Вазов за Стамболов: Какъвто и да бе за едни или други, той си остава епохална фигура

Вечерта на 3 юли 1895 г. бившият български министър-председател Стефан Стамболов, подал оставка година по-рано, излиза от столичния клуб „Юнион“ с приятеля си Димитър Петков и с един телохранител. Отпред го причаква група македонисти, водена от Михаил Ставрев – Хальо. Стамболов е посечен с ножове и ятагани и умира 3 дни по-късно от раните си.

Казват, че било отмъщение за смъртта на Коста Паница след преврата през 1890 г. Казват, че имал твърде много врагове, за да са безспорни мотивите за това поръчано от някого убийство. Много противоречия витаят около живота и делото на един от най-забележителните български политици, когото не всички обичали, но несъмнено всички уважавали.

Когато през 1886 г. Коста Паница оглавява неуспешния преврат срещу княза, всички врагове на Батенберг и Стамболов – всички обществени фигури, подкрепящи Русия, се спотаяват, за да не ги застигне отмъщение. Сред тях е и Иван Вазов, който заминава в изгнание, за да избегне политически гонения. Писателят отива в Одеса, където пише „Под игото“.

Но въпреки основанията да ненавижда оня, който го е принудил да емигрира, писателят говори за него с дълбоко уважение, като за явление в българския обществен живот.

По повод 125-годишнината от деня, в който Стамболов среща смъртта, ви предлагаме откъс от „Спомени“ на Иван Вазов.

Стефан Стамболов
(една голяма историческа фигура)

В последний си подлистник в тоя вестник, говорейки за Ботева, аз пътьом казах няколко думи за Стамболова. Аз дължа на тая личност повече думи. Дължа това, защото тя е оставила в душата ми дълбоки следи, и още, защото, ако голямата роля, изиграна от Стамболова в нашия политически живот, е направила името му громко не само у нас, но и в цяла Европа, много страни от духовната личност на человека са остали непознати за нашето общество, или пък – прекомерно идеализирани или затъмнени от биографите му според становищата, в които са ги поставяли политическите страсти на времето. Какъвто и да беше Стамболов за едни или за други, той си остая една епохална фигура. Всеки спомен за него сега е един принос за осветление образа му на политически деятел и на честен человек. Моите откъслечни спомени сега се отнасят повече за последня.

***

На 1876 година, през юни, аз бях член на букурещки комитет. Бях препоръчан за такъв от Олимпия Панов, подпредседател, ако не се лъжа, на тоя комитет. Олимпия Панов ме срещна един ден, като вървях полугладен, дрипав и немил-недраг из една улица, запозна се с мене, каза ми няколко ласкави думи за стихотворението ми „Борът“ и ми каза, че ще ме представи на комитета, за да бъда приет за член. След два дена аз бях въведен в канцеларията на комитета, радушно посрещнат от членовете му и от председателя му Кирияк Цанков. Канцеларията бе тогава на една от главните улици на Букурещ, доста богато наредена. Кирияк Цанков ми направи силно впечатление със своят европейски лъск и обноски на истински джентлимен. Владеещ прекрасно френския и немският език, близък с политическите румънски кръгове, умен и красноречив, той беше единствения човек, който можеше достойно да представлява и ръководи дейността на комитета. Осталите членове, бивши руски студенти или емигранти… но аз ще се отдалеча, а искам да говоря за Стамболова.

***

Стамболов не беше член на комитета. Чувах за него, че отскоро е пристигнал в Букурещ, не го познавах лично; но името му часто се чуваше. Той имаше вече обаянието на революционен герой. Избягал след дълги премеждия от България, след неуспешното революционно движение в Стара Загора през 1875 г., подигнато от него, той сега се скиташе из Букурещ, другарувайки със свои познати хъшове, които поддържаше, както чувахме, със средства, неизвестно отде получени. Ставаше часто дума да бъде приет и той в комитета. Но да си призная: мнозинството от членовете, по причини неизвестни мене, не бяха разположени да видят Стамболова в средата си, особено Кирияк Цанков бе против това. На лични ли неприязнености или на други причини се дължеше това хладно държане към Стамболова, не си спомням. Сам Стамболов дваж чрез свои хора бе изразил желание да влезе в комитета, но не бе удовлетворен.

Един ден, във време на заседанието, влезе Висковски, член на комитета, сподирен от едно момче с малък ръст, с мургаво, кръгло лице, с едвам поболи мустаци, с блестящи черни очи, които сякаш стреляха мълнии. Тоя неожидан гост смути повечето от членовете, разискванията се прекратиха.

Сред насталото стеснително мълчание Висковски ни извика със своя звучен, остър глас:

– Господа, да ви представя нашият герой господина Стамболова. Предлагам ви и моля да бъде приет за наш другар!

Тия думи бяха приети с ръкопляскания, искрени от някои, неволни от други. Всички приеха. Всички застискаха приветливо ръката на момъка. Той не даде вид, че е много поласкан от тая чест, стрелна горд поглед към присъствующите и зае мястото си при другите членове. И погледа на Стамболова, и държането му, спокойно и достолепно, и откъслечните умни и живи фрази, изречени с един тънък, почти женски глас, по особено блестящия и самоуверен поглед свидетелствуваха, че имахме в средата си человек със силен заповеднически дух.

Когато заседанието се свърши и членовете, както и Стамболов, излязоха, аз чух Кирияка Цанков, цял почервенял от гняв, че говореше на задържания от него Висковски:

– Но как си позволихте тъй, без предупреждение?

А Висковски му отговори:

– Ние не можехме повече да отказваме на Стамболова: на улицата чакаха куп хъшове, готови по един знак негов да нахълтат тука и да разгромят всичко! С тоя човек шега не бива…

***

И тъй, Стамболов стана, или по-добре, се наложи член на комитета.

Скоро неговото участие направи заседанията оживени, даже бурни… Той обикновено не одобряваше онова, което други предлагаха, а налагаше своето. Буйният младеж крещеше, заповядаше. Отношенията му особено с Кирияка Цанков ставаха остри, неприязнени. Постоянни спречквания. Тия две главни лица в комитета бяха на нож. Комитетът имаше за главна цел да спомага с парични средства, пращани от Московския славянски комитет, доброволците, които изпращаше за Сърбия, след избухването на Сръбско-турската война. Стамболов настояваше от тия пари да се спомагат и хъшовете, негови приятели и привърженици, които все се тълпяха па улицата кога имаше заседание. Донейде си той бе удовлетворяван. Но един път Кирияи Цанков кипна и извика:

– Господин Стамболов, какъв е този терор въз нас?

– Терор няма – възрази Стамболов, – но ще има кама! – и той си посочи дръжката на камата, забодена в панталоните му.

***

Отношенията ми със Стамболова бяха най-приятелски. Той виждаше в мен поета и ме отличаваше със зачитането си, сам поет. Четеше ми революционните свои стихотворения.

В памет на Стефан Стамболов ви припомняме част от известните му стихотворения – „Зеленей се, горо – сестро“, което звучи актуално и днес.

…Но, послушай, горо-сестро,
аз усещам пред смъртта,
че след малко ще възкръсне
България из калта!
Че ще дойде Избавител,
той турците ще строши,
и свободата, ред и правда
в таз страна ще въдвори.
Тогаз, горо, вместо мене
на народа ти кажи,
да не слуша голи думи
и измислени лъжи
Да не вярва, че крадеца
във честта си се кълне,
да говори убиеца,
че за правда ще умре.
Да не вярва, че вълка е
вече нрава си сменил,
и с овцете че живее
мирно се е съдружил.
Да не вярва предателя,
че ще стане патриот,
да не слуша съветите
на сегашен идиот.