстрактното са претворени в 3 блока, разположени във възходяща линия и завършващи с крило — символ на полета на мисълта, свободата на волния дух и на неудържимия човешки стремеж към съвършенство“ (вж. Wikipedia – това все пак е постмодерен текст).

1300 g-a

Композицията на паметника е подчинена на темата: „Минало“, „Настояще“ и „Бъдеще“, интерпретирана в 3 групи, символизиращи книжовността, признателността и съзиданието.

Върху трите обема на монумента е имало текстове на Левски, Михайловски и Ботев. Фрази, които всеки от нас има в съзнанието си от ранна детска възраст, без значение кога е роден, цитати отвъд пропагандната машина, ясно инкрустирани в идентичността ни на „тези, които сме“.

Да поговорим за друг памет-ник, който беше израз на същата травма и който вече не съществува физически – Мавзолея. Той не-присъства на своето място – останали са само ясните му очертания и споменът на всеки от нас за монументалността му. Ако се разходим около не-мястото, където не-съществува заличеният мавзолей, ще открием празнотата и очертанията на бетонните основи, стълби, водещи към нищото. И макар да го няма, той е не-там – съществуващ в двойно отрицание – не-съществуващ, не-реален артефакт, чиито основи са оставили ясни следи (разбирай симптоми за Травмата).

И макар да го няма, Мавзолеят е не-там.

Изход?

Един от основните принципи в психоанализата е справянето с травмата, нейното не-маскиране, не-скриване, не-заличаване, а реално изваждане „навън“. Изваждането е равно на справяне, рационализирането е знак за ефективно преработване на емоцията и пренасянето й на друго ниво. В този смисъл премахването, преместването, демонтирането на останките или по-лошо, скриването им, би само затвърдило Травмата, с която се опитваме да се справим от поколения насам. Травмата, която определя поколението на моя баща, моето. Същата, която надявам се да няма никава сила над сина ми.

Как да се справим с тази травма?

Просто – като я рационализираме, като й придадем нов смисъл, защото така ще я пре-осмислим и пре-мислим. Изходът е ясен и той е в пре-дефинирането на монумента, за да може той да се превърне в постмодерен памет-ник, т.е. да остави знак за онова, от което произлиза, но да получи нов, съвременен прочит и да се осмисли отвъд генезиса си. Какво означава това? Много просто – да остане там, където е, но да бъде „отворен“ за интерпретации и свръхинтерпретации. Самата тема, от която тръгва монументът, категорично предопределя именно тази му съдба – „Минало“, „Настояще“, „Бъдеще“. И ако „Минало“ и „Бъдеще“ са „изплъзващи-се“ понятия, то ние, като постмодерни хора, можем спокойно да подменим „Настояще“ с „Тук-и-сега“ и да даваме нов прочит на съвремието през определен период – всеки 12, 18, 24, 48 месеца (това е въпрос на бюджет и политика). Ще се справим с травмата, единствено ако оставим „Миналото“ и „Бъдещето“ такива, каквито са или „ще-бъдат“, и се фокусираме над това кои сме сега, а това означава кои сме днес, какво ни вълнува, какво ни разплаква, какво ни вбесява… и да, със сигурност не е задължително то да е универсално, то ще се променя, така както се променяме ние. Това обаче не означава, че трябва да циклим в заличаване и изтриване (разбирай събаряне и разрушаване), отново и отново, напротив. Съзиданието днес е различно от онова, което сме създавали вчера и от смисъла, който ще му предадем утре. Затова сме успели да еволюираме до степен, която често ни прилича на извращение…

В идеята на самия монумент се крие и ключът към справянето с травмата, ако за баща ми на 37 образът на „Съзидателя“ е бил „Работникът“, за мен е „Глобалният номад“, а за сина ми… – за него не знам.

Искам да завърша с препратка към една творба на Анди Уорхол – Diamond Dust Shoes, 1980, не защото тази творба има каквато и да е естетическа стойност, също като обекта на този текст.

Diamond Dust Shoes, 1980

Анди Уорхол, Diamond Dust Shoes, 1980

Тук всеки естетически въпрос остава отвъд конкретния смисъл и именно това е силата на конструирането на смисли. От една страна, това са обувки – дамски, блестящи и привличащи, символ на консуматора във всеки от нас – жест, който макар и „тогава“, обективира „тук-и-сега“. Паралено, това е жест, който се преизпълва с още много пластове от факта, че тези обувки изглеждат „самотни и изоставени“ като личните вещи на хилядите жертви на Холокоста. Или, в контекста на глобалния свят, могат да се интерпретират като лъскави реплики на брандирани желания, пътуващи в контейнер от Китай към жадния за още Запад. Жест, който среща съвсем друго значение като корицата на едно от най-значимите произведения на съвременната философия „Постмодернизъм или логиката на късния капитализъм“ на Фредрик Джеймисън.

Затваряне и отваряне. Епилог.

Къде е темата… тук-и-сега – за да намерим решение и да затворим порочния цикъл и да открием нови хоризонти за нас и тези след нас, трябва да спрем да циклим в миналото и да го репродуцираме, независимо дали носталгично или отричащо. Просто трябва да го рационализираме, придавайки му нови форми, значения и смисли. Само така ще го осмислим, което означава „да го обемем“, т.е. то ще завърши и няма повече да бъде следа, която се прокрадва или по-лошо – определя съвремието ни.

И ако всичко дотук звучи абстрактно, но все пак сте стигнали до заключението – Благодаря! За да сведа до ежедневен пример, един от възможните сценарии за справяне е да оставим монумента там, където е, да го възстановим до степен да не бъде опасен… (Така, вярвам, символично ще съберем и по-лесно ще удържим разпадащата ни се идентичност.) …и периодично да възлагаме на различни артисти да го интерпретират, допълват, коментират, критикуват.

Да, и това не е нова идея – вж. The Fourth Plinth Project, Trafalgar Square, London. Това е идея, която вече сме виждали осъществена в нашия контекст. Спомнете си за „В крак с времето“. По свой начин тя преосмисля знаците на миналото, отива отвъд дебата и излиза от цикъла, критикувайки паметта, знаците и им придава нов ярък съвременен прочит.

Да, със сигурност ще даде на бъдещия ми син други терзания и болки, но поне ще са отвъд тези на баща ми и моите.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg