Има различни суеверия между артистите и едно от тях гласи: внимавай с кой крак ще стъпиш на сцената, че да ти върви на добре… Става дума за добър старт на Радиооркестъра, и за радост на всички фенове и на неговия диригент Марк Кадин, откриването на сезон 2019-20 г. бе великолепно. Пожелавам им все така да им върви и да впишат в историята си много нови успехи.
Програмата бе обмислена и стилна, диригентът Марк Кадин ни даде възможност да проследим една щафета във великата руска школа, избирайки творби, разделени от седем десетилетия, но пък и двете в една и съща тоналност – си бемол мажор (може и да е случайност). И ако Концертът за пиано и оркестър № 1 на Чайковски е популярна творба, то Петата симфония на Прокофиев у нас се чува рядко. Адмирации за Кадин, чиято концепция за този сезон е да ни представи много млади, но и много перспективни изпълнители. Безспорно, че да се докоснеш до личности прочути и вече с име в света на музиката е огромно изживяване, но още по-вълнуващо е да предусещаш бъдещето на младо дарование, а когато след години го слушаш, да усетиш, че си бил част от една съдбовна аудитория, която го е насърчила, аплодирала, че е успял да изкачи върха и възторгът ти не е бил измамлив.
В нашето малко, вече съвсем скромно по мащабите си музикално общество младият 25-годишен руски пианист Константин Емелянов стана известен това лято като лауреат на много престижния Международен конкурс „Чайковски“. Там, където битката винаги е чутовна и конкуренцията не е между талантливи, а между изключително талантливи и съдбовно свързани с пианото и музиката избраници. Между изпълнители, влезли в далечни орбити, достижими само за специалните, особени дарования. Защото, освен задължителните музикалност, много здрава техника и психика, трябва да притежаваш оригинално, свое мислене и разбиране. Не само да си прочел отлично текста от петолинията, но и да сугестираш слушателите си.
Всичко това се отнася за Константин Емелянов, който – дори не мога да обясня защо – предизвика у мен асоциация с Малкия Принц и неговата роза. Толкова интимни съкровени моменти имаше, толкова любов към музиката и толкова естественост. Наистина, всичко това не би се реализирало, ако не притежаваше още и харизма, темперамент, чувствителност и таланта да разказва – да създава музикални образи, видения, картини. Дори няма да се спирам на великолепната му техника – той нито за миг не я демонстрира самоцелно, но благодарение и на отличната си школовка при прочутия проф. Сергей Доренски от Московската консерватория (това, впрочем, е учителят на забележителния Денис Мацуев), изпълнителят ни възхити с баланса на емоция и патетика, на романтична лирика и драматизъм, на контрасти – в темпа (имаше епизоди, изсвирени необичайно по-бавно и сдържано, но много вълнуващо). И ако в първата част патетика имаше само в точните авторови места, то във втората бе много затрогваща многообразната красота на реализирания звук и то без залитане по прекомерна емоционалност; третата Емелянов изпълни с плам и „нарисува“ сцени от народните празници, които толкова са пленявали детето Чайковски в родния Воткинск.
Прави впечатление и връзката му с инструмента, който бе деликатно докосван, но и раздвижван шеметно, например в третата част, но никога насилван с грубо фортисимо или висок удар на пръстите при акорди или октави. Без да анализирам поотделно всяка част или чудесните бисери – бисове, което си беше един мини рецитал, считам, че на младия пианист, формиран в принципите и традициите на голямата руска школа, вече лауреат на ред сериозни конкурси и музикант на „Ямаха“, предстои да вдъхновява и зарежда със силата на музиката хиляди хора по света.
Марк Кадин, очевидно много стойностен диригент, освен че владее занаята, както се казва, но има размаха и убедителността да изисква и да постига, да организира и да прозре пътя напред на „своя“ състав. Симфоничният оркестър на БНР не само акомпанира (всъщност при Чайковски трябва да се употреби „съучаства“), но изпълни много ярко и вдъхновено Пета симфония си бемол мажор на Прокофиев, създадена към края на войната (1944 г.). Изминали са 14 години, в които не е писал в жанра – едно дълго мълчание, вследствие на неразбиране, пренебрежение, но и на психическо малтретиране „от горе“, характерно за 30-те години на века и не само спрямо Прокофиев, но и към Шостакович и много други творци. Веднага след първото ѝ изпълнение през 1945 г. в Москва и Ленинград (тогава), зазвучава и в чужбина – Париж и Ню Йорк. И до днес едва ли има прочут (и не само) диригент, който да не я е свирил или записал, като се започне от Мравински и Кусевицки, през Ливайн и Озава, та до Валери Гергиев.

Под диригентството на Марк Кадин Симфоничният оркестър на БНР не само акомпанира (всъщност при Чайковски трябва да се употреби „съучаства“), но изпълни много ярко и вдъхновено Пета симфония на Прокофиев. Снимка: Здравко Петров
Пета симфония на Прокофиев е много сериозна и трудна партитура – и за овладяване на формалните, мелодически, темпови и ладово-хармонични особености, и за постигане на единство в музикалния наратив. Диригент и оркестър реализираха и типичните внезапни смени на настроения, изразени в резки и капризни съпоставяния на мотиви, тоналности, метруми, и многобагреността на пищната оркестрация, и индивидуалния чар на образите – епични, драматични и по прокофиевски танцувално ефирни. Пета симфония бе много точно избрана, за да се даде възможност на всички групи да се извят, да покажат не само ансамбъл, но и звук, майсторство, качества. В Анданте (1 ч.) се открои величаво-епичният руски мотив, родината, в Алегро маркато (2 ч.) с функция на скерцо, като на кинолента прелитаха чудати образи, които в средата му образуват странен и натрапчив маршов поток, в бавната трета част, еманация на прокофиевата чувствителност, почувствахме авторовото страдание, но и поетичната му душа, а на финала – весело алегро, вярата и предчувствието за победа на мира и доброто, на радостта и оптимизма – едно тържество на дионисиевото начало.
Резултатът бе много стегнато изградено, в подходящите мащаби, изпълнение: щрайхът звуча прецизно и красиво, всички сола и групи демонстрираха мисловно-интерпретаторска сплотеност и подвластност на волята на диригента. Всичко това не винаги се откроява, и не винаги е присъщо на нашите оркестри. Например виолончеловата група привлече вниманието с еднакво дълъг лък – знак за синхронно емоционално състояние, т.е. за ансамбъл, който диша и фразира като един човек, а това се постига и с труд, и с желание, и с искрено отдаване.
Констатацията се отнася за всички групи в оркестъра, който тази вечер, под ръководството на Марк Кадин, доказа своята класа и ни дари с духовен празник. Всички спонтанно възторжено ги аплодираха, макар да е известно, че за нашата публика подобни произведения все още не са най-любим репертоар, че се причисляват към т.н. „модернистични и неразбираеми творби“. Но ето че когато са изпълнени вдъхновено, майсторски и с желанието да увлекат слушателя, винаги имат успех и печелят нови и нови привърженици.
Вижте още: ДИРИГЕНТЪТ МАРК КАДИН: В РУСИЯ НИКОЙ НЯМА ДА ТИ ПОЖЕЛАЕ „ХУБАВ ДЕН!“
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение